Пържени зелени домати

Уисъл Стоп, Алабама

8 април 1986

Ивлин изчака първия топъл ден от пролетта, за да се обади на госпожа Хартман. Някак си не можеше да понесе мисълта, че ще види за пръв път Уисъл Стоп посред зима. Позвъни на вратата и й отвори приятна на вид жена с кафява коса.

— Госпожо Кауч, заповядайте. Много се радвам да се запознаем. Госпожа Тредгуд толкова ми е разказвала за вас, че все едно вече ви познавам.

Въведе Ивлин в безупречно чиста кухня и сложи на масата две чаши кафе и прясно приготвен кекс в порцеланов поднос.

— Много съжалявам, че се наложи да ви изпратя онова писмо, но знаех, че ще искате да научите.

— Благодаря ви. Нямах представа, че е напуснала „Розовата тераса“.

— Знам. Приятелката й, госпожа Отис, почина седмица след като вие заминахте.

— О! Нямах представа… Защо не ми се е обадила?

— Мислеше, че е редно да го направи, но каза, че сте на почивка и не иска да ви притеснява. Такава си беше, винаги мислеше за другите… Преместихме се в съседната къща малко след като съпругът й почина и я познавам има-няма трийсет години, а нито веднъж не съм я чула да се оплаква. Нито веднъж. А животът й не бе лек. Синът й, Албърт беше като дете. Но всеки ден тя ставаше, бръснеше го, къпеше го, пудреше го, слагаше му колана за хернията — грижеше се за него като за бебе дори след като стана голям мъж… На света не е имало по-обичано дете от Албърт Тредгуд. Бог да я благослови, страшно ми липсва, а знам, че липсва и на вас.

— Да, и се чувствам ужасно, че не бях тук. Може би щях да успея да направя нещо, да й намеря лекар или нещо друго.

— Не, скъпа. Нищо не бихте могли да направите. Тя не беше болна. В неделя винаги я взимахме с нас на църква и тя обикновено бе облечена, готова и ни чакаше, седнала на верандата. Но онази неделя, когато се приготвихме да тръгваме, нея я нямаше, което бе крайно необичайно. Рей, съпругът ми, почука на вратата, и понеже тя не отвори, влезе вътре и след минутка излезе. Попитах го: „Рей, къде е госпожа Тредгуд?“, а той отвърна: „Скъпа, госпожа Тредгуд е починала“, седна на стъпалата и се разплака. Умряла в съня си, в мир и покой. Струва ми се, че тя знаеше, че времето й наближава, защото винаги когато отидех у тях, ми казваше: „Джони, ако нещо се случи с мен, искам да дадеш тези неща на Ивлин“. Много ви ценеше. Хвалеше ви непрекъснато и казваше, че един ден със сигурност ще пристигнете с новия си кадилак и ще я повозите. Бедничката, когато умря, нямаше нищо повече от няколко дребни вещи. Това ме подсеща, че трябва да ви донеса нещата.

Госпожа Хартман излезе и се върна със снимка на голо момиче, люлеещо се на люлка на фон от сини балончета, кутия от обувки и бурканче, в което като че ли имаше някакви песъчинки.

Ивлин взе бурканчето.

— Какво е това, за бога?

Госпожа Хартман се засмя.

— Жлъчните й камъни. Бог знае защо е решила, че ще ги искате.

Ивлин отвори кутията от обувки. Вътре намери акта за раждане на Албърт, дипломата на Клио от школа за хиропрактори „Палмър“ в Девънпорт, Айова, от 1927 г. и петнайсетина некролога. Под тях имаше плик със снимки. На първата имаше мъж и момченце с моряшко костюмче, седнали на полумесец. Следващата бе училищна снимка от 1939 г. на русокосо момче; на гърба пишеше: „Чуканчето Тредгуд на 10 години“. После Ивлин взе семеен портрет на Тредгуд, направен през 1919, и имаше чувството, че хората на снимката са й стари приятели. Веднага разпозна Бъди с блесналите очи и широката усмивка. До него бяха Еси Ру и близначките, и Леона, заела царствена поза… и малката Иджи с дървеното си петле. А най-отзад с дълга бяла престилка стоеше Сипси с изражение, което показваше, че приема позирането за снимки много сериозно.

Под портрета намери фотография на млада жена с бяла рокля, застанала в същия този двор, която бе засенчила очи с ръка и се усмихваше на фотографа. Ивлин си помисли, че това е едно от най-прекрасните създания, които е виждала, с тези дълги мигли и тази мила усмивка. Но не можа да разбере коя е и попита госпожа Хартман дали знае.

Госпожа Хартман сложи очилата си, които бяха окачени на верижка около врата й, и гледа снимката известно време озадачено.

— А, сетих се коя е! Това е онази нейна приятелка, която дошла да живее тук от Джорджия… Рут не помня коя.

