Пържени зелени домати

Валдоста, Джорджия

15 септември 1924

Две седмици след като Рут Джеймсън се прибра у дома, за да се омъжи, Иджи отиде с колата до Валдоста, паркира на главната улица пред редакцията на местния вестник, пресече улицата и влезе в бакалията, която приличаше на магазина на баща й, само че бе по-голяма, с дървен под и висок таван.

Иджи се разхождаше и разглеждаше стоките. След малко плешив мъж с престилка я попита:

— С какво мога да ви помогна, госпожице? Какво търсите?

Иджи отвърна, че иска соленки и две парчета от сиренето, изложено на щанда. Докато продавачът отрязваше парчетата, Иджи го попита:

— Случайно да знаете дали Франк Бенет е в града днес?

— Кой?

— Франк Бенет.

— А, Франк. Не, обикновено идва в сряда до банката и понякога до бръснарницата отсреща. Защо? Искате да го видите ли?

— Не, дори не го познавам. Просто се чудех как изглежда.

— Кой?

— Франк Бенет.

Магазинерът подаде на Иджи соленките и сиренето.

— Искате ли нещо за пиене към соленките?

— Не, благодаря.

Той взе парите.

— Как изглежда ли? Хм, да видим… Ами, прилича на всички останали. Едър е… с черна коса и сини очи… но едното е стъклено.

— Има стъклено око?

— Да, изгуби едното си око през войната. Като изключим това, минава за хубав мъж.

— На колко години е?

— Мисля, че е на трийсет и четири, трийсет и пет… там някъде. Баща му му завеща към осемстотин акра земя на петнайсет километра южно от града и тъй като живее във фермата, вече рядко идва тук.

— А добър човек ли е? Искам да кажа, хората харесват ли го?

— Франк ли? Ами като че ли да. Защо питате?

— Просто се чудех. Братовчедка ми е сгодена за него и исках да знам.

— Вие сте братовчедка на Рут? О! Виж, тя е прекрасен човек. Всички имат добро мнение за нея. Познавам Рут Джеймсън от малка. Винаги е учтива… Преподава на внучка ми в неделното училище. На гости ли сте й?

Иджи смени темата.

— Май все пак ще пийна нещо със соленките.

— Знаех си аз. Какво искате? Мляко?

— Не, не обичам мляко.

— Тогава безалкохолна напитка?

— Имате ли ягодова лимонада?

— Разбира се.

— Дайте ми една.

Мъжът отиде до кутията с напитки и й извади една бутилка.

— Всички се радваме, че Рут се омъжва за Франк. На двете с майка й никак не им е лесно, откакто баща й почина. Миналата година с някои от другите енориаши се опитахме да им помогнем, но тя не ще да вземе и цент. Горда е… Но пък вие добре знаете за какво говоря. У тях ли сте отседнали?

— Не, току-що пристигнах, още не съм ходила до тях.

— Е, знаете къде е къщата им, нали? През две пресечки оттук. Мога да ви заведа. Тя очаква ли ви?

— Не, няма нужда. Да ви кажа честно, господине, най-добре ще е да не знаят, че съм идвала. Минавам оттук по работа, търговски посредник на парфюмерийната компания „Роузбъд“.

— Наистина ли?

— Да. Трябва да спра в още цял куп градове, преди да се прибера у дома, тъй че най-добре да тръгвам… Просто исках да се уверя, че Франк е добър човек, но не ми се ще Рут да разбира, че роднините й се тревожат за нея. Може да се разстрои. Е, ще кажа на майка си и баща си, че всичко е наред, и вероятно цялото ни семейство ще дойде за сватбата. Никак няма да й е приятно, ако разбере, че сме разпитвали, тъй че аз ще потеглям, благодаря ви.

Магазинерът проследи с поглед как странната млада жена с железничарски гащеризон излиза от магазина и се провикна след нея:

— Хей, не си изпихте лимонадата!