Пържени зелени домати

Покрайнините на Роаноук, ВирджинияВагон №16

23 декември 1958

Джаспър Пийви седеше в нощта. Влакът се носеше през заснежените полета, блещукащи на лунната светлина.

Навън бе мразовито, но във вагона бе топло и уютно. В тези мигове той се чувстваше най-сигурен и спокоен. Край на усмивките за деня… тишина.

На всяка гара покрай него се плъзваха зелените и червените лампи на железопътните семафори, а с настъпването на зората прозорците в малките градчета започваха да светват един по един.

Оставаше му един месец, докато се пенсионира с добра пенсия от „Южни железници“. Бе заминал за Бирмингам година след брат си Артис и макар да бяха близнаци и според законите и двамата да бяха негри, животът им бе протекъл съвсем различно.

Джаспър обичаше брат си, но рядко го виждаше.

Артис бързо си бе намерил място сред забързаните модерни обитатели на Четвърто авеню, където се лееше джаз и се търкаляха зарове нощ след нощ. Джаспър се бе настанил в християнски пансион на четири пресечки оттам и през първата си неделя в града бе отишъл в Баптистката църква на Шестнайсета улица. Там госпожица Бланш Мейбъри зърна и хареса момчето с кремава кожа и лунички, наследени от майка му. Бланш бе единствената дъщеря на господин Чарлс Мейбъри, уважаван гражданин, известен учител и директор на негърската гимназия, тъй че чрез нея Джаспър бе приет в затворения кръг на висшата средна класа на чернокожите.

Ожениха се. Дори бащата на Бланш да бе имал известни опасения за липсата на образование и за потеклото на Джаспър, то светлата кожа и обноските на младежа ги компенсираха напълно.

След сватбата Джаспър се трудеше здраво и докато Артис харчеше парите си за дрехи и жени, брат му отсядаше в студените, гъмжащи от плъхове общежития, осигурявани от железопътната компания за стюардите, когато нощуваха извън града. Спестява, докато с Бланш не събраха достатъчно, че да отидат до магазина за музикални инструменти и да си купят пиано. Да имаш пиано бе признак на успех. Джаспър заделяше по десет процента от заплатата си за църквата и откри спестовна сметка за висшето образование на децата си в банката за чернокожи „Пени Сейвингс“. Никога не бе близвал уиски, не бе взимал и петак назаем и никога не бе дължал пари. Той бе един от първите чернокожи в Бирмингам, които се преместиха в квартала на белите Енън Ридж, станал по-късно известен като Дайнъмайт Хил. След като Ку-клукс-клан подпали тухлените къщи на Джаспър и няколко от съседите му, част от тях се изнесоха, но той остана. Години наред понасяше обръщения като „Ей, черньо“, „Ей, момче“ и „Ей, Джордж“, чистеше плювалници, миеше тоалетни, лъскаше обувки и бе вдигал толкова много куфари, че не можеше да спи от болки в гърба и раменете. Често бе плакал от унижение, когато нещо от багажа на пътник изчезнеше и железопътните полицаи претърсваха първо шкафчетата на стюардите.

Беше отговарял с „да, господине“ и „да, госпожо“, бе се усмихвал, бе сервирал алкохол на шумни търговци поред нощ, бе понасял тормоза на арогантни бели жени, виковете „чернилка“ на бели деца, отношението като към боклук на някои от белите кондуктори и бе търпял, когато някои от другите стюарди крадяха бакшишите му. Бе чистил повръщано след пътници и стотици пъти бе виждал табелата в окръг Кълман, която предупреждаваше: „Чернилки! Да не сме ви видели очите тук“.

Бе понасял всичко това. Но…

Застраховката живот на семейството му бе изплатена. Бе успял да изпрати и четирите си деца в колеж и на нито едно от тях не се наложи да живее от бакшиши от неквалифицирана работа. Това бе едничката мисъл, която го крепеше през дългите години, през които бе превивал гръб.

Тази мисъл и влаковете. Ако брат му Артис се бе влюбил в града, то Джаспър се бе влюбил във влаковете. Влаковете с тъмната лакирана ламперия в купетата и седалките, тапицирани с червено кадифе. Влаковете с поетични имена „Експрес на Залеза“, „Кралската палма“, „Град Ню Орлиънс“, „Летящият южняк“, „Светулката“, „Експрес Здрач“, „Палмето“, „Черният диамант“, „Красавицата на Юга“, „Сребърната звезда“…

А тази нощ пътуваше с експреса „Сребърната комета“, тънък и аеродинамичен като сребърна тръба… от Ню Орлиънс за Ню Йорк и обратно, един от последните влакове, пътуващ по толкова дълъг маршрут. Бе скърбил за всички експреси, един по един, спрени от движение и оставени да ръждясват в някое депо като стари линеещи аристократи; реликви от отдавна отминали времена. А тази нощ и Джаспър се чувстваше като старите влакове — остарели, спрени от движение, с отминала слава, безполезни.

Вчера например чу как внук му Мохамед Абдул Пийви казва на майка си, че не иска да ходи никъде с дядо си, защото се срамувал от начина, по който се кланял на белите, и от държането му в църквата, където още пеел онези стари пиянски госпъл песни.

Джаспър съзнаваше, че времето му е отминало също като на старите му приятели, ръждясващи по железопътните депа. Искаше му се нещата да стоят различно; бе живял по единствения начин, който знаеше. Но се бе преборил в живота.