Пържени зелени домати

Уисъл Стоп, Алабама

18 юли 1924

Една съботна сутрин — Рут бе в Уисъл Стоп от два месеца — някой почука на прозореца на стаята й в шест сутринта. Рут отвори очи и видя Иджи, седнала в клоните на индианския люляк, да я приканя с жест да й отвори.

Рут се надигна сънено.

— Защо си станала толкова рано?

— Обеща днес да излезем на пикник.

— Вярно е, но защо толкова рано? Събота е.

— Моля те. Нали ми обеща? Ако не дойдеш веднага, ще скоча от покрива и ще се самоубия. Тогава какво ще правиш?

Рут се засмя.

— Патси Рут, Милдред и Еси Ру няма ли да дойдат с нас?

— Няма.

— А не мислиш ли, че е добре да ги поканим?

— Не. Моля те, искам да сме само двете. Моля те. Ще ти покажа нещо.

— Иджи, не искам да се обидят.

— О, няма да се обидят. И без това не им се ходи. Вече ги питах и те заявиха, че ще си стоят вкъщи, в случай че наминат тъпите им гаджета.

— Сигурна ли си?

— Напълно — излъга Иджи.

— А Нини и Джулиан?

— Били заети. Хайде, Рут, Сипси вече ни приготви обяд, само за нас двете. Ако не дойдеш, ще скоча и ти ще си виновна за смъртта ми. Когато ме закопаят, ще съжаляваш, че не си излязла с мен на пикника.

— Добре, добре. Остави ме поне да се облека.

— Побързай! И не се гизди, ще те чакам в колата.

— С колата ли ще ходим?

— Разбира се. Защо не?

— Добре.

Иджи пропусна да спомене, че се бе промъкнала в стаята на Джулиан в пет сутринта и бе свила ключовете за форда от джоба на панталоните му, тъй че бе жизненоважно да тръгнат преди той да се е събудил.

Отидоха до една местност край езерото Дабъл Спринг, която Иджи бе открила преди години. Там имаше водопад, изливащ се в бистър поток, осеян с красиви кафяви и сиви камъчета, обли и гладки като яйца.

Иджи просна одеялото и извади кошницата от колата. Държеше се много загадъчно.

После каза:

— Рут, ще ти покажа нещо, но искам да се закълнеш, че няма да казваш на никого.

— Какво ще ми покажеш?

— Кълнеш ли се, че няма да кажеш?

— Да, кълна се. Какво е?

— Ще видиш.

Извади от кошницата един празен буркан и рече:

— Хайде, да вървим.

Изминаха около километър и половина през гората.

Иджи посочи едно дърво.

— Ето там е!

— Кое?

— Големият дъб.

Иджи хвана Рут за ръка и я поведе наляво, спря до едно дърво на около трийсет метра от дъба и рече:

— Рут, стой тук и каквото и да става, не мърдай.

— Какво ще правиш?

— Няма значение, просто гледай. И мълчи. Не вдигай никакъв шум.

Иджи, която бе боса, отиде до големия дъб и на половината път се обърна, за да види дали Рут я гледа. Когато стигна на три метра от дървото, пак се обърна. И тогава направи нещо удивително. Приближи се бавно, на пръсти, и с тихичко тананикане пъхна ръката, с която държеше буркана, в една хралупа в дъба.

Изведнъж Рут чу звук като от циркуляр и небето почерня от рояците гневни пчели, които излетяха от хралупата.

За секунди хиляди пчели покриха Иджи от глава до пети. Тя стоя неподвижно около минута, след което внимателно извади ръка от дупката и тръгна бавно назад към Рут, без да спира да тананика. Докато стигне до приятелката си, почти всички пчели бяха отлетели и напълно черното допреди малко момиче застана, ухилено до уши, с буркан див мед в ръце.

Подаде буркана на Рут.

— Заповядайте, мадам!

Уплашената до смърт Рут се свлече по ствола на дървото и избухна в сълзи.

— Помислих, че ще умреш! Защо го направи? Можеше да загинеш!

— О, не плачи. Съжалявам. Не искаш ли мед? Специално за теб го извадих… моля те, не плачи. Всичко е наред, правя го непрекъснато и никога не ме жилят. Честна дума. Хайде, стани, че ще се изцапаш.

Иджи подаде на Рут старото синьо шалче, което носеше в джоба на гащеризона си. Рут още трепереше, но стана, издуха си носа и изтупа роклята си.

Иджи се опита да я разведри:

— Само си помисли, Рут, досега не съм вадила мед за никой друг. И ти единствена на света знаеш какво мога. Просто исках да си имаме тайна.

Рут не отговори.

— Съжалявам, Рут, не ми се сърди.

— Да ти се сърдя ли? — Рут я прегърна. — О, Иджи, не ти се сърдя. Просто не знам какво ще правя, ако ти се случи нещо. Наистина не знам.

Сърцето на Иджи така се разтуптя, че за малко да падне.

След като изядоха пилето, картофената салата, бисквитите и почти всичкия мед, Рут се облегна на дървото и Иджи положи глава в скута й.

— Рут, бих убила заради теб, без дори да се замисля.

— Иджи, не говори такива ужасни неща.

— Не са ужасни. По-добре е да убиеш от обич, отколкото от омраза. Не си ли съгласна?

— Мисля, че не трябва да се убива по каквато и да било причина.

— Добре де. Тогава бих умряла за теб. Това как ти се струва? Не си ли съгласна, че човек може да умре от обич?

— Не.

— Но в Библията пише, че Исус за това е умрял.

— Различно е.

— Не е. Ако умра сега, изобщо няма да съжалявам. Ще съм труп с усмивка на устата.

— Не ставай глупава.

— Но преди малко можеше да загина, нали?

Рут я хвана за ръка и й се усмихна.

— Моята Иджи омайва пчелите като факир.

— Нима?

— Да. Чувала съм, че има хора, които могат да го правят, но до днес не го бях виждала с очите си.

— Толкова ли е лошо?

— Неее. Прекрасно е. Не знаеше ли?

— Не. Мислех си по-скоро, че е лудост или нещо от сорта.

— Не, прекрасно е да си факир.

Рут се наведе и прошепна в ухото й:

— Ти си факир, Иджи Тредгуд, така си е…

В отговор Иджи се усмихна и се вгледа в ясното синьо небе, отразено в очите й, щастлива, както са щастливи всички влюбени през лятото.