Пържени зелени домати

Кафене „Уисъл Стоп“

Уисъл Стоп, Алабама

22 ноември 1930

Денят бе студен и ясен, а вътре почти бе дошло време за едно от радиопредаванията, които слушаха редовно. Грейди Килгор тъкмо допиваше втора чаша кафе, а Сипси, която метеше фасовете, станали от клиентите за закуска, първа ги зърна през прозореца.

Два черни пикапа тихо паркираха пред кафенето и около двайсет члена на ку-клукс-клан, натъкмени с бели роби и качулки, слязоха и бавно и заплашително се строиха в редица пред кафенето.

— О, боже… ей ги на… дойдоха… знаех си аз, знаех си — затюхка се Сипси.

Рут, която стоеше зад тезгяха, попита:

— Кой? — И се обърна да види.

В мига, в който ги съзря, се провикна към кухнята:

— Онзел, заключи задната врата и ми донеси бебето.

Мъжете просто стояха отвън с лице към кафенето като бели статуи. Един от тях държеше табела, на която с кървави букви пишеше: „Пазете се от невидимата империя… факлата и въжето са гладни“.

Грейди Килгор стана и отиде до прозореца, след което зачопли зъбите си с клечка, докато оглеждаше внимателно мъжете с островърхи качулки.

Радиоводещият обяви:

— А сега, специално за многобройните му почитатели, представям „Обикновеният Бил, бръснарят на Харвил“, историята на един обикновен човек, какъвто може би живее в съседство с вас…

Иджи излезе от тоалетната и видя, че всички са се втренчили през прозореца.

— Какво става?

— Ела, Иджи — каза Рут.

Иджи отиде при нея и погледна навън.

— Мамка му!

Онзел подаде бебето на Рут и остана до нея.

Иджи се обърна към Грейди:

— Защо са дошли, по дяволите?

Грейди, който още чоплеше зъбите си, отвърна уверено:

— Тези не са от нашите.

— А от кои са?

Грейди остави една монета на масата и каза:

— Стойте тук. Ще ида да разбера кои са.

Сипси стоеше зад тезгяха с метла в ръка и мърмореше:

— Хич ме не е страх от тез призраци. Ама хич.

Грейди излезе навън и размени няколко думи с двама от мъжете. След две-три минути единият мъж кимна и каза нещо на останалите и те един по един си тръгнаха тихо, както бяха дошли.

Рут не бе сигурна, но като че ли един от мъжете се бе втренчил специално в нея и бебето. И тогава си спомни какво й бе казала веднъж Иджи и погледна към обувките на мъжа, който тъкмо се качваше в пикапа. Когато видя, че са черни и лъснати до блясък, я скова страх.

Грейди се върна в кафето и заяви:

— Нищо не искаха. Просто решили малко да се позабавляват, като стряскат хората. Един от тях идвал в кафенето онзи ден и видял, че продавате храна на негри през задната врата, та решил малко да ви сплаши. Само това.

Иджи го попита какво им е казал, че са си тръгнали толкова бързо.

Грейди свали шапката си от закачалката.

— О, казах им просто, че това са си нашите негри и не ни трябват някакви загубеняци от Джорджия да идват и да ни нареждат какво да правим. — Погледна Иджи право в очите. — Уверявам те, че няма да се върнат. — После си сложи шапката и излезе.

Макар Грейди да бе един от основателите на Клуба на киселата краставичка и заклет лъжец, през онзи ден той каза истината. Онова, което Иджи и Рут обаче не знаеха, бе, че макар злобни, момчетата от Джорджия не бяха толкова глупави, за да предизвикват членовете на Клана в Алабама, и имаха достатъчно ум в главата, че да си тръгнат бързичко и да не се връщат.

Затова когато Франк Бенет все пак се върна, дойде сам… и по тъмно.