Пържени зелени домати

Слагтаун, Алабама

17 октомври 1949

Артис О. Пийви живееше при втората си съпруга, бившата Госпожица Мадлин Пули, която работеше като домашна прислужница при семейство на богаташкото Хайланд Авеню. Двамата живееха в дома й на Тин Топ Али №6 в южната част на града. Тин Топ Али представляваше шест реда дървени къщурки с ламаринени покриви и кални дворове, повечето от които бяха украсени с корита със засадени в тях пъстри цветя, за да освежат малко мрачния сив пейзаж.

Сегашното им жилище бе една идея по-добро от предишното. През една пряка се намираше Магнолия Пойнт, където Артис можеше да дреме пред магазините и да се среща със съпрузите на други домашни прислужници. Рано вечер, след вечеря, обикновено състояща се от остатъците от вечерята на белите, всички излизаха по верандите си и често едно от семействата хващаше песен и всички останали се присъединяваха. Забавления не липсваха, защото стените бяха толкова тънки, че човек спокойно можеше да слуша радиото или грамофона на съседите заедно с тях; когато Беси Смит пееше от нечия къща „Нямам си никого“, цялата улица й съчувстваше.

В района не липсваха и други светски сбирки и Артис получаваше покани за всички тях; той бе най-харесваният човек улицата, както от мъжете, така и от жените. Всяка вечер по на едно-две места се организираха събирания край барбекю, а когато времето беше лошо, просто си седяха под жълтите лампи на верандите и се наслаждаваха на барабанящия по ламаринените покриви дъжд.

Един есенен следобед Артис седеше на верандата и наблюдаваше тънката струйка дим, издигаща се от цигарата му, доволен, защото Джо Луис беше световен шампион и Черните барони, бейзболният отбор на Бирмингам, бяха спечелили всички си мачове през годината. Тъкмо тогава на уличката изникна мършаво краставо жълтеникаво куче, което душеше за нещо за ядене; то принадлежеше на приятеля на Артис Джон Следващия, наречен така, защото се бе родил след брат си Джон. Кучето се изкачи с клатушкане по стъпалата до верандата на Артис и получи ежедневното си потупване по главата.

— Нищо нямам за теб днес, момчето ми.

Жълтото куче остана леко разочаровано и си тръгна да търси остатъци от царевичен хляб или дори някое и друго листо салата. Тук Депресията не бе свършила и кучетата също я изпитваха на гърба си за добро или лошо; в повечето случаи за лошо.

Артис видя камионетката на ловците на кучета да спира и от нея да слиза мъж с бяла униформа и мрежа в ръка. Багажникът вече бе пълен със скимтящите кучета, извадили лошия късмет да ги хванат днес.

Мъжът, който слезе, подсвирна на жълтото куче.

— Ела тук, кученце… хайде… ела тук…

Дружелюбното нищо неподозиращо животно изтича при него и миг след това мъжът хвърли мрежата върху него и понесе към камионетката.

Артис слезе от верандата.

— Ей, чакайте, господине. Това куче не е бездомно.

Мъжът спря.

— Твое ли е?

— Не, не е мое, а на Джон Следващия, тъй че хич не си помисляйте да го взимате.

— Не ми пука чие е. Ако няма паспорт, го прибираме. Другият мъж от камионетката също слезе и застана до автомобила

Артис започна да ги моли, защото знаеше, че щом кучето се озове в градския приют, няма да имат никакви шансове да го измъкнат; особено щом бяха чернокожи.

— Моля ви, господине, ще ида да го извикам. Той работи във Файв Пойнтс за господин Фред Джоунс, прави сладолед. Нека само го повикам.

— Имаш ли телефон?

— Не, ама ще изтичам до магазина. Само почакайте минутка продължи Артис да умолява мъжа. — О, моля ви, господине, Джон Следващия е простовато момче, никоя жена не ще да го вземе и си има само това куче. Не знам какво ще прави, ако нещо му се случи. Може и да се самоубие.

