Пържени зелени домати

Уисъл Стоп, Алабама

25 март 1940

Чуканчето угаси лампата в задната стая и легна на пода до радиото, по което вървеше „Сянката“. Момчето се любуваше на пръстена, който си бе поръчало, гледаше го как свети тъмното и размахваше ръка, запленено от загадъчното зелено сияние.

Мъжът по радиото казваше с басов глас:

— Престъпленията водят… до горчив край… престъпленията не се отплащат… — последвано от маниакален смях. — Ха! Ха! Ха!!!

В този миг Иджи влезе, светна лампата и здраво го стресна.

— Познай какво, Чуканче! Грейди току-що ми каза, че господин Пинто ще мине оттук с влака в седем и четвърт на път за погребението си и ще го прехвърлят долу в депото.

Чуканчето скочи с разтуптяно сърце.

— Господин Пинто? Истинският господин Пинто ли?

— Да. Грейди рече, че престоят ще е само няколко минути, колкото да го прехвърлят на друг влак. Бих дошла с теб, но трябва да закарам майка ти до Бирмингам по някаква работа на църквата. Но ако искаш да го видиш, Грейди каза да си там най-късно в шест и половина и да не казваш на никого, защото ще се изсипе целият град.

— Добре. Няма да казвам.

— И Чуканче, за бога, не казвай на майка си, че си разбрал от мен.

— Добре.

Тъй като за рождения ден му подариха фотоапарат „Брауни“, Чуканчето попита Иджи дали може да снима господин Пинто.

— Няма да се види нищо друго, освен ковчега, но щом искаш да го снимаш, мисля, че няма проблем. Но първо попитай Грейди.

— Добре, госпожо.

Чуканчето изтича до дома на Пеги, за да я впечатли с поверителната информация за господин Пинто, когото бяха заловили след дълга и уморителна престрелка в колиба в Северна Алабама, при която бяха простреляни трима полицаи. Престъпникът бил арестуван заедно с приятелката си, упомената като Хейзъл. Убийцата с пламтящи коси и каменно сърце, която лично бе пребила един служител на реда в окръг Болдуин. Щом издадоха смъртната присъда, всички вестници в Алабама излязоха с гръмки заглавия като: „Господин Пинто ще седне на Голямата жълта мама“.

Това бе прякорът на огромния електрически стол в затвора „Фолсъм“, отнел през годините живота на стотици затворници. Но сега бе различно.

Когато Чуканчето стигна пред къщата на Пеги, д-р Хадли седеше на люлката на верандата и му каза, че дъщеря му е вътре и помага на майка си да измие съдовете. Чуканчето отиде в задния двор да я изчака.

Щом Пеги излезе, той й съобщи новината и тя се впечатли подобаващо, както момчето се бе надявало. След това й каза какво ще направят.

— Утре сутринта ще дойда ето до това дърво и ще ти дам сигнал ето така…

И подсвирна три пъти като птица.

— Щом ме чуеш, излез, но да си готова най-късно към пет, защото искам да сме там, в случай че влакът подрани.

На следващата сутрин, когато пристигна при дървото, Пеги вече го чакаше облечена, което го подразни, защото искаше да изпробва сигнала. Идеята му хрумна, докато четеше криминалния роман „Случаят с трите говорещи врабчета“. Освен това бе упражнявал подсвирването цяла нощ, или поне докато Иджи не заяви, че ще го убие, ако не спре.

Това бе първото отклонение от плана. Второто се случи, когато влакът закъсня с един час и двамата трябваше да седят да чакат на гарата цели три часа.

Чуканчето презареди фотоапарата поне сто пъти, за да се увери, че работи като хората.

След още половин час големият черен влак най-накрая пристигна и спря. Грейди и още четирима железничари излязоха от къщичката на стрелочника, отвориха товарния вагон и извадиха големия чамов ковчег, който щатът бе отпуснал за превоза на господин Пинто.

Влакът потегли, а ковчегът остана на товарния перон, докато железничарите отидоха да посрещнат другия влак; а Грейди го пазеше със самодоволен вид в бежовата си униформа и кожения кобур, закачен на кръста.

Видя Чуканчето и Пеги да тичат по перона, поздрави ги ритна ковчега.

— Ето го, точно както обещах на Иджи — господин Сиймон Пинто, прочутият убиец, мъртъв като жертвите си.

Чуканчето попита дали може да го снима.

— Разбира се.

Момчето направи снимки от всички възможни ъгли, докато Грейди си припомняше на глас за времето, когато работил като надзирател в затвора „Кибли“ в Атмор, Алабама.

Пеги, чиято задача бе да държи допълнителните ленти, го попита дали е виждал истински убийци.

— Естествено, много съм виждал. Дори наех двама да работят у дома, докато с Гладис живеехме в Атмор.

— Позволили сте в къщата ви да живеят истински убийци?

Грейди я погледна изненадано.

