Пържени зелени домати

Траутвил, Алабама

8 януари 1938

Откакто Иджи окачи снимката на слоницата Госпожица Фенси в кафенето, най-малкото дете на Онзел и Джордж бе запленено от нея. Момиченцето умоляваше баща си да го заведе в Авъндейл Парк, за да види слоницата.

И днес Палавото птиче мислеше само за това.

Беше болна вече повече от месец. Д-р Хадли им каза, че е пневмония и че ако не успеят да я накарат да яде, не виждал как ще преживее и една седмица.

Големия Джордж се бе надвесил над леглото на дъщеря си с купичка неизядена овесена каша и я умоляваше:

— Хайде, една лъжичка за татко, миличка. Какво искаш? Искаш ли татко да ти вземе котенце?

Палавото птиче, която бе шестгодишна и тежеше само тринайсет килограма, лежеше апатично с изцъклени очи и клатеше глава.

— Искаш ли мама да ти опече бисквити? — попита я Онзел. — От онези с меда, миличка?

— Не.

— Госпожа Иджи и госпожа Рут са тук. Донесоха ти бонбони… от тях няма ли да хапнеш?

Момиченцето извърна глава към облепената със снимки от списания стена и промърмори нещо.

Онзел се наведе към него.

— Какво рече, миличка? Бисквити ли искаш?

Палавото птиче отвърна немощно:

— Искам да видя Госпожица Фенси.

Онзел се обърна с насълзени очи.

— Ей за това ви разправях, госпожо Рут? Наумила си е, че иска да види онази слоница, и докато не я заведем, и залък няма да хапне.

Иджи и Големия Джордж излязоха на верандата и седнаха на избелелите зелени столове. Джордж се взря в двора.

— Госпожо Иджи, няма да оставя детето си да умре, преди да е видяло онзи слон.

— Джордж, знаеш, че няма как да отидете в Авъндейл Парк. Онази вечер там е имало голямо събрание на ку-клукс-клан. Я си минал през портата, я са ти пръснали главата.

Големия Джордж се замисли и отвърна:

— Е, ще трябва да ме гръмнат, защото по-скоро ще ида в гроба, отколкото да оставя детето ми да умре.

Иджи го разбираше прекрасно.

Този висок два метра исполин, който можеше да вдигне сто и петдесет килограмово прасе и да го метне като чувал с картофи, така обичаше малката, че винаги излизаше от къщата, когато Онзел я пляскаше. А вечер, когато се прибираше от работа, Палавото птиче изтичваше да го посрещне, покатерваше се по него като по дърво и го прегръщаше. Въртеше го на малкия си пръст.

През онази година Джордж бе отишъл с трамвая до Бирмингам, за да й купи снежнобяла рокля за Великден и обувки в същия цвят. В празничния ден Онзел успя да върже стърчащата й коса на две опашки с бели панделки. Когато Сипси видя момиченцето, цялото в бяло, се разсмя и рече, че приличало на муха в купа с мляко. Но Големия Джордж не го бе грижа, че малката е черна като нощта и косата й стърчи: носеше я на ръце до църквата и я слагаше да седне в скута му все едно бе принцеса Маргарет Роуз.

Тъй че колкото повече се влошаваше състоянието на Палавото птиче, толкова повече Иджи се тревожеше какво може да направи в отчаянието си Големия Джордж.

Два дни след разговора им бе студено и мокро след проливен дъжд. Чуканчето се прибираше от училище покрай железопътната линия и се наслаждаваше на силния боров аромат, който се разнасяше от къщите по пътя. Беше облечен с кафяви панталони от рипсено кадифе и кожено яке, което бе виждало и по-добри дни, и умираше от студ.

Когато се прибра в кафенето, седна до печката, за да се стопли. Ушите му бяха пламнали от студ.

— Скъпи, защо не си сложи шапка? — попита майка му.

— Забравих.

— Нали не искаш да се разболееш?

— Не.

Зарадва се, когато влезе Иджи. Тя изнесе въглища от килера и го попита дали иска да отиде до Авъндейл Парк в Бирмингам с нея и Смоуки. Момчето веднага подскочи радостно.

— Да!

— Ами да вървим тогава.

— Я чакай малко. Нямаш ли домашни? — попита Рут.

— Съвсем малко.

— Обещаваш ли да ги напишеш, когато се прибереш, ако те пусна?

— Да, госпожо.

— Иджи, веднага ще се приберете, нали?

— Разбира се. Защо? Просто ще говоря с човека.

— Добре, добре, но си сложи шапката, Чуканче.

Момчето изтича навън.

