Пържени зелени домати

Кафене „Уисъл Стоп“

Уисъл Стоп, Алабама

13 декември 1930

Рут и Иджи бяха отишли в голямата къща, за да видят бодната мама Тредгуд. Сипси бе останала да гледа бебето, както почти винаги. Тази вечер бе довела от Траутвил Артис, единайсетгодишният близнак със сините венци, за да не се прибира после сама. Голям дявол беше това момче, но й беше слабост.

В осем часа Артис бе заспал на леглото, а Сипси слушаше радио и ядеше каквото бе останало от кекса.

— … А сега ви представяме новия прах за пране със сода… Навън се чуваше само шумоленето на листата, а после черният пикап с регистрационен номер от Джорджия се приближи с угасени фарове зад кафенето и спря.

След две минути пияният Франк Бенет разби задната врата с ритник, мина през кухнята и нахълта в задната стая. Взе на мушка Сипси и тръгна към люлката. Сипси стана и се опита да вземе бебето, но Франк Бенет я сграбчи за роклята и я метна чак в другия край на стаята.

Сипси скочи на крака и отново се спусна към него.

— Да оставиш туй бебе! Туй е бебето на госпожа Рут!

— Махай се, чернилко! — И удари Сипси с такава сила, че тя падна в безсъзнание и от ухото й потече струйка кръв.

Артис се събуди и извика:

— Бабо! — След което се спусна към нея, а Франк Бенет взе бебето и тръгна към задната врата.

Беше новолуние и навън се виждаше толкова, колкото Франк да се ориентира до пикапа. Той отвори вратата и сложи бебето — което не бе и гъкнало — на предната седалка и тъкмо се качваше, когато чу звук… сякаш нещо бе ударило дънер на дърво, увит в одеяло. Звукът бе от трикилограмовия тиган, който удари дебелата му ирландска глава частица от секундата, преди да му разбие черепа. Бе мъртъв още преди да се стовари на земята, а Сипси се прибра вътре с бебето.

— Никой няма да вземе туй бебе, докато съм жива!

Франк Бенет не можеше да предположи, че тя ще се надигне от пода. Не можеше да предположи и че дребната кльощава чернокожа жена размахва по два трикилограмови тигана едновременно, откакто е навършила единайсет. И това му бе коствало живота.

Когато Сипси мина покрай вцепенения Артис, момчето видя, че очите й са облещени. Тя му каза:

— Тичай да викнеш Големия Джордж. Убих бял човек, кат’ куче го убих.

Артис отиде на пръсти до проснатия до пикапа Франк и когато се наведе да го огледа, стъкленото око проблесна на лунната светлина.

Момчето затича през релсите толкова бързо, че забрави да диша и за малко да припадне преди да стигне до вкъщи. Големия Джордж спеше, но Онзел още беше будна и шеташе в кухнята.

Артис нахълта през вратата запъхтян и каза:

— Трябва ми татко!

— По-добре не го буди, че ще отнесеш як пердах…

Но Артис вече беше в спалнята и разтърсваше едрия мъж.

— Татко! Татко! Ставай! Ела!

Големия Джордж се събуди стреснато.

— Какво? Що си се развикал така бе?

— Баба те вика в кафенето!

— Баба ли?

— Да! Веднага! Каза да дойдеш веднага!

Големия Джордж си обу панталоните.

— Гледай да не е някой майтап, че такъв бой ще ти хвърля!…

Онзел, която стоеше на вратата, отиде да си вземе жилетката понечи да тръгне с тях, но Големия Джордж й каза да си стои вкъщи.

— Не й е станало лошо, нали?

— Не, не, скъпа, не й е лошо. Просто стой тук — отвърна Големия Джордж.

Джаспър влезе в дневната сънен.

— Какво…

— Нищо, лягай си… и не буди Уили Бой — каза Онзел.

Когато се отдалечиха от къщата, Артис каза:

— Татко, баба уби бял.

