Пържени зелени домати

Уилина Лейн №1520

Атланта, Джорджия

27 ноември 1986

Чуканчето Тредгуд, все още хубавец на петдесет и седем години, бе в дома на дъщеря си Норма на вечеря по случай Деня на благодарността. Футболният мач между Алабама и Тенеси по телевизията тъкмо бе приключил и той седеше с Маки, съпруга на Норма, дъщеря им Линда и кльощавия й приятел с очилата, който учеше за мануален терапевт. Пиеха кафе и ядяха пай с орехи.

Чуканчето се обърна към приятеля:

— Единият от чичовците ми, Клио, беше мануален терапевт, тогава им казваха хиропрактори. Естествено, не изкарваше и пени от работата си — лекуваше целия град безплатно. Но това бе по време на Депресията, та и без това никой нямаше пари.

Майка ми и леля Иджи имаха кафене. Малка дървена барака, но едно ще ти кажа: винаги бяхме сити, както и хората, които идваха да търсят храна… и черни, и бели. Никога не видях леля Иджи да отпраща някого, а и даваше по някоя чашка алкохол на нуждаещите се…

Държеше бутилка в джоба на престилката си и мама все й повтаряше: „Иджи, така само насърчаваш лошите навици на хората“. Но леля Иджи, която също обичаше да си пийва, отвръщаше: „Рут, човек не живее само с хляб“.

На ден през кафенето минаваха поне по десетина-петнайсет скитници. И не се свеняха да си заработят храната. Не бяха като днешните бездомници. Чистеха двора, метяха тротоара. Леля Иджи им възлагаше по някоя дребна задача, за да не нарани гордостта им. Понякога ги пускаше да поседнат в задната стая и да ме наглеждат, за да си мислят, че вършат някаква работа. Повечето бяха добри хора, просто мъже без късмет. Най-добрият приятел на леля Иджи беше един стар скитник, Смоуки Самотника. Боже, човек можеше да му довери живота си. Никога не посегна към нещо, което не бе негово.

Някога скитниците имаха кодекс на честта. Смоуки веднъж ми разказа как чул, че когато хванали един, дето бил откраднал сребърни прибори от някаква къща, го убили на място и върнали откраднатото на хората… някога дори не се налагаше да си заключваме вратите. Тези днешните, които скитат по пътищата и пътуват, с каквото е останало от влаковете, са съвсем различна порода-лентяи и наркомани, които ще те оберат до шушка. Но на леля Иджи никога нищо не й откраднаха.

Чуканчето се засмя.

— Разбира се, това може и да е заради пушката, дето държеше до леглото… леля Иджи беше като от желязо, нали, Пеги?

Пеги се обади от кухнята:

— Като стомана направо.

— Макар в повечето случаи да бе само на шега, ако някой не й се нравеше, можеше да превърне живота му в ад. Имаше стара вражда със свещеника от Баптистката църква, където мама преподаваше в неделното училище, и какви номера само му скрояваше! Той беше пълен въздържател и една неделя охулил нея и приятелката й Ева Бейтс така здраво, че Иджи никога не му прости. Всеки път, когато в кафенето дойдеше някой странник и питаше откъде да си купи уиски, тя посочваше дома на свещеника и казваше: „Виждаш ли онази зелена къща? Човекът продава най-добрият алкохол в целия щат“. Посочваше къщата и когато разни мъже търсеха други неща.

Пеги дойде от кухнята и седна.

— Чуканче, не им разказвай тези неща.

Той се засмя.

— Да не е лъжа?! Леля Иджи все правеше разни номера на отеца. Но, както вече казах, просто й харесваше да я мислят за злобна… всъщност беше мека като захарен памук. Както онзи път, когато арестуваха Боби Лий, сина на свещеника… той се обади на нея да отиде и да го измъкне.

— Боби Лий отишъл в Бирмингам с още две-три момчета, наквасил се здраво, тичал по коридорите по гащи и хвърлял балони с вода от прозореца на седмия етаж. Само дето бил напълнил балоните с мастило и уцелил жената на някакъв градски съветник, която влизала в хотела със съпруга си за някаква забава. — Засмя се пак. — Леля Иджи плати двеста долара да го изкара от ареста и още двеста, за да не направят досие на Боби и баща му да не разбере… Аз отидох с нея да го вземем и на връщане тя му каза, че ако каже на някого какво е направила, ще му откъсне оная работа. Не искаше никой да знае, че е извършила добро дело, особено пък че е помогнала на сина на свещеника… Всички от Клуба на киселата краставичка бяха такива. Вършеха много добрини, за които никой не знаеше. Но най-хубавата част от тази история е, че Боби Лий стана прочут адвокат и по-късно главен прокурор при губернатор Фолсъм.

