Пържени зелени домати

Старчески дом „Розовата тераса“

Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама

15 март 1986

Днес двете седяха, ядяха фъстъковки и си говореха. Или поне госпожа Тредгуд говореше.

— Надявах се да съм си у дома до Великден, но изглежда, няма да стане. На госпожа Отис още й е трудно, но все пак се записа в курса по рисуване и занаяти, който провеждат тук. И свекърва ти го посещава. Джинин рече, че за Великден ще организират лов на яйца и ще поканят ученици да участват. Ще е забавно…

От малка обожавам Великден. Обичам всичко, свързано с този празник. Като деца всяка събота преди Великден боядисвахме яйца в кухнята. Но за боядисването на златното яйце винаги отговаряше мама Тредгуд.

Сутринта в празничния ден си обличахме нови дрехи и обувки от магазина на татко. След църковната служба мама и татко ни качваха на автобуса до Бирмингам, а те през това време криеха по поне двеста яйца в задния двор. Раздаваха и всевъзможни награди — но най-голямата получаваше онзи, който откриеше златното яйце.

Бях на тринайсет, когато го намерих аз. Обикаляхме из двора вече два часа и никой не бе успял да го открие. Аз спрях по средата на градината, за да си поема дъх, и случайно зърнах нещо да блещука под циркуляра. И наистина, оказа се златното яйце, скрито в тревата, сякаш чакаше само мен. Еси Ру позеленя от яд. Искаше тя да го намери, защото този път наградата бе голямо жълто прозрачно яйце, обсипано със златист прашец. А вътре имаше миниатюра на мъничко семейство: майка, баща, две момиченца и куче пред къща, която приличаше на нашата. Гледах яйцето с часове… Какво ли стана с него? Май го продадоха на гаражната разпродажба по време на Първата световна война.

Великден винаги ми е бил щастлив ден. Една година именно на Великден Бог ми съобщи, че ще родя Албърт.

Понякога, като се замисля какви проблеми си имат другите хора, осъзнавам какъв късмет извадих с Клио. И да исках, нямаше да си намеря по-добър съпруг. Не заглеждаше други жени, не пиеше и беше умен. Не се хваля, защото не обичам хвалбите. Това си е самата истина. Просто си беше любознателен, не го правеше нарочно. Винаги, когато имах нужда от помощ с правописа, го питах: „Татенце, как се пише тази или онази дума?“ Клио знаеше как се пише всяка дума. А го биваше и по история. За която и дата да го питаш, винаги я знаеше. И не съм виждала друг човек, който толкова да иска да стане лекар… искаше да е хирург. Знам, че когато татко умря и се наложи да напусне медицинската академия, сърцето му се късаше, но той така и не се оплака, нито веднъж.

И всички го обичаха. Когото и от познатите му да питаш, всички ще ти кажат, че Клио Тредгуд бе най-добрият човек на земята.

Но младите момичета са интересна работа. Искат елегантност, блясък и романтика. Клио беше мълчалив. Не него желаех в началото, но той искаше мен. Каза, че го решил още първата вечер, когато се върнал от колежа и ме видял как помагам на Сипси да реже тестото за бисквитите на голямата метална маса в кухнята.

След което отишъл в салона и заявил на мама и татко Тредгуд: „Ще се оженя за високото момиче, което реже бисквити в кухнята“. Решил го просто за миг. Но пък всички Тредгуд бяха такива. По онова време аз бях на петнайсет и му казах, че изобщо не искам да се женя, защото съм твърде малка. Той отвърна, че следващата година пак ще опита, и когато го направи, аз още не бях готова. Омъжих се за него, когато станах на осемнайсет — и все още не се чувствах готова.

Първо се страхувах, че Клио не е мъжът на живота ми, и плаках на рамото на мама Тредгуд, че май съм се омъжила за неподходящия мъж. Мама ми рече да не се тревожа, защото ще го обикна.

Старицата се обърна към Ивлин:

— Чудя се колко ли хора в крайна сметка се оказват женени не за онези, които поискат, а за онези, които са най-подходящи за тях. Както и да е, сега като си спомня колко щастлив живот имахме с Клио, при мисълта, че имаше опасност да му откажа, направо ме втриса.

Естествено, когато се омъжих за него, бях още млада и зелена. — Тя се изкиска. — Толкова млада и зелена, че не знаех нищо за секса и не бях виждала гол мъж, а това, миличка, може да те уплаши до смърт, ако не си подготвена. Но Клио бе много мил с мен и малко по малко схванах как става работата.

И съвсем честно мога да заявя, че през всичките години на брака ни не си разменихме нито една лоша дума. Той бе всичко за мен — майка, баща, съпруг, учител. Всичко, което би искала жената от един мъж. О, а колко трудно ни бе, когато се налагаше да се разделим. Първо ни раздели войната, а после аз трябваше да се върна у дома при мама, докато Клио учеше за хиропрактор. Всичко постигна сам, без никаква чужда помощ. Не се оплакваше, просто се трудеше. Такъв беше моят Клио.

И през всичките години, когато се опитвахме да заченем деца без успех, той никога не каза и дума, която да ме разстрои, а знам колко много искаше деца. Накрая, когато докторът каза, че имам обърната матка и никога няма да имам деца, Клио просто ме прегърна и каза: „Няма нищо, скъпа, само от теб се нуждая на този свят“. И винаги ме караше да се чувствам така. О, но как само исках да го даря с бебе. Молех се непрекъснато, казвах: „Боже, ако съм съгрешила нещо и ако затова си ме направил ялова, моля те, не карай Клио да страда заради мен“. Тормозех се години наред.

