Пържени зелени домати

Уисъл Стоп, Алабама

18 декември 1930

Беше поредният мразовит следобед в Алабама и зад кафенето в големия железен казан се вареше свинско. Казанът бълбукаше, пълен с догоре с месо, което съвсем скоро щеше да бъде опечено на жар със специалния сос на Големия Джордж.

Големия Джордж — стоеше до казана с Артис — вдигна очи и видя да се приближават трима мъже с пистолети на коланите.

Грейди Килгор, местният шериф и железопътен полицай на половин работен ден, обикновено му викаше Джордж. Днес обаче искаше да се докара пред другите двама и му каза:

— Ей, момче! Я виж това. — След което му показа снимка — Да си забелязвал този мъж наоколо?

Артис, чиято задача бе да разбърква месото в казана с една дълга пръчка, се попоти.

Големия Джордж погледна снимката на белия мъж с бомбе и поклати глава.

— Не, господине… не съм го виждал — отвърна и върна снимката на Грейди.

Другите двама се приближиха и погледнаха розовите и бели мръвки в казана — те се надигаха и спускаха като въртележка.

Грейди прибра снимката в джоба на жилетката см и тъй като с това служебните му задължения бяха приключили, попита:

— Кога ще ги слагаш да ги печеш, Джордж?

Големия Джордж погледна съсредоточено към казана.

— Наминете утре по пладне… мда, за тогава ще да са готови.

— Да ни запазиш няколко кюфтета, чу ли?

Големия Джордж се усмихна.

— Да, господине, ще запазя.

Докато вървяха към кафенето, Грейди се похвали на другите двама:

— Този негър прави най-хубавата скара в целия щат. Трябва да я опитате, за да видите какво значи истинско кюфте. В Джорджия сто на сто не сте яли такива.

Смоуки и Иджи седяха на една маса, пиеха кафе и пушеха. Грейди влезе, сложи шапката си на закачалката до вратата и отиде при тях.

— Иджи, Смоуки, това са полицай Къртис Смути и полицай Уендъл Ригинс. Дошли са от Джорджия, да търсят този човек.

Всички се поздравиха с кимване и тримата мъже седнаха.

— Какво ще желаете, момчета? Искате ли кафе? — попита Иджи.

Те отвърнаха, че искат.

Иджи се провикна към кухнята:

— Сипси!

Сипси подаде глава през вратата.

— Направи три кафета — каза й Иджи, а после се обърна към мъжете: — А искате ли пай?

— Не, по-добре не, по служба сме.

По-младият и набит полицай изглеждаше разочарован.

— Тези момчета издирват един човек и аз се съгласих да им сътруднича. — Грейди се беше съгласил само да отговаря за снимката.

Прочисти гърло и я извади, като се опитваше да изглежда едновременно важен и небрежен.

— Някой от вас да е виждал този мъж през последните два дни? Иджи погледна снимката, каза, че не го е виждала, подаде я на Смоуки и попита:

— Какво е направил?

Сипси донесе кафетата и Къртис Смути — кльощав, жилав полицай с врат, стърчащ от бялата му риза като сбръчкана ръка отвърна с пискливо гласче:

— Доколкото знаем, не е направил нищо. Опитваме се да разберем какво са му направили на него.

Смоуки им върна снимката.

— Не, не съм го виждал. Защо го търсите чак тук?

— Преди два дни казал на един от работниците си, че ще идва насам, и не се прибрал.

Смоуки попита от кой град в Джорджия е изчезналият.

— От Валдоста.

— За какво пък ще идва насам? — попита замислено Смоуки.

Иджи се обърна и пак се провикна към кухнята:

— Сипси, я донеси няколко парчета от шоколадовия пай. — После каза на полицай Ригинс: — Моля ви, опитайте пая и ми кажете дали ви харесва. Направихме го току-що. Аз черпя.

Полицай Ригинс възрази:

— Не, не бива, наистина…

— О, хайде стига, само една хапка. Трябва ми мнението на познавач.

— Е, добре, но само една хапка.

Кльощавият му колега изгледа Иджи с присвити очи.

— Казах им, че най-вероятно се е запил някъде и ще се появи след ден-два. Не мога да разбера обаче защо е решил да дойде тук. В този град няма нищо…

Уендъл рече между залците:

— Помислихме си, че може да си има приятелка в района.