Двамата мъже се спогледаха и по-едрият каза:

— Добре, но ако не се върнеш до пет минути, си тръгваме. Разбра ли?

Артис хукна.

— Да, ей сега се връщам.

Докато тичаше, осъзна, че няма пукната пара, и се молеше Господин Лео, италианецът, който държеше магазина, да му заеме петак. Нахълта запъхтян в бакалията и видя господин Лео.

— Господин Лео, господин Лео, трябват ми пет цента… ще приберат кучето на Джон Следващия… и ме чакат. Моля ви, Господин Лео!

Господин Лео не разбра и дума от казаното и накара Артис да се успокои и да повтори всичко отново, но докато му даде монетата, по телефона вече говореше едно бяло момче.

Артис се потеше и пристъпваше от крак на крак, тъй като знаеше, че не може да накара белия да приключи разговора си. Една минута… две…

Артис изстена.

— О, боже!

Най-накрая господин Лео мина покрай кабината и почука на стъклото.

— Ей, я излизай!

Младежът се разделя неохотно с човека в другия край линията в продължение на шейсет секунди, но накрая затвори

След като той излезе, Артис се спусна в кабината, но осъзна, че не знае номера.

Ръцете му се потяха и трепереха, докато разлистваше телефонния указател, закачен с верижка.

— Джоунс… Джоунс… о, боже… Джоунс… Джоунс… цели четири страници… Фред… О, човече, това е домашният му телефон…

Наложи се да потърси във фирмения указател.

— Къде да търся?… На Сладолед? Или на Дрогерии?

Не успя да открие номера и набра справки.

— Справки — обади се отсечено бяла жена. — С какво мога да ви помогна?

— Ъм, да, госпожо. Ъм, търся номера на Фред Б. Джоунс.

— Съжалявам, бихте ли повторили името?

— Да, госпожо, господин Фред Джоунс от Файв Пойнтс. Сърцето му биеше бясно.

— Намирам над петдесет души на име Фред Джоунс, господине. Знаете ли адреса му?

— Не, госпожо, но е от Файв Пойнтс.

— Има трима Фред Джоунс в района на Файв Пойнтс… искате ли да ви дам и трите номера?

— Да, госпожо.

Той пребърка джобовете си за молив… и тя започна да диктува:

— Господин Фред Джоунс, Южна №18, 68799; господин Фред Джоунс, улица „Магнолия Пойнт“ №141, 68745; и господин Фред К. Джоунс, Петнайсета улица и телефонен номер 68721…

Артис така и не намери молив, а телефонистката затвори. Отново към указателя.

Едва дишаше. В очите му се стичаше пот. Дрогерия… Аптека… Сладолед… Храни… Кетъринг… Ето го! Фред Б. Джоунс, Кетъринг, 68715…

Артис натика монетата в процепа и набра номера. Заето. Опита отново. Заето… заето…

— О, боже!

След осем опита не знаеше какво да прави и затова хукна обратно при мъжете. Зави зад ъгъла и, слава богу, те още бяха там, облегнати на камионетката. Бяха вързали кучето за дръжката на вратата с въже.

— Намери ли го? — попита едрият.

— Не, сър — отвърна запъхтяно Артис. — Не успях да се свържа с него, но ако ме закарате до Файв Пойнтс, ще…

— Не, няма да стане. Вече достатъчно време изгубихме с теб, момче — отвърна мъжът и започна да развързва кучето, за да го прибере.

Артис бе отчаян.

— Не, не мога да ви оставя да го вземете! Бръкна в джоба си и преди мъжете да разберат какво става, преряза въжето с автоматичния си нож и извика:

— Изчезвай!

Обърна се и проследи с поглед как благодарното куче офейка зад ъгъла с усмивка на уста, когато палката го удари зад лявото ухо.

ДЕСЕТ ГОДИНИ ЗА ОПИТ ЗА УБИЙСТВО НА ОБЩИНСКИ СЛУЖИТЕЛ СЪС СМЪРТОНОСНО ОРЪЖИЕ. Щяха да са трийсет, ако мъжете бяха бели.