Пържени зелени домати

Старчески дом „Розовата тераса“

Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама

12 януари 1986

Ивлин отвори чантата си и подаде на госпожа Тредгуд един от увитите в кафява хартия сандвичи със сирене и червен пипер, които носеше от къщи.

Госпожа Тредгуд много се зарадва.

— О, благодаря! Обожавам сандвичи със сирене и червен пипер. Всъщност обичам да ям всякакви неща с хубави цветове. Не си ли съгласна, че сиренето с червен пипер има прекрасен цвят? Толкова е ведър. Обичам и червени чушки, а преди обожавах и захаросани ябълки, но вече не мога да ги ям заради зъбите. Всъщност, като се замисля, обичам всичко червено.

Замълча за миг, после продължи…

— Едно време имахме една червена кокошка, Систър, и всеки път, когато отидех в задния двор, й казвах: „Систър, да не си посмяла да ме клъвнеш по краката, че ще те опържа в тигана“, а тя надигаше глава и се мръдваше настрани. Кълвеше всички, освен мен и сина ми Албърт. Сърце не ни даде да изядем тази кокошка, дори през Депресията. Умря от старост. Когато отида в рая при близките си, се надявам там да са и Систър, и енотът Куки. Старата Сипси със сигурност ще е там.

Нямам представа откъде се взе Сипси… човек никога не знае откъде изникват чернокожите. Била на десет или единайсет, когато започнала работа при мама Тредгуд. Дошла пеш от Траутвил, квартала на чернокожите от другата страна на релсите, рекла, че се казва Сипси Пийви и че си търси работа, и мама я взела. Тя помогна в отглеждането на всичките деца на Тредгуд.

Сипси беше дребна и кльощава, и забавна. Вярваше на всякакви старовремски негърски суеверия. Майка й била робиня и тя се плашеше до смърт от магии… Разказа на мама, че съседката й в Траутвил всяка вечер слагала омагьосан прах в обувките на някакъв мъж и той излинял. Но най-много на света се страхуваше от животински глави. Ако й занесяхме пиле или риба или ако Големия Джордж заколеше прасе, тя не пипваше да го готви, преди да е заровила главата в градината. Разправяше, че ако не заровиш главата, духът на животното ще се всели в тялото ти и ще полудееш. Веднъж татко забрави и донесе у дома пача от свинска глава, а Сипси побягна с крясъци и не стъпи вкъщи, докато някаква нейна приятелка не направи пречистваща магия. Заровила е сигурно стотици глави в градината. Но пък заради това при нас растяха най-едрите домати, бамя и тикви в целия град! — Тя се засмя. — Бъди наричаше двора Рибешката градина.

Но въпреки шантавите й суеверия в целия щат Алабама нямаше по-добра готвачка от нея. Разправят, че още единайсетгодишна приготвяла най-вкусните сухари със сос, ябълков сладкиш, пържено пиле, салата от ряпа и бобена яхния. А хлебните й топчета бяха толкова леки и пухкави, че човек трябваше да ги лови из въздуха, за да ги хапне. Рецептите в кафенето до една бяха нейни. Тя научи Иджи и Рут на всичко за готвенето.

Не знам защо Сипси така и не си роди свои деца. Не съм виждала друг толкова да обича децата. Всички чернокожи жени от Траутвил й оставяха бебетата си, когато излизаха вечер, за да се позабавляват. Знаеха, че тя ще се грижи добре за тях. Сипси разправяше, че нищо не я радва така, както да люлее бебенце.

Люлееше ги и им пееше по цяла нощ, понякога гледаше по две наведнъж и копнееше да си има свое.

— И тогава, един следобед през ноември, около Деня на благодарността — мама разказваше, че навън било кучешки студ и листата на всички дървета били опадали — Сипси оправяла леглата на горния етаж, когато нейна приятелка от църквата за чернокожи влетяла в двора. И й казала, че някакво момиче от Бирмингам долу на гарата дава бебето си. И й казала да побърза, защото влакът щял да тръгне всеки момент.

Щом чула, Сипси изтърчала по стълбите само по тънка рокля и готварска престилка. Докато изхвърчала през задната врата, мама Тредгуд й извикала да си облече палто, но Сипси отвърнала: „Нямам време, госпожо Тредгуд. Трябва да взема онуй бебе“, и изчезнала. Мама чакала на задната веранда и след малко видяла как влакът потегля, а Сипси се връща ухилена до уши, с издрани до кръв крака от търчането из трънаците и на ръце с най-дебелото и черно момченце на света, увито в кърпа с надпис „Хотел «Дикси», Мемфис, Тенеси“. Сипси казала, че майка му се прибирала у дома и й казала, че не смее да се появи с бебе на ръце, тъй като съпругът й тъкмо бил излязъл от затвора след три години.