Дъщеря му Норма влезе, за да събере останалите съдове.

— Татко, разкажи му за Бил Железничаря.

Линда изгледа майка си вбесено.

— За Бил Железничаря ли? Боже, не искате пак да разказвам за Бил Железничаря, нали?

Приятелят, който искаше единствено да изведе Линда и да спрат с колата на някое закътано място, отвърна:

— С удоволствие ще чуя историята.

Маки се усмихна на жена си. Двамата бяха слушали тази история стотици пъти и знаеха колко обича да я разказва Чуканчето.

— По време на Голямата депресия имаше един човек, Бил Железничаря, който се мяташе на вагони с държавни товари и хвърляше хранителни продукти на чернокожите. После скачаше от влака, преди да успеят да го хванат. Това продължи години и скоро чернокожите започнаха да разказват за него всевъзможни истории. Твърдяха, че някой го бил видял да се превръща в лисица и да тича в продължение на трийсет километра по ограда от бодлива тел. Онези, които го били виждали, разправяха, че бил черен като въглен и с черна плетена шапка на главата. Дори съчиниха песен за него… Сипси казваше, че всяка неделя в църквата се молели за Бил Железничаря.

Железниците обявиха голяма награда за залавянето му, но в Уисъл Стоп никой не би го предал, дори да знаеше кой е. Всички изказваха предположения и догадки.

Аз си бях наумил, че Бил Железничаря е Артис Пийви, синът на готвачката ни. Той беше с подходящия ръст и бе бърз като светкавица. Следях го ден и нощ, но така и не успях да го хвана. По онова време бях десетинагодишен и си умирах да го видя в действие, за да се уверя, че е той.

И тогава, една сутрин призори, станах да отида до тоалетната. Бях полузаспал и когато влязох, заварих вътре мама и леля Иджи, надвесени над мивката, в която течеше вода.

Мама ме погледна изненадано, каза: „Изчакай малко, скъпи“ и затвори вратата. Аз извиках: „Мамо, побързайте, не мога да стискам повече!“ Знаеш какви са децата. Чух ги, че говорят, и след малко излязоха, а леля Иджи си бършеше лицето и ръцете. Когато влязох, видях, че мивката е пълна със сажди. А на пода зад вратата имаше черна плетена шапка.

Изведнъж осъзнах защо тя и железопътният полицай Грейди Килгор все си шушукат нещо. Той й бе казвал какви са разписанията на влаковете… а леля Иджи бе онази, която ги обираше.

— Дядо, сигурен ли си, че наистина е било така? — попита Линда.

— Разбира се. Леля ти Иджи вършеше всякакви щуротии. — Чуканчето се обърна към Маки. — Разказвал ли съм ти какво направи, когато Уилбър и Дот Уиймс се ожениха и отидоха да изкарат медения си месец в един голям хотел в Бирмингам?

— Май не си.

— Чуканче, да не си посмял да разкажеш тази история пред децата — предупреди го Пеги.

— Какво толкова, стига си се тревожила. Както и да е, старият Уилбър беше член на Клуба на киселата краставичка и веднага след сватбата леля Иджи и останалите от клуба се натоварили в колата, подкарали бързо към Бирмингам и подкупили служителя на рецепцията да ги пусне в младоженския апартамент, след което пръснали по леглото всевъзможни неща… Бог знае какво…

Пеги го предупреди:

— Чуканче…

Той се засмя.

— По дяволите, не знам какво точно са сложили. Както и да е, качили се в колата, прибрали се у дома и когато Уилбър и Дот се върнали, попитали Уилбър харесал ли му е младоженският апартамент в „Редмонт“, само за да установят, че са отишли в друг хотел и някоя бедничка двойка младоженци е получила шок за цял живот.

Пеги поклати глава.

— Представяте ли си?

Норма подаде глава от кухнята.

— Татко, я им разкажи за сомовете, които си ловил в река Уориър.

Лицето на Чуканчето грейна.

— Няма да повярвате колко бяха големи. Един ден валеше и една риба захапа така здраво, че ме повлече от брега и за малко да ме катурне във водата. Имаше гръмотевици, а аз се борех за живота си, но след четири часа успях да издърпам един огромен сом, трябва да тежеше десет килограма и беше ей толкова.

Чуканчето разпери едната си ръка.

Кльощавият бъдещ мануален терапевт седеше с глуповата физиономия и сериозно се опитваше да разбере колко дълга е рибата.

Линда възкликна сърдито:

— О, дядо!

Норма само се изкикоти от кухнята.