Пържени зелени домати

Старчески дом „Розовата тераса“

Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама

2 март 1986

Докато ядеше ванилов сладолед с дървена лъжичка, госпожа Тредгуд разказваше на Ивлин за Голямата депресия…

— Много хора умряха от едно или друго. Тежки времена. Особено за чернокожите, които поначало си бяха бедни. Сипси разправяше, че в Траутвил хората щели да умрат от измръзване или глад, ако не бил Бил Железничаря.

Ивлин не бе чувала това име.

— Кой е Бил Железничаря?

Госпожа Тредгуд, изглежда, се изненада.

— Не съм ли ти разказвала за него?

— Мисля, че не.

— Той беше прочут бандит. Казват, че бил чернокож, промъквал се нощем във влаковете и хвърлял храна и въглища от товарните вагони с държавни провизии, а чернокожите, които живееха покрай релсите, идваха да вземат продуктите призори и бързо тичаха да се приберат. Май така и не го заловиха… не се разбра кой е точно… Грейди Килгор, приятел на Иджи и железопътен полицай, идваше в кафенето всеки ден, а Иджи му казваше през смях: „Чух, че Бил Железничаря още е на свобода. Защо още не сте го хванали, момчета?“ Грейди страшно се — ядосваше. Слагаха по двайсет души допълнителна охрана във влаковете и предлагаха доживотна безплатна карта за линиите на „Ел&Ен“ в замяна на информация за бандита, но никой не каза нищо. Иджи го спукваше от подигравки по този въпрос!

Но иначе бяха добри приятели. Грейди членуваше в Клуба на киселата краставичка…

— Моля?

Госпожа Тредгуд се разсмя.

— Клубът на киселата краставичка бе една от налудничавите идеи на Иджи, Грейди и Джак Бътс.

— Що за клуб е бил?

— Разправяха, че е клуб за социални сбирки, но всъщност се събираха само няколко от непрокопсаните приятели на Иджи — няколко железничари. Ева Бейтс и Смоуки Самотника. Единственото, което правеха, бе да се наливат с уиски и да си разказват измишльотини. Гледат те право в очите и те лъжат дори когато истината ще им е от по-голяма полза… Как само се забавляваха, като си измисляха разни налудничави истории! Веднъж Рут тъкмо се бе прибрала от църква, а Иджи седеше с приятелите си на масата и рече: „Рут, съжалявам, но докато те нямаше, Чуканчето глътна един куршум 22-ри калибър“. И понеже Рут се притесни, й каза: „Не се тревожи де, нищо му няма. Заведох го при доктор Хадли и той му даде половин бутилка рициново масло и рече, че мога да го прибера у дома, само да не го насочвам към хора“.

Ивлин се засмя, а госпожа Тредгуд продължи:

— Ясно ти е, че Рут не бе много очарована от клуба. Иджи обаче не се отказваше от него и често свикваше тайни събрания. Клио разправяше, че на тайните събрания всъщност играели покер. Но каза и че клубът вършел добри дела, само че отричат, ако ги попиташ. Не харесваха баптисткия свещеник, отец Скрогинс, защото беше въздържател и всеки път, когато някой окаян глупак ги попиташе откъде може да си купи уиски или стръв за риболов, го пращаха в дома му. Направо го побъркваха.

— Сипси бе единственият чернокож член на клуба, защото по нищо не им отстъпваше в лъжите — продължи госпожа Тредгуд. — Веднъж им разказа за някаква жена, на която акуширала, но раждането било трудно и бебето не искало да излезе. Сипси й дала супена лъжица енфие и жената кихнала толкова силно, че изстреляла бебето чак в другата стая…

— О, не! — възкликна Ивлин.

— О, да! После им каза, че докато приятелката й Лизи от Траутвил била бременна, непрекъснато й се ядяла кола. Нагъвала я с шепи направо от кутията и когато се родило бебето, било бяло като сняг и твърдо като колосан чаршаф…

— О, боже!

— Но да ти кажа, Ивлин, това може и да е вярно. Със сигурност знам, че някои чернокожи жени ядяха глина направо от земята.

— Не го вярвам.

— Е, скъпа, така съм чувала. Или пък беше тебешир? Все забравям кое от двете. Но със сигурност ядяха или глина, или тебешир.

Ивлин поклати глава и се усмихна на приятелката си.

— Много сте забавна, госпожо Тредгуд.

Старицата се замисли и отвърна доволно:

— Да, май наистина съм забавна.