Така и никой не разбра истинското име на бебето. Сипси каза, че тъй като го била взела от гарата, ще го кръсти Джордж Пулман Пийви, на мъжа, измислил спалния вагон. Но който и да е бил баща му, трябва да е бил едър мъж, защото когато Джордж порасна, стана два метра и сто и петнайсет килограма.

Още от малък татко го водеше в магазина и го учеше на месарския занаят. Джордж колеше прасета още десетгодишен и Сипси така се гордееше с него… а бе нямаше да го обича повече дори да беше нейно собствено дете. Прегръщаше го и казваше: „Миличък, туй, че не сме една кръв, не значи, че не си мой“.

А по-късно, докато съдеха Джордж, се обличаше официално и отиваше в съда и в дъжд, и в пек… По онова време трябва да беше към деветдесетгодишна. Разбира се, човек никога не може да е сигурен точно на колко години са чернокожите.

Сипси все пееше негърски християнски песни… „Напред с товарния вагон“ и „Прибирам се със сутрешния влак“… все за влакове пееше. Вечерта, преди да умре, казала на Джордж как сънувала Исус, облечен целия в бяло като кондуктор на призрачен влак, дошъл да я отведе на небето.

Сипси обаче готвеше в кафенето дълго след като прехвърли осемдесетте. Повечето хора идваха именно заради нейните манджи. Със сигурност не беше заради това как изглеждаше заведението. Когато Иджи и Рут го купиха, кафенето си беше просто една стара барака от другата страна на релсите, близо до пощата, където работеше Дот Уиймс.

Помня деня, в който се нанесоха. Всички бяхме там, за да им помогнем, а Сипси метеше пода, когато забеляза Рут да окачва на стената картина на Тайната вечеря. Спря да мете, погледа картината известно време и попита: „Госпожо Рут, кои са тез на масата с господин Исус?“

Рут отговори мило: „Как, Сипси? Та това са господин Исус и братята му“. Сипси я изгледа и рече: „А-ха. Аз пък все си мислех, че госпожа Мария е родила само един син“ и продължи да мете. Щяхме да се пръснем от смях. Сипси много добре знаеше кои са хората на картината. Просто обичаше да ни занася.

Джулиан и Клио сковаха четири дървени сепарета и построиха още една стая отзад, за да има къде да живеят Иджи и Рут. Стените на кафенето бяха от груб чам, а подът — обикновено дюшеме.

Рут се опита да поразкраси. Закачи картина на кораб, плаващ на лунна светлина, но Иджи мина след нея и я свали, а на нейно място окачи някаква рисунка, дето бе намерила, с няколко кучета, седнали на маса за покер с пури в уста. Под картината написа: „Клубът на киселите краставички“. Това бе името на шантавия клуб, който бяха основали двамата с приятеля й Грейди Килгор. В крайна сметка, като изключим коледните украшения, които сложиха през първата година и които Иджи така и не свали, и един стар железопътен календар, това бе единствената украса в кафенето.

Вътре имаше четири маси и няколко паянтови стола. — Госпожа Тредгуд се разсмя. — Никога не се знаеше със сигурност дали ще те издържат. И каса си нямаха. Държаха парите в кутии от пури и вадеха рестото от нея. На тезгяха имаше купи с картофен чипс и свински кожички, парченца от восъчни пити, тютюн, стръв за риба и лулички от царевични кочани.

Иджи отваряше кафенето, щом пукнеше зората, и затваряше късно вечер, чак след като и последният клиент „вдигнеше гълъбите“, както се изразяваше тя.

Железопътното депо бе само на две пресечки и всички железничари идваха да ядат в кафенето — и бели, и черни. Иджи даваше храна на чернокожите през задната врата. Естествено, на много хора никак не им се нравеше, че обслужва черни, и Иджи си навлече неприятности заради това, но все повтаряше, че никой няма да й нарежда какво да прави. Клио разправяше, че се опълчила сам-самичка на Ку-Клукс-Клан и не допуснала да я спрат. Колкото и добродушна да беше. Иджи се оказа смела, когато ножът опря до кокала…