— Да, защо? Някои от най-добрите хора на света са убийци. — Побутна шапката си назад и каза искрено: — И пукната пара не бих дал за крадец. Убиецът обаче обикновено извършва само едно убийство — най-вече заради някоя жена. Това не е престъпление, което извършват многократно. А крадецът си остава крадец до последния си час.

Чуканчето вече бе минал на втората лента, а Грейди продължаваше да разказва на заинтригуваната Пеги.

— Не, нямам нищо против убийците. Повечето по принцип са доста възпитани, кротки хора.

Чуканчето попита, без да спира да щрака:

— А виждал ли си как някой се пържи на електрическия стол, Грейди?

Грейди се засмя.

— Поне триста пъти… Това обаче е страшна гледка. Преди да седнат на Голямата жълта мама, им обръсват главите до кожа, по телата им не оставят и косъмче — като новородени ги правят. После потапят гъби в студена солена вода и ги слагат под шапката. Водата провежда електричеството по-бързо. Последния път, когато гледах, им трябваха седем опита, докато опържат затворника. Цял Атмор се разгневи, защото им се скапа електричеството и им прекъсна радиопредаването. А лекарят трябваше да забие игла в сърцето на негъра, за да се уверят, че наистина е мъртъв…

Грейди си погледна часовника и възкликна:

— Защо се бавят толкова, по дяволите? Ще ида да видя какво се туткат.

И остави децата сами при ковчега.

Чуканчето хич не си губи времето.

— Помогни ми да вдигна капака. Искам да снимам лицето му.

Пеги отвърна ужасено:

— Не! Мъртвите трябва да се уважават.

— Не е вярно. Той е престъпник, значи не се брои. Щом не искаш да гледаш, се мръдни.

И се зае да отваря капака, а Пеги отиде да се скрие зад един стълб и му каза през рамо:

— Здраво ще загазим.

След като махна капака, момчето се взря в ковчега и каза:

— Ела.

— Не, страх ме е.

— Ела, нищо не се вижда. Покрит е с чаршаф.

Пеги отиде при него и внимателно надзърна в ковчега. Трупът наистина бе покрит.

Чуканчето й рече забързано:

— Помогни ми. Вдигни чаршафа от лицето му, за да го снимам.

— Не, не искам да го виждам.

И Чуканчето не гореше от желание да види лицето на господин Пинто, но бе твърдо решен да го заснеме по един или друг начин. Затова измисли план, който щеше да спести гледката и на двамата.

Подаде фотоапарата на Пеги и каза:

— Насочи го към главата му, а аз ще броя до три. Затвори си очите, а когато кажа „три“, ще дръпна чаршафа и ти ще го снимаш. След това ще го покрия отново и така няма да го видиш. Хайде, моля те! Грейди ще се върне всеки момент.

— Страх ме е.

— Моля те… единствено на теб казах, че ще го докарат тук.

Пеги отвърна неохотно:

— Добре де, но да не си посмял да махнеш чаршафа, преди да съм си затворила очите. Обещаваш ли?

Чуканчето направи знака на скаутите за честна дума.

— Обещавам. Хайде, побързай.

Пеги насочи с треперещи ръце фотоапарата към покритата глава.

— Готова ли си?

— Да.

— Добре. Сега затвори очи и на три снимаш и не поглеждаш, докато не ти кажа.

Пеги затвори очи и след миг Чуканчето направи същото. После вдигна внимателно чаршафа и каза:

— Едно, две, три — снимай!

Пеги веднага направи снимката, както бе по план, но в този миг Грейди изскочи иззад тях и извика:

— Ей, какво правите!

Децата отвориха стреснато очи и погледите им попаднаха право върху лицето на господин Сиймор Пинто, още топъл от електрическия стол.

Пеги изпищя, изпусна фотоапарата в ковчега и хукна да бяга. Чуканчето изписка като момиче и се стрелна в другата посока.

А господин Пинто си лежеше в ковчега, обгорен като въглен, с отворени уста и очи, и ако по главата му бе останал някой косъм, то той щеше да стърчи право нагоре.

По-късно същия ден Пеги лежеше неподвижно под завивките си, а лицето на господин Пинто още бе пред очите й. Чуканчето седеше в дрешника в задната стая на кафенето, надянал светещия в тъмното пръстен на Самотния ездач, и трепереше целият, защото знаеше, че до края на живота си няма да забрави лицето на престъпника.

Грейди влезе в кафенето към шест вечерта. Носеше фотоапарата на Чуканчето. Засмя се и каза:

— Няма да повярвате какво стана днес. — И разказа случката от сутринта. — Успяха обаче да счупят носа на горкия проклетник!

Рут се възмути. Смоуки заби поглед в кафето си, за да не се изкикоти, а Иджи, която пиеше гроздов сок при задната врата с приятелката си Оси Смит, така се разсмя, че се оплю цялата със сок.