Пържени зелени домати

Кафене „Уисъл Стоп“

Уисъл Стоп, Алабама

28 октомври 1947

Чуканчето тъкмо се бе прибрал от тренировка и си взе бутилка кока-кола. Иджи, която стоеше зад тезгяха и правеше на Смоуки Самотника втора чаша кафе, му каза:

— Искам да поговоря с теб, младежо.

Опа, помисли си Смоуки и заби поглед в лулата си.

— Какво съм направил? Нищо не съм направил… — започна Чуканчето.

— Само ти си мислиш така, малкият — отвърна Иджи на младежа, който вече бе метър и осемдесет и се бръснеше. — Да отидем отзад.

Той я последва бавно в задната стая и седна на масата.

— Къде е мама?

— На среща в училището е. А сега, младежо, какво си казал на Пеги днес следобед?

Чуканчето я изгледа невинно.

— Пеги ли? Коя Пеги?

— Знаеш много добре коя. Пеги Хадли.

— Нищо не съм й казвал.

— Нищо не си й казвал?

— Да.

— Тогава защо според теб тя дойде в кафенето преди по-малко от час разплакана?

— Не знам. Откъде да знам?

— Днес следобед тя не те ли покани да отидеш с нея на танцовата забава?

— Ами… възможно е. Не помня.

— И ти какво й отговори?

— О, лельо Иджи, не искам да ходя на танците с нея. Тя е още дете.

— Какво й отговори?

— Казах й, че съм зает или нещо подобно. И без това тя е луда.

— Господинчо, питам те какво каза на момичето.

— Стига де, само се шегувах.

— Шегувал си се, а? А според мен си се правил на голяма работа пред приятелчетата си.

Чуканчето се размърда неловко на стола.

— Казал си й да те пита пак, когато й пораснат цици. Вярно ли е?

Той не отговори.

— Вярно ли е?

— Лельо Иджи, просто се пошегувах.

— В такъв случай си извадил късмет, че не са ти разбили физиономията.

— Брат й стоеше до мен.

— И той заслужава да му сритат задника.

— Тя просто прави от мухата слон.

— От мухата слон ли? Имаш ли представа каква смелост е трябвала на горкото момиче да те покани на забавата, а ти да й кажеш подобно нещо пред всички момчета? Чуй ме сега, приятелю. С майка ти не сме те възпитали да се държиш като арогантен празноглав селянин. Ще ти е приятно ли някой да говори така на майка ти? Ами ако някое момиче ти бе казало да я потърсиш, когато ти порасне пишката?

Бузите на Чуканчето пламнаха.

— Не говори така, лельо Иджи.

— Напротив, така ще говоря. Няма да допусна да се държиш като простак. Едно е, ако не искаш да ходиш на забавата, но ти забранявам да говориш на Пеги или на което и да било друго момиче по този начин. Ясна ли съм?

— Да, госпожо.

— Искам още сега да отидеш у тях и да й се извиниш. И без увъртания. Разбра ли ме?

— Да, госпожо.

Той стана.

— Сядай, не съм приключила с теб!

Чу канчето въздъхна и се тръшна обратно на стола.

— Сега пък какво?

— Трябва да поговорим за още нещо. Искам да знам как вървят делата ти с момичетата.

Чуканчето се размърда неловко.

— Какво имаш предвид?

— Никога не съм се месила в личния ти живот. На седемнайсет години си и си почти мъж, но с майка ти се тревожим за теб.

— Защо?

— Мислехме си, че ще пораснеш и този период ще мине, но вече си твърде голям, за да се мотаеш само с момчета.

— Че какво им е на приятелите ми?

— Нищо, просто всички до един са момчета.

— И какво от това?

— Един куп момичета са луди по теб, а ти изобщо не им обръщаш внимание.

Мълчание.

— Държиш се като пълен кретен, когато някое от тях те заговори. Виждала съм те.

Чуканчето започна да чопли една дупка в мушамата.

— Гледай ме, когато ти говоря… братовчед ти Бъстър вече е женен и чака дете, а е само година по-голям от теб.

— Е, и?

— Ти досега дори не си водил момиче на кино, а всеки път, когато в училището има танцова забава, решаваш, че ще ходиш на лов.

— Обичам да ловувам.

— Аз също. Но животът не е само лов и спорт.

Чуканчето въздъхна отново и затвори очи.

— Не обичам да се занимавам с друго.

— Купих ти кола и я закарах на ремонт, защото си мислех, че би искал да заведеш Пеги някъде, но ти возиш само момчетата.

— Защо точно Пеги?

— Пеги или някоя друга… не искам да свършиш като Смоуки.

— Смоуки си е добре.