И тогава, един Великден, седях в църквата за неделната служба и докато отец Скрогинс разказваше историята за възкресението на нашия Господ Бог, затворих очи и си помислих колко хубаво би било да мога да вдигна ръце и да се възнеса на небето с Исус, за да донеса едно малко ангелче за Клио. Както се бях замислила дълбоко, през витража нахлу слънчев лъч и ме освети като прожектор. Светлината бе толкова ярка, че ме заслепи, а лъчът не се премести от мен до края на проповедта.

После отец Скрогинс ми каза, че докато говорел, не можел да свали очи от мен, защото косата ми сякаш пламтяла, а аз просто съм сияела. Рече ми: „В неделя несъмнено си избрахте най-подходящото място на скамейките, госпожо Тредгуд“.

И аз веднага разбрах посланието: така Бог ми казваше, че е отговорил на молитвите ми. Алилуя! Исус се възнесе!

Родих Албърт, когато бях на трийсет и две. А Клио Тредгуд беше най-щастливият татко на света. Албърт беше едро бебе, пет килограма и шестстотин грама. По онова време още живеехме в голямата къща и с мен в спалнята бяха мама Тредгуд и Сипси, а Клио чакаше долу в кухнята с всички останали. Рут и Иджи дойдоха от кафенето, а Иджи донесла бутилка уиски и сипвала тайничко от него в чашата с чай на Клио, та да го успокои. Доколкото знам, това е единственият път, в който Клио пи алкохол през живота си. Иджи заяви, че знаела как се чувства брат й. Тя преживя същото, когато Рут роди своето бебе.

Казаха, че когато Сипси подала Албърт на Клио за пръв път, той се разплакал. Чак по-късно разбрахме, че има някакъв проблем.

Забелязахме, че на бебето му е трудно да седи. Опитваше се да се задържи, но винаги се катурваше. А проходи чак на годинка и девет месеца. Водихме го по всякакви доктори из цял Бирмингам, но никой не разбра какво му е. Накрая Клио каза, че май трябва да заведе Албърт в клиниката „Майо“, за да видим дали там ще успеят да направят нещо. Облякох сина си с моряшко костюмче и шапчица, спомням си, че беше студен, влажен януарски ден, и когато с Клио се качиха на влака и потеглиха, малкият Албърт се обърна в ръцете му и ме погледна.

Мъчно ми бе, че заминават. Докато се връщах към къщи, имах чувството, че някой ми е изтръгнал сърцето. Държаха Албърт в клиниката три седмици, правиха му изследване след изследване, а аз се молех всяка минута, докато ги нямаше: „Моля те, Боже, нека на бебето ми да му няма нищо“.

След като се прибраха у дома, първия ден Клио не ми каза и думичка за резултатите от изследванията, а и аз не попитах. Предполагам, че не съм искала изобщо да знам. Той ми донесе най-сладката снимка на света: с Албърт се бяха снимали в кабина с монети, седнали на полумесец на фона на звезди. Още стои на скрина ми и не бих я продала и за милион долара.

Чак след вечеря Клио ме накара да седна на дивана, протегна ръка и каза: „Майко, трябва да си смела“. А на мен сърцето ми сякаш падна в петите. Лекарите открили, че при раждането бебето получило мозъчен кръвоизлив. Попитах го: „Ще умре ли?“, а той отвърна: „Не, скъпа, физически е напълно здрав. Прегледаха го от главата до петите“. При тези думи страшно ми олекна и рекох: „Слава богу!“, но Клио каза: „Чакай малко, скъпа, има и още нещо“. Заявих, че щом детето ми е здраво, друго не ме интересува, но той ме накара пак да седна и рече: „С теб трябва да обсъдим нещо много важно“. И ми обясни как лекарите в клиниката казали, че макар Албърт да е здрав физически и вероятно ще живее дълго, е много възможно умът му да не се развие повече от на четири-петгодишно дете. Казали, че може да си остане дете за цял живот. И че грижите, които се изискват в такива случаи, са твърде големи. Клио каза, че имало специални места, където… Аз го прекъснах по средата на изречението. „Бреме ли? Как може това безценно сладко детенце да е бреме?“ Що за човек би си помислил подобно нещо? От мига, в който се роди, Албърт бе радостта на живота ми. На света нямаше по-чиста душа. И години по-късно, винаги, когато се почувствах потисната, просто поглеждах Албърт. Всеки ден от живота си трябваше да полагам усилия, за да съм добра, а на него това си му бе в душата. През ума му никога не е минавала лоша мисъл. Дори не знаеше какво означава думата „зло“.

Много хора сигурно биха се натъжили, ако имат дете, увредено при раждането, но аз мисля, че Бог го създаде такъв, за да не страда. Той дори не разбра, че по земята има лоши хора. Обичаше всички и всички го обичаха. До дъното на душата си вярвам, че той бе ангел, изпратен ми от Бог, и понякога нямам търпение да ида на небето и да го видя отново. Той беше мой приятел и ми липсва… особено по Великден.

Госпожа Тредгуд сведе поглед към ръцете си.

— Сега, след като, изглежда, ще постоя тук още известно време, си мисля за картината в спалнята у дома, на която една индианска девойка гребе с кану по реката на лунна светлина. Виж, тя е напълно облечена, та ще видя дали Норис може да ми я донесе.

Госпожа Тредгуд извади нещо от кутията с фъстъковките и очите й блеснаха.

— Ивлин, виж! Награда. Миниатюрна кокошчица… от любимите ми! — Старицата вдигна триумфално фигурката, за да я види приятелката й.