Пържени зелени домати

Старчески дом „Розовата тераса“

Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама

15 декември 1985

След цял час госпожа Тредгуд още говореше. Ивлин Кауч бе изяла три десертчета „Милки Уей“ и докато разопаковаше второ шоколадче с фъстъчено масло, си мислеше дали старицата някога ще млъкне.

— Колко жалко, че домът на Тредгуд се руши така. Много неща се случиха в него, много деца се родиха там, изживяхме безброй щастливи мигове. Беше голяма двуетажна селска къща с широка веранда, завиваща чак до задния вход… а всички стаи бяха облепени с тапети на розички, които изглеждаха прекрасно, щом светнехме лампите вечер.

Железопътната линия минаваше буквално през задния двор, където в летните вечери гъмжеше от светулки и миришеше на дивите орлови нокти, растящи покрай релсите. Татко бе посадил там смокини и ябълки и бе сковал за мама красива дървена рамка за асми, по която обаче се виеха глицинии. А цялата задна стена на къщата бе обрасла с трендафили. О, как ми се иска да можеше да я видиш.

Мама и татко Тредгуд ме отгледаха като тяхно собствено дете и аз харесвах всички от семейството. Особено Бъди. Но се омъжих за Клио, по-големия му брат, хиропрактора, и да не повярва човек, но след време се оказа, че имам болен гръб, и всичко се нареди.

Та цял живот бях все около Иджи и останалите от семейство Тредгуд. И да ти кажа честно, те бяха по-интересни и от филм… мда. Ако щеш вярвай, но почти не говорех, докато не навърших петдесет, а оттогава не мога да спра. Един път Клио ми рече: „Нини“, казвам се Вирджиния, но всички ми викат Нини, та „Нини — рече ми той — само повтаряш: «Иджи каза това, Иджи каза онова», нямаш ли друга работа, та висиш по цял ден в кафенето?“

Замислих се аз сериозно и накрая отвърнах: „Не, нямам…“. Не искам да омаловажавам мнението на Клио по никакъв начин, но това си беше самата истина.

Миналия февруари станаха трийсет и една години, откакто погребах Клио, и често се чудя дали не го засегнах с тези си думи, но мисля, че не се обиди, защото в крайна сметка той обичаше Иджи колкото и всички ние и често се смееше на щуротиите й. Тя беше малката му сестричка, при това голяма шегаджийка. Двете с Рут държаха кафене „Уисъл Стоп“.

Иджи вършеше всевъзможни дивотии само за да ни разсмее. Веднъж остави чипове за покер в кошницата за дарения в баптистката църква. Голяма калпазанка беше, но как изобщо им мина през ум, че може да е убила онзи човек, не мога да си представя.

За пръв път, откакто бе седнала в салона, Ивлин спря да яде и погледна всъщност милата на вид старица с избеляла рокля на сини цветя и побеляла коса, фризирана на вълнисти къдри, които се поклащаха при всяко движение.

— Според някои всичко започнало в деня, в който тя се запозна с Рут, но аз мисля, че започна по време на неделната вечеря на 1 април 1919 година — годината, в която Леона се омъжи за Джон Джъстис. Помня, че беше първи април, защото Иджи седна на масата и показа на всички малка бяла кутийка, в която имаше човешки пръст, поставен върху памук. Твърдеше, че го намерила в задния двор. Но се оказа нейният пръст, пъхнат в дупка на дъното на кутията. Първоаприлска шега!!!

Всички се смяха, с изключение на Леона. Тя бе най-голямата и най-красивата сестра и татко Тредгуд страшно я глезеше… всъщност всички я глезеха.

По онова време Иджи беше на десет или единайсет години и бе облякла чисто нова бяла памучна рокля и всички я уверявахме, че изглежда прекрасно. Бяхме много весели и тъкмо начевахме боровинковия сладкиш, когато изведнъж, като гръм от ясно небе, Иджи стана и заяви: „До края на живота си повече няма да облека рокля!“ И при тези думи, скъпа, се качи на горния етаж и намъкна едни стари панталони и риза на Бъди. До ден-днешен не мога да разбера какво я ядоса. Никой не разбра.

Но Леона, която знаеше много добре, че Иджи винаги изпълнява заканите си, се разписка: „О, татко, Иджи ще провали сватбата ми. Знам си аз!“ Татко обаче отвърна: „Не е вярно, миличка. Ти ще си най-красивата булка в цяла Алабама“. Татко имаше големи засукани мустаци… Обърна се към нас: „Нали така, деца?“ и ние всички се заклехме, че сме съгласни, за да я успокоим и да я накараме да млъкне. Всички, освен Бъди, който просто се изкиска. Иджи му беше любимката и каквото и да направеше, той винаги беше на нейна страна.

Та Леона си дояждаше десерта и тъкмо си мислехме, че се е успокоила, когато тя изкрещя толкова силно, че Сипси, чернокожата прислужница, изпусна нещо в кухнята. „О, татко — проплака Леона, — какво ще стане, ако някой от нас умре?“ Какъв въпрос само, а? Ние погледнахме мама, която просто остави вилицата си на масата. „Деца, сигурна съм, че сестра ви ще отстъпи за дреболия като това да облече рокля, щом се налага. Може да е инат, но е умно дете“.

След две седмици обаче чух как мама казва на Айда Симс, шивачката, че за сватбата ще й трябва зелен кадифен костюм с папийонка за Иджи. Айда изгледа мама озадачено и попита: „Костюм ли?“, а мама отвърна: „Знам, Айда, знам. Опитах всичко, за да я убедя да облече нещо по-подходящо за сватба, но детето е своенравно“.

Такава си беше Иджи, още от малка. Аз лично мисля, че искаше да е като Бъди… какви пакостници само бяха двамата!

Старата дама се засмя.

— По едно време имаха едно миещо мече, Куки, и аз можех с часове да го гледам как се опитва да мие бисквити. Слагаха купичка с вода в задния двор и му даваха содени бисквитки, а животинчето ги миеше една след друга и не можеше да разбере къде изчезват. Всеки път поглеждаше към празните си лапички изненадано. Така и не разбра къде отиват бисквитките. Прекара голяма част от живота си в миене на бисквити. И курабии му давахме, но не беше така забавно… веднъж изми фунийка сладолед… Но стига съм бъбрила толкова за енота, че ще ме помислят за луда като госпожа Филбийм ей там. Милата, мисли си, че живее в сериала „Корабчето на любовта“ и пътува към Аляска. Много от горките хора тук дори не знаят кои са…

Ед, съпругът на Ивлин, се показа на вратата и й махна да тръгва. Тя събра опаковките от десертите, напъха ги в чантата си и стана.

— Извинете, но съпругът ми ме вика. Ще тръгваме.

Госпожа Тредгуд вдигна изненадано глава и попита:

— О, така ли? Наистина ли трябва да тръгваш?

— Да, налага се.

— Е, приятно ми бе да си побъбрим… как се казваш, скъпа?

— Ивлин.

— Когато дойдеш пак, ела да ме видиш, чу ли? Беше ми приятно да си говоря с теб… Чао — провикна се тя след Ивлин и зачака друг посетител.