— Знам, че си е добре, но щеше да е още по-добре, ако имаше жена и семейство. Какво ще правиш, ако нещо се случи с мен или майка ти?

— Ще се оправя. Не съм глупав.

— Знам, че ще се оправиш, но искам да съм спокойна, че ще има кой да се грижи за теб. Преди да се усетиш, всички тези момичета ще се изпоженят. А и какво й е на Пеги?

— Нищо и няма.

— Знам, че я харесваш. Изпращаше й валентинки, преди да си навириш носа.

Мълчание.

— Има ли някоя друга, която харесваш?

— Не.

— Защо?

Чуканчето сгърчи лице и извика:

— ПРОСТО НЕ ХАРЕСВАМ НИКОЯ, И ТОЛКОВА! А СЕГА МЕ ОСТАВИ НА МИРА!

— Чуй ме, приятелче, може да си голяма работа на футболното игрище, но аз ти сменях пелените и ще те ритам до ада и обратно! Сега ми кажи какъв е проблемът.

Чуканчето не отговори.

— Какво има, синко?

— Не разбирам за какво говориш. Трябва да тръгвам.

— Сядай. Никъде няма да ходиш.

Той въздъхна и седна.

Иджи го попита спокойно:

— Чуканче, не харесваш ли момичета?

— Харесвам ги.

— Тогава защо не искаш да излизаш с тях?

— Ами, не съм сбъркан или нещо подобно, ако за това се тревожиш. Просто… — Младежът избърса потната си длан в панталоните.

— Хайде, кажи ми какво има, синко. С теб винаги успяваме да се разберем, след като поговорим.

— Знам. Просто не искам да говоря с никого за това.

— Знам, но аз искам да поговорим. А сега ми кажи какъв е проблемът.

— Ами, просто… боже! — Чуканчето замълча, после промърмори: — Ами… ами ако някоя от тях поиска да го направим…

— Имаш предвид, ако иска да правите секс ли?

Чуканчето кимна и заби поглед в пода.

— Тогава бих казала, че ще си късметлия, нали? Мисля, че би било комплимент.

Чуканчето обърса потта, събрала се над горната му устна.

— Синко, да нямаш някакъв физически проблем, нали се сещаш, да го вдигнеш? Защото ако е така, ще те заведем при доктора да те прегледа.

Чуканчето поклати глава.

— Не. Не е това. Нищо ми няма, правил съм го хиляди пъти.

Иджи се удиви от бройката, но запази спокойствие и каза:

— Е, поне знаем, че си здрав.

— Да, нищо ми няма, просто, ами, не съм го правил с никого… нали се сещаш… само със себе си.

— В това няма нищо лошо, но не мислиш ли, че трябва да опиташ и с някое момиче? Не вярвам да не си имал възможност, такова хубаво момче си.

— Да, имах възможност. Не е това… просто… — Гласът му секна. — Просто…

— Просто какво, синко?

Изведнъж Чуканчето не успя да сдържи сълзите си и те рукнаха от очите му. Той я погледна.

— Просто ме е страх, лельо Иджи. Просто ме е страх.

Единственото, което на Иджи не й бе минавало през ума, бе, че Чуканчето, който бе толкова смел през целия си живот, може в се страхува от нещо.

— От какво те е страх?

— Ами страх ме е, че може да падна върху нея или да загубя равновесие заради ръката и сигурно няма да знам как точно да го направя. Че може да я нараня или нещо такова… не знам отвърна той, без да смее да я погледне в очите.

— Чуканче, погледни ме. От какво се страхуваш наистина?

— Казах ти.

— Страх те е някое момиче да не ти се смее, нали?

Най-накрая, след миг мълчание, той каза:

— Да, май от това ме е страх. — И закри лице от срам, че плаче.

В този миг сърцето на Иджи се изпълни с жал за момчето тя направи нещо, което правеше много рядко: стана, прегърна го и го залюля като бебе.

— О, миличък, не плачи. Всичко ще е наред. Нищо няма ти се случи. Леля Иджи няма да позволи да ти се случи ни лошо. Никога не съм те разочаровала, нали?

— Не, госпожо.

— Нищо лошо няма да ти се случи, момчето ми. Няма да допусна.

През цялото време, докато люлееше Чуканчето в обятия си, се чувстваше безпомощна и се опитваше да се сети дали познава някой, който да му помогне.

Рано сутринта в събота закара Чуканчето до реката, както бе направила преди години, мина през портата с колелата от каруца, спря пред бунгалото с мрежата против комари и му каза да слиза.

Вратата на бунгалото се отвори и току-що изкъпана, напудрена и парфюмирана жена с ръждивокафява коса и очи зелени като ябълка каза:

— Ела, захарче.

И Иджи си тръгна.