Пържени зелени домати

Улица „Уест Мадисън“

Чикаго, Илинойс

3 декември 1938

Улица „Уест Мадисън“ в Чикаго не се различава по нищо от улица „Прат“ в Балтимор, улица „Саут Мейн“ в Лос Анджелис и Трета улица в Сан Франциско — на нея има евангелистки църкви, евтини пансиони и хотели, магазини за дрехи втора употреба, кухни за бедни, заложни къщи, магазини за алкохол и складове, които гъмжат от, както ги наричат снизходително, „разочаровани мъже“.

Единственото, по което тази година в Чикаго се различаваше от всички други, бе, че Смоуки Самотника, който обикновено пътуваше сам, си бе намерил приятел. На практика хлапе, но пък си беше компания. Бяха се запознали преди месец в Мичиган.

Момчето беше хубаво, със свежо лице, и носеше тънък сиво-син пуловер върху избеляла кафява риза и одърпани кафяви панталони, а кожата му бе мека като бебешко дупе. Още с жълто покрай устата, хлапето си бе навлякло големи неприятности в Детройт, където някакви мъже се опитали да го изнасилят, и бе помолило Смоуки да попътува с него известно време.

Смоуки му каза онова, което един възрастен мъж някога бе казал на него: „Прибирай се у дома, малкият, докато още можеш. Не ти трябва този живот, защото изпикаеш ли се веднъж от движещ се вагон, няма връщане назад“.

Това обаче не оказа никакво въздействие, както някога не бе спряло и самия него, тъй че Смоуки реши да позволи на момчето да пътува с него.

Хлапето беше забавно. За малко да си смъкне панталоните, докато ровеше в джобовете си с надеждата да намери изостанала монета от десет цента. Искаше да гледа как Сали Рант изпълнява прословутия си танц под съпровода на „Бели птици на лунна светлина“, както гласеше афишът. Не намери пари, но жената на гишето за билетите го съжали и го пусна да влезе безплатно.

Смоуки успя да изпроси четвърт долар, докато го чакаше да излезе от представлението, и реши да ги похарчи за по една пържола от десет цента от закусвалня „Тайл“. Цял ден не бяха хапвали почти нищо, освен консерва кренвирши и няколко гранясали бисквити. Докато Смоуки пушеше цигара „Лъки Страйк“, която бе намерил в изхвърлена кутия, хлапето излезе от залата. Цялото сияеше.

— О, Смоуки, само да я беше видял! По-красива и изящна жена не съм виждал. Беше като ангел, истински жив ангел, слязъл от небето.

По време на цялата вечеря не спря да говори за нея.

След пържолите не им достигнаха трийсет цента, за да си вземат стая в хотел, така че се отправиха към парка „Грантс“, където се надяваха да поспят в някоя колиба от картон, шперплат и дъски, каквито се намираха тук-там, ако човек имаше късмет. Тази вечер извадиха късмет.

Преди да си легнат, хлапето каза, както всяка друга вечер:

— Разкажи ми за местата, на които си бил, и за нещата, които си видял, Смоуки.

— Нали ти разказах.

— Нищо, разкажи ми пак.

Смоуки му разказа за онзи път в Балтимор, когато бе работил в закусвалня „Уайт Тауър“, която така лъщеше от чистота, че можеше да ядеш направо от черно-белите плочки на пода; и за времето, когато бе работил като миньор в покрайнините на Питсбърг.

— Да знаеш, че много от онези хора биха яли и плъхове, но не мога. Прекалено често съм ги виждал как ти спасяват живота. И мен спасиха веднъж. Плъховете първи надушват газ в мините… Веднъж с един старец копаехме дълбоко в галерията и изведнъж към нас се спуснаха стотици плъхове, препускаха със сто километра в час. Не знаех какво става, но чернокожият старец хвърли кирката и изкрещя: „Бягай!“ Послушах го и това ми спаси живота. Сега като видя плъх, не го закачам. Да, харесвам плъховете.

Момчето, което почти бе заспало, продума:

— А коя е най-гадната работа, която си вършил, Смоуки?

— Най-гадната ли? Хм, да видим… Вършил съм много неща, които един почтен човек не би вършил, но като че ли най-лошата ми работа бе през двайсет и осма в една фабрика за терпентин във Винегар Бенд, щата Алабама. От два месеца ядях само свинско с боб и бях без пукната пара, та всеки петак ми струваше голям като палачинка. Иначе никога нямаше да се хвана там. Единствените бели хора, които работеха там, бяха каджуни, и всички им викаха „терпентинови негри“. Тази работа би убила бял човек; аз издържах само пет дни, а после три седмици повръщах от миризмата — просмуква се в косата, в кожата… Наложи се да си изгоря дрехите…

Изведнъж Смоуки млъкна и се надигна. В мига, в който чу викове и забързани стъпки, разбра, че са от Легиона. През последните няколко месеца Американският легион нападаше скитнически лагери и помиташе всичко по пътя си, защото членовете му бяха твърдо решени да прочистят бездомната паплач от града си.

Така че извика на момчето:

— Ставай! Да се махаме!

И двамата хукнаха заедно с останалите сто двайсет и двама души, отседнали в скитническия лагер през тази нощ. Чуваха се само бягащите стъпки на мъже през гората, събаряне на картонени колиби и удари върху талашит с метални щанги.

Смоуки хукна наляво и щом налетя на гъсти храсти, се скри в тях, защото знаеше, че дробовете му не са издръжливи и не може да избяга от преследвачите. Прилепи се до земята и остана там, докато хайката приключи. Хлапето бягаше бързо и Смоуки щеше да го настигне някъде по пътя.

По-късно се върна в лагера, за да види какво е останало от него. Доскорошното градче от колиби вече представляваше само разхвърляни дъски, талашит и картони, смачкани като палачинки. Той се обърна и понечи да си тръгне, когато чу глас.

— Смоуки?

Хлапето лежеше на пет-шест метра от мястото на колибата, в която се бяха приютили. Изненадан, Смоуки отиде при него.

— Какво стана?

— Знам, че ми каза никога да не си развързвам обувките, но ми стягаха. Спънах се.

— Ранен ли си?

— Мисля, че съм мъртъв.

Смоуки клекна до него и видя, че дясната половина на главата му е размазана. Момчето го погледна.

— Да знаеш, Смоуки… мислех си, че скитосването ще е забавно… ама не е…

После затвори очи и издъхна.

На другия ден Смоуки повика двама познати и погребаха хлапето в гробището за бездомници в покрайнините на Чикаго и Елмо Уилис прочете куплет от страница 301 на малката червена песнопойка на Армията на спасението, която винаги носеше със себе си.

Така и не бяха научили името му, затова просто направиха надгробна плоча от една щайга и написаха върху нея: ХЛАПЕТО.

Когато другите мъже си тръгнаха, Смоуки остана за няколко минути, за да се сбогува.

— Е, приятелю, поне видя Сали Ранд. Това никак не е малко… После се обърка и тръгна към депото, за да се качи на влак за Алабама. Искаше да се махне от Чикаго; вятърът, брулещ сградите, бе толкова студен, че понякога очите на човек се насълзяваха.