Грейди избухна в смях.

— По дяволите, в Уисъл Стоп няма жена, за която да си заслужава човек да бие път чак от Джорджия! — Замисли се за момент. — Може би, с изключение на Ева Бейтс.

Тримата полицаи се разсмяха, а Смоуки, който бе имал удоволствието да познае Ева в библейския смисъл на думата, рече:

— Това си е самата истина.

Грейди начена парчето пай, като все още се подсмихваше на майтапа си. Но кльощавият се наведе към него и попита сериозно:

— Коя е Ева Бейтс?

— О, една червенокоса палавница, държи заведение край реката — отвърна Грейди. — Наша приятелка е.

— Възможно ли е да е дошъл тук заради тази Ева?

Грейди премести поглед от чинията си към снимката на масата и отвърна:

— Не, никакъв шанс.

Кльощавият не се отказваше.

— Защо?

— Ами, да речем, че не е нейният тип.

Иджи, Смоуки и Грейди се разсмяха.

Уендъл Ригинс се изкиска заедно с тях, макар да не знаеше точно защо.

Полицай Смути попита:

— Как така не е неин тип?

Грейди остави вилицата си.

— Виж сега, не искам да те засягам, а и не познавам мъжа на снимката, но ми изглежда малко женствен. Не си ли съгласен с мен, Смоуки?

Смоуки отвърна, че е съгласен.

— Да ви кажа честно, момчета, Ева ще му хвърли само един поглед и ще го метне в реката.

Всички пак се разсмяха.

— Май се досетих какво имате предвид — рече Смути и пак изгледа Иджи с присвити очи.

— Е, такъв е животът понякога! — Грейди намигна на Иджи и Смоуки. — Доколкото чувам, всички момчета в Джорджия са малко изнежени.

Смоуки се изкикоти.

— И аз така съм чувал.

Грейди се облегна назад и се потупа по корема.

— Да тръгваме, а? Трябва да се отбием на още няколко места, преди да се стъмни. — И прибра снимката в джоба си.

Когато станаха от масата, полицай Ригинс рече:

— Благодаря за пая, госпожо…

— Иджи.

— Госпожо Иджи, беше изключително вкусен, много ви благодаря.

— Няма защо.

Грейди си взе шапката и каза:

— Пак ще дойдем. Утре ще ги доведа да опитат кюфтетата.

— Чудесно. Ще се радваме да ви видим.

Грейди погледна към задната стая и попита:

— Между другото, къде е Рут?

— В голямата къща. Мама е болна.

— Да, чух. Много съжалявам. Е, до утре.

И полицаите излязоха.

Макар да бе едва четири и половина следобед, небето вече имаше опушено сив цвят, а на север го прорязваха сребристи светкавици и зимният дъжд, който заваля, бе студен като лед. Опал вече бе украсила фризьорския си салон в съседство с мигащи коледни лампички, които се отразяваха в мокрия тротоар. Вътре в салона помощничката й метеше под звуците на коледни песни, разнасящи се от радиото. Опал довършваше прическата на последната си клиентка, госпожа Веста Адкок, която тази вечер щеше да ходи на банкета на компания „Ел&Ен“. Камбанката над вратата звънна и полицаите влязоха, а Грейди заговори с официалния си служебен тон.

— Опал, може ли да поговорим с теб за минутка?

Веста Адкок стисна пъстрата пелерина, с която бе наметнала, и извика ужасено:

— Мили боже!

Опал вдигна очи, също толкова ужасена, и се спусна към Грейди със зелен гребен в ръка.

— Не можеш да нахълтваш така тук, Грейди Килгор! Това е фризьорски салон и не се допускат мъже! Да не си се побъркал? Хайде, марш навън! Как изобщо ти мина през ум?

Високият метър и деветдесет и пет Грейди и двамата му колеги се сбутаха на вратата кой да излезе пръв и изтичаха на тротоара, а Опал ги изпрати със свиреп поглед през запотения прозорец.

Грейди прибра снимката на Франк Бенет в джоба си и рече:

— Тук със сигурност не е идвал.

Тримата мъже вдигнаха яките на палтата си и прекосиха релсите.