— Чао, мамо!

Рут подаде шапката му на Иджи.

— Гледай да се върнете преди мръкване.

— Добре, не се притеснявай.

Натовариха се в колата и потеглиха към Бирмингам.

В полунощ същата вечер Смоуки се обади по телефона и каза на обезумялата от тревоги Рут да не се притеснява и че са добре. Затвори преди Рут да успее да го попита къде са.

В шест без петнайсет на следващата сутрин Рут и Сипси приготвяха ястията от менюто за закуска сами, защото Онзел бе останала у дома при Палавото птиче, чието състояние се влошаваше все повече. Рут се бе побъркала от притеснения по Чуканчето, Иджи и Смоуки, които още не се бяха прибрали.

— Ще се върне — успокои я Сипси. — Просто си е такава, все духва нанякъде. Ама знаете добре, че няма да даде и косъм да падне от главата на малкия.

Час по-късно, докато Грейди Килгор и приятелите му си пиеха сутрешното кафе, прозвуча клаксон на автомобил, приближаващ към кафенето. А после от далечината долетя звънтенето на коледни камбанки, което се усилваше с всяка секунда. Всички се спуснаха към прозореца — и не повярваха на очите си.

Във фризьорския салон в съседство Опал, която тъкмо бе вляла шепа яркозелен шампоан „Палмолив“ върху главата на първата си клиентка за деня, погледна през прозореца и така извика, че уплаши горката Биди Луиз Отис почти до смърт.

Госпожица Фенси, цялата нагиздена с кожени гривни на краката, със звънчета и лилави пера на главата, доволно мина покрай кафенето, размахала хобот, след което прекоси релсите и се запъти към Траутвил.

Сипси излезе от кухнята, видя огромното животно, изтича в тоалетната и се заключи вътре.

Миг по-късно в кафенето нахлу Чуканчето и извика:

— Мамо, мамо, излез! — Изтича при Рут, хвана я за ръка и я повлече навън.

Докато Госпожица Фенси вървеше с поклащане по калните улици на Траутвил, навсякъде по пътя й се отваряха врати и деца пискаха радостно. Слисаните им родители, много от тях още по халати и пижами и с чорлави коси, гледаха онемели.

До Госпожица Фенси вървеше дресьорът й Дж. У. Молдуотър. Предишната вечер бе имал сблъсък с доброто старо уиски и бе излязъл победен от битката. Сега му се щеше децата, които тичаха покрай слоницата, подскачаха като зайци и пищяха пронизително, да млъкнат.

Обърна се към Иджи, която вървеше до него, и попита:

— Къде живее момичето?

— Просто ме следвайте.

Онзел, още по престилка, изтича навън и извика Големия Джордж. Той дойде от задния двор с брадва в ръка, тъй като сечеше дърва, и се вцепени, защото не можеше да повярва на очите си. А после видя Иджи и й каза тихо:

— Благодаря, госпожо Иджи, благодаря.

Джордж подпря брадвата на стената на къщата и влезе вътре. Внимателно уви слабичкото момиченце в одеяло.

— Миличка, имаш гост чак от Бирмингам… — каза и изнесе Палавото птиче на верандата.

Когато излязоха, Дж. У. Молдуотър побутна сбръчканата си приятелка с пръчка и старата ветеранка от цирка седна на задните си крака и поздрави Палавото птиче с мощен зов.

Очите на момиченцето блеснаха удивено и то възкликна:

— Оооо! Ама това е Госпойца Фенси, тате… Госпойца Фенси!

Рут сложи ръка на рамото на Онзел и двете гледаха как дресьорът с махмурлук заведе слоницата досами верандата, даде на Палавото птиче кесийка фъстъци от пет цента и й каза, че ако иска, може да ги даде на Госпожица Фенси.

Уили Бой само надзърташе през прозореца. Другите деца също не смееха да се приближат до голямото сиво животно, високо колкото къщата. Но Палавото птиче не се страхуваше и даваше на слоницата фъстъци, един по един, говореше й като на стара приятелка и й разказваше на колко години е и в кой клас е.

Госпожица Фенси примигваше и като че ли наистина слушаше. Взимаше фъстъците от ръката на момиченцето внимателно като жена с ръкавици, която вади монети от портмонето си.

След двайсет минути Палавото птиче се сбогува със слоницата и Дж. У. Молдуотър я поведе обратно по дългия път към Бирмингам, като се кълнеше, че през живота си повече няма да близне алкохол и никога, ама никога няма да играе среднощен покер с непознати.

Палавото птиче се прибра и изяде три бисквити с мед.