Луната се бе скрила зад облаците и Големия Джордж не виждаше лицето на сина си.

— Само да разбера какви си ги надробил, ще те съдера от бой. Когато стигнаха до кафенето, Сипси стоеше на двора. Големия Джордж се наведе, опипа студената ръка на Франк, стърчаща изпод чаршафа, с който Сипси го бе покрила, изправи се и сложи ръце на кръста си. Погледна отново трупа и поклати глава.

— Ммм… Е, сега вече загази, мамо.

Но още докато клатеше глава, взе решение. В Алабама нищо не можеше да оправдае чернокож, който е убил бял, затова изобщо не му и хрумна да постъпи по друг начин.

Вдигна тялото на Франк, преметна го през рамо, повика сина си и пренесе трупа през целия двор до дървената барака. Вътре го положи на пръстения под и каза на Артис:

— Стой тука, момче, и да не си мръднал. Трябва да се отърва от колата.

Около час по-късно, когато Иджи и Рут се прибраха, бебето спеше в люлката. Иджи закара Сипси до тях и й каза колко се тревожи за болната мама Тредгуд; Сипси не й каза как за малко да им вземат бебето.

Артис стоя в бараката цяла нощ и нервно и възбудено се поклащаше напред-назад. Към четири сутринта не издържа: извади ножа си и в тъмното започна да ръга тялото под чаршафа — веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти… и така нататък.

По изгрев вратата на бараката изскърца и Артис се напика. Беше баща му обаче — бе закарал пикапа до реката и го бе бутнал във водата край „Колелото на каруцата“, след което бе изминал петнайсетте километра обратно пеша.

— Трябва да изгорим дрехите — каза Големия Джордж, отметна чаршафа и…

И и двамата замръзнаха и зяпнаха.

Слънцето тъкмо бе започнало да се процежда през процепите между дъските на бараката. Артис погледна Големия Джордж с облещени очи и зяпнала уста и каза:

— Татко, няма му главата.

Големия Джордж поклати глава.

— Мммм, мммм, мммм…

Майка му бе отрязала главата на убития и сигурно я бе заровила някъде.

Джордж спря само колкото да осмисли този ужасяващ факт, след което каза:

— Момче, помогни ми с дрехите.

Артис никога не бе виждал гол бял човек през живота си. Кожата му бе бяла и розова като на току-що опърлено и измито прасе.

Големия Джордж му подаде чаршафа и окървавените дрехи и му каза да отиде да ги зарови дълбоко в гората, след което да се прибере вкъщи и да не казва и думичка на никого. Ама абсолютно на никого. Никога.

Докато копаеше дупката, Артис не сдържа усмивката си. Имаше тайна. Важна тайна, която щеше да пази до края на живота си. Нещо, което да му дава сили, когато се почувства слаб. Нещо, което щяха да знаят само той и дяволът. Усмихна се доволно. Никога повече нямаше да усеща гнева, болката и унижението, които изпитваха другите. Той бе различен. Винаги щеше да се отличава от тях. Беше наръгал бял човек.

И винаги когато някой бял се държеше зле с него, вътрешно Артис се усмихваше. „Вече наръгах един от вашите…“

В седем и половина Големия Джордж вече бе почнал да коли прасетата и бе сложил водата да се топли в големия железен казан — малко рано тази година, но не кой знае колко по-рано.

По-късно същия следобед, когато Грейди и двамата следователи от Джорджия разпитваха баща му за изчезналия мъж, Артис за малко да припадне, когато единият се приближи до казана и надникна в него. Беше сигурен, че полицаят е видял ръката на Франк Бенет да ври заедно с месото от прасетата. Очевидно обаче не бе видял нищо, защото след два дни дебелият полицай от Джорджия каза на Големия Джордж, че по-хубави кюфтета не е ял и го попита каква е тайната.

Големия Джордж се усмихна и отвърна:

— Благодаря, господине, тайната е в соса.