Пържени зелени домати

Старчески дом „Розовата тераса“

Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама

2 февруари 1986

Щом Ивлин влезе, приятелката й възкликна:

— О, Ивлин, как ми се иска да бе дошла преди десет минути. Изпусна за малко съседката ми госпожа Хартман. Дойде и ми донесе разни неща. — Госпожа Тредгуд показа на Ивлин малко растение индийски меч в бяла керамична саксия с формата на кокер шпаньол. — А на госпожа Отис донесе прекрасна лилия. Така исках да ви запозная, много щеше да я харесаш. Дъщеря й ми полива мушкатата. Разказах й за теб…

Ивлин изказа съжаление, че я е изпуснала, и даде на госпожа Тредгуд кексчето с розова глазура, което бе взела сутринта от пекарна „Уейтс“.

Госпожа Тредгуд й благодари, начена сладкиша и се взря с наслада в саксията.

— Обожавам кокер шпаньоли. На света няма по-хубаво нещо от това да те посрещне някое от тези кучета. Момченцето на Рут Иджи имаше кокер, който всеки път те посрещаше с подскачане и си въртеше опашката така лудешки, все едно не си идвал от години, а не просто си мръднал до ъгъла на улицата. Котките се държат все едно изобщо не ги е грижа за теб. И някои хора се държат така — бягат, не те оставят да ги обичаш. Иджи бе от тях.

Ивлин се изненада.

— Нима? — попита и отхапа от кексчето си.

— О, да, скъпа. В гимназията всички се бяха отчаяли от нея. През повечето време дори не ходеше на училище, а когато все пак отидеше, винаги бе облечена със стария прокъсан гащеризон на Бъди. Но най-често просто ходеше в гората с Джулиан и приятелите му на лов или за риба. Всички обаче я харесваха. И момчета и момичета, и черни и бели, всички искаха да са приятели с Иджи. Усмивката й бе широка и чаровна като на всички Тредгуд и когато поискаше, можеше така да те разсмее! Както вече споменах, притежаваше чара на Бъди…

Но в някои отношения Иджи бе като диво животно. Не допускаше никого твърде близо до себе си. Когато решеше, че някой я харесва прекалено много, просто хващаше гората. Разбиваше сърца наляво и надясно. Сипси твърдеше, че била такава, защото мама яла дивеч, докато била бременна с Иджи и затова сега тя се държала като дивачка! Но когато Рут дойде да живее при нас, Иджи се промени.

Рут беше от Валдоста, щата Джорджия, и пристигна, за да поеме организацията на църковните мероприятия за през лято. Едва ли е била на повече от двайсет и една, двайсет и две години. Имаше светлокестенява коса, кафяви очи и дълги мигли и бе толкова мила и приветлива, че всички се влюбваха в нея от пръв поглед. Просто нямаше как — тя бе от онези добри до дъното на душата си момичета, че колкото повече я опознаваше човек, толкова по-красива му се струваше.

Рут за пръв път пътуваше извън родния си град и бе срамежлива в разговорите и малко уплашена. Естествено, бе единствено дете. Родила се, когато майка й и баща й били, вече доста стари. Баща й беше свещеник в Джорджия и мисля, че бе възпитана доста строго.

Но щом я зърнаха, всички момчета от града, които не ходеха на църква, започнаха да се тълпят на служба всяка неделя. Рут бе мила с всички и нашата Иджи бе запленена от нея… По онова време Иджи трябва да беше на петнайсет-шестнайсет.

През първата седмица от престоя на Рут Иджи само се мотаеше около индианския люляк и я наблюдаваше, когато излезеше от къщата. Много скоро обаче започна да се перчи с номерата си — висеше надолу с главата от дървото, играеше футбол из двора и се прибираше с огромни риби, преметнати през рамо, точно когато Рут се прибираше от църквата.

Джулиан разправяше, че Иджи не била уловила рибите, а ги била купила от някакви чернокожи момчета край реката. Допусна грешката да го каже пред Рут и това му коства новите обувки — Иджи му ги напълни с кравешка тор през нощта.

И тогава един ден мама рече на Рут: „Ще се опиташ ли да убедиш най-малката ми дъщеря да дойде и да вечеря с нас като човек?“

Рут излезе и попита Иджи, която четеше списание „Истински детективи“, седнала в клоните на дървото, дали би дошла да вечеря на масата. Иджи не я погледна, но заяви, че ще си помисли. Тъкмо бяхме седнали и приключвахме с молитвата, когато Иджи влезе и се качи на горния етаж. Чухме в банята да потича вода и след пет минути Иджи, която почти никога не се хранеше с нас, слезе по стълбите.

Мама ни погледна и прошепна: „Деца, сестра ви е влюбена и не искам никой да й се смее. Разбрахме ли се?“

Ние обещахме да не се смеем и тъкмо тогава Иджи влезе с умито лице и коса, пригладена назад с някаква стара помада, която бе намерила в аптечката. Опитахме се да не се смеем, но каква гледка представляваше само! Рут я попита единствено дали иска да й сложи зелен боб, а Иджи така се изчерви, че ушите й пламнаха като домати… Патси Рут започна, само леко се изкиска, последвана от Милдред. И, както вече казах, аз все следвах примера им и също се разкикотих, а после Джулиан, който вече не се сдържаше, се разсмя така, че оплю с картофено пюре горкичката Еси Ру срещу себе си.

Много грубо от наша страна, но просто не се сдържахме. Мама рече: „Деца, излезте“ и ние всички избягахме в салона и се затъркаляхме по пода от смях. Патси Рут дори се напишка.

Но най-смешното беше, че Иджи толкова се бе стъписала да седи до Рут, че изобщо не разбра на какво се смеем. Когато мина покрай салона, ни изгледа и каза: „Много възпитано от ваша страна да се държите така пред гостите“. И, естествено, ние отново избухнахме в смях…

Скоро след това Иджи започна да се държи като дресирано кученце. Мисля, че и самата Рут бе самотна през онова лято… Иджи я разсмиваше и правеше всевъзможни щуротии, за да я забавлява. Мама заяви, че за пръв път в живота си може да накара Иджи да свърши всичко, което й поръча — трябвало само да помоли Рут да я накара. Разправяше и че Иджи би скочила на задно салто в пропаст, ако Рут поиска. И аз напълно й вярвах! За пръв път, откакто Бъди умря, Иджи отиде на църква.

Иджи и Рут станаха неразделни. Просто си паснаха и често седяха на люлката на верандата и се кикотеха по цяла вечер. Дори Сипси взе Иджи на подбив и когато я видеше сама, казваше: „Ех, таз любов как й е завъртяла главата“.

Как само се забавлявахме през онова лято! Рут бе малко резервирана отначало, но започна да се отпуска и да се включва в игрите ни. И не след дълго, когато Еси Ру свиреше на пианото, Рут запяваше с всички нас.

Всичко вървеше прекрасно, но един следобед мама ми каза, че не иска и да си помисля какво ще се случи в края на лятото, когато Рут трябваше да се прибере у дома.