Пържени зелени домати

Старчески дом „Розовата тераса“

Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама

7 септември 1986

Тази седмица Ивлин и Нини похапваха царевични пръчици и домашно приготвени браунита и пиеха кока-кола.

— Скъпа, трябваше да дойдеш сутринта. Страшен цирк изпусна. Докато закусвахме, Веста Адкок си сложи на главата кексчето от трици и затанцува хавайски танци в столовата. Каква гледка само! Горкият господин Дънауей така се развълнува, че се наложи да му дадат хапче и да го изведат. Джинин, дребната чернокожа сестра, накара Веста да седне и да си изяде кексчето. Дават ни ги всеки ден, за да не получаваме запек. С годините храносмилателната система се скапва.

Приведе се към Ивлин и прошепна:

— Някои от старците тук изпускат газове, без дори да разберат.

Пийна глътка кола и продължи:

— Знаеш ли, много от хората тук никак не са доволни, че има чернокожи сестри. Една старица дори каза, че дълбоко в себе си всички чернокожи мразят белите и че ако на сестрите им се отвори възможност, ще ни избият, докато спим.

Ивлин отвърна, че това е най-глупавото нещо, което е чува.

— И аз това си помислих, но го каза свекърва ти, тъй че си замълчах.

— Не съм изненадана.

— О, не е само тя. Ще се изненадаш колко хора мислят по начин. Но аз изобщо не го вярвам. Цял живот съм била заобиколена от чернокожи. Когато мама Тредгуд почина и я положихме в салона, следобеда погледнахме през прозореца и видяхме, че в двора са се събрали всички чернокожи жени от Траутвил. Започнаха да пеят една от старите негърски госпъл песни „Когато отида на небето, ще седна и ще си почина…“ Никога няма да забравя този момент. Не бях чувала толкова прекрасно пеене и още настръхвам, като се сетя.

Да вземем и Иджи например. Тя имаше също толкова приятели в Траутвил, колкото и в Уисъл Стоп. Все ходеше от другата страна на релсите да произнася слово за някой починал приятел. Веднъж ми каза, че предпочита чернокожите пред някои от белите си познати. Рече ми: „Нини, непрокопсаният негър си е непрокопсаник, но бял мерзавец стои по-ниско и куче“.

Разбира се, знам, че не всички са еднакви, но не съм виждала някой да е по-верен на друг човек, отколкото Онзел бе към Рут. Рут бе нейната любимка и Онзел го показваше ясно. Не допускаше никой да притеснява Рут.

Помня как веднъж, когато Иджи бе изпаднала в един от периодите си, в които пиеше, и не се прибра цяла нощ, на следващия ден Онзел я хвана в кухнята и й рече: „Вижте сега, госпожо Иджи, госпожа Рут си тръгна от един такъв и хич няма да й е трудно пак да си събере багажа, а аз ще й помогна да си стегне куфарите“.

Иджи просто излезе от кухнята, без да каже и дума. Знаеше, че не бива да ядосва Онзел, когато се касаеше за Рут.

Колкото и миличка да беше Онзел, бе и корава. Нямаше как, отглеждаше всичките си деца и работеше в кафенето. Когато Артис или Палавото птиче й досаждаха, съм я виждала как ги изкарва с шамари из вратата, докато едновременно с това реже тесто за бисквити.

Но към Рут бе нежна като агънце. И когато Рут получи онзи ужасен рак в женските си органи и трябваше да отиде в Бирмингам за операция, Онзел я придружи с мен и Иджи. Трите седяхме в чакалнята, когато лекарят излезе и ни рече още преди да си е свалил шапката и престилката: „Съжалявам, но не мога да й помогна с нищо“. Ракът бил стигнал чак до панкреаса, а стане ли това, няма спасение. Тъй че просто я зашиха и й оставиха една тръбичка за дренаж.

Прибрахме я в старата къща на Тредгуд и я настанихме в една от спалните на втория етаж, за да й е по-удобно. Онзел са нанесе в стаята при нея и не я оставяше й за миг.

Иджи искаше да наеме медицинска сестра, но Онзел не даваше и дума да се изрече по въпроса. По онова време всичките, й деца вече бяха пораснали, но Големия Джордж трябваше сам да си готви.

Иджи и Чуканчето, горките, не бяха на себе си и просто седяха на долния етаж замаяни. Състоянието на Рут се влоши ужасяващо бързо и какви болки изпитваше само! Опитваше се да не го показва, но си личеше. А Онзел бе денонощно до нея с лекарствата и през последната седмица не пускаше никой в стаята, освен Иджи и Чуканчето. Казваше, че Рут я помолила да не позволява никой да я вижда в това състояние.

Никога няма да забравя какво ни каза, препречила пътя ни пред вратата: „Госпожица Рут е дама и знае кога да си тръгне от тържеството, а докато е жива, няма да има изключения от това правило“.

И удържа на думата си. Когато Рут почина, Големия Джордж, Чуканчето и Иджи бяха в гората, за да й съберат шишарки, и докато се приберат, Рут си бе отишла.

Онзел се беше обадила на доктор Хадли и той беше пратил линейка да закара тялото на Рут до погребалния дом в Бирмингам. С Клио отидохме при Онзел и когато качиха Рут в линейката, доктор Хадли й каза: „Прибирай се у дома, Онзел, аз ще се погрижа за всичко“.

Но Онзел изпъчи гърди и заяви: „Не, мястото ми е тук!“, подмина доктор Хадли, качи се в линейката и затвори вратата. Беше взела рокля и гримовете на Рут и през онази вечер не излезе от погребалното бюро, докато не се увери, че Рут изглежда така, както би искала.

Тъй че никой не може да ме убеди, че чернокожите мразят белите. Изобщо! Виждала съм твърде много добри чернокожи, за да го повярвам…

Завчера казах на Клио, че искам да отидем с влака до Мемфис, за да видим Джаспър. Той работи във вагон-ресторанта.

Ивлин погледна приятелката си и осъзна, че пак е изгубила нишката на времето.