„Мили боже!“, помисли си Ивлин. Това беше Рут Джеймсън. Снимката вероятно бе направена през първото й лято в Уисъл Стоп. Тя отново се вгледа в нея. Досега не й бе хрумвало, че Рут е била толкова красива.

На следващата снимка побеляла жена с ловджийска шапка седеше на коляното на Дядо Коледа пред надпис: „Весели празници, 1956“.

Госпожа Хартман взе снимката и се засмя.

— Ах, това е онази проклетия Иджи Тредгуд. Тя държеше кафенето в града.

— Познавахте ли я?

— Че кой не я познаваше! О, какъв образ беше само! Никой не знаеше каква щуротия ще й хрумне.

— Вижте, госпожо Хартман, тук има една снимка на госпожа Тредгуд.

Снимката бе направена в центъра в универсалния магазин преди около двайсетина години: госпожа Тредгуд вече бе с прошарена коса и изглеждаше горе-долу както когато Ивлин я видя за последно.

Госпожа Хартман взе снимката.

— Бог да я благослови. Помня тази рокля. Беше тъмносиня, на бели точици. Носи я сигурно трийсет години. Поръча, след като умре, всичките й дрехи да бъдат дарени. Но нямаше почти нищо, бедничката, само едно старо палто и няколко домашни рокли. Взеха каквито мебели й бяха останали, с изключение на люлката на предната веранда. Просто не можах да им я дам. Тя седеше на нея ден и нощ и гледаше влаковете. Стори ми се нередно да я дам на непознати. Завеща къщата си на дъщеря ни Тери.

Ивлин продължи да вади разни неща от кутията.

— Вижте, госпожо Хартман, меню от кафене „Уисъл Стоп“. От трийсетте. Какви цени само! Хамбургер с кюфте за десет цента… и цяла вечеря за трийсет и пет! А парче пай е струвало пет цента!

— Нали! А сега не можеш да си вземеш вечеря за по-малко от пет-шест долара дори в закусвалните, а отгоре на всичкото се плаща отделно за напитката и пая.

Накрая Ивлин намери снимка на Иджи с пластмасови очила и изкуствен нос, застанала с четирима мъже с вид на калпазани, облечени в шантави дрехи, с надпис отдолу: „Клубът на киселата краставичка… Комедиен концерт, 1942“… и великденска картичка от Клио, пощенските картички, които Ивлин й бе изпратила от Калифорния, меню от вагон-ресторант на „Южни железници“ от 50-те години, използвано червило, копие от Осемдесет и девети псалм и болнична гривна с надпис: „Госпожа Клио Тредгуд, 86-годишна, жена“.

А на дъното на кутията намери писмо, адресирано до Госпожа Ивлин Кауч.

— Я, написала ми е писмо!

Отвори го и го прочете.

Госпожа Хартман каза:

— Бог да я благослови, тези неща пожела да ви предам.

Ивлин натъжено сгъна бележката и я прибра в плика. Замисли се как от човек, живял и дишал на този свят цели осемдесет и шест години, бе останала само кутия от обувки, пълна със стари хартии.

Ивлин помоли госпожа Хартман да я упъти до мястото, на което е било кафенето.

— През две пресечки надолу по улицата е. Ако искате, ще дойда с вас.

— Би било чудесно, благодаря.

— Разбира се. Само да изключа боба и да сложа месото във фурната и идвам.

Ивлин занесе снимката и кутията в колата и докато чакаше, отиде до двора на госпожа Тредгуд. Вдигна очи и се разсмя — високо в клоните на брезата още стоеше заклещена метлата, която госпожа Тредгуд бе хвърлила по сойките преди година, а на телефонните жици бяха накацали косовете, които госпожа Тредгуд се страхуваше, че подслушвали телефонните й разговори. Къщата изглеждаше точно както старицата я бе описвала, със саксиите с мушката и нагризаните от насекоми хортензии.

Госпожа Хартман излезе, качиха се в колата и отидоха на мястото, където някога се бе намирало кафенето, на няма и шест метра от железопътните релси. До него имаше малка тухлена сграда, също необитаема, но Ивлин успя да прочете избелелия надпис на прозореца: „Фризьорски салон на Опал“. Всичко бе точно както си го беше представяла.

Госпожа Хартман й показа мястото, където някога бил магазинът на татко Тредгуд и където сега имаше аптека, а на втория етаж бе седалището на Клуба на лосовете.

Ивлин я попита дали може да отидат до Траутвил.

— Разбира се, скъпа, от другата страна на релсите е.

Когато минаха през малкия квартал на чернокожите, Ивлин се изненада колко малък е всъщност — само няколко улички с порутени къщурки. Госпожа Хартман посочи една малка къща с избелели зелени столове на верандата и каза, че в нея живеели Големия Джордж и Онзел, докато не заминали за Бирмингам да живеят при сина си Джаспър.

На излизане от квартала минаха покрай бакалията на Оси, залепена за рушаща се дървена едноетажна къща, някога небесносиня. Витрината на магазина бе облепена с избелели табели от 30-те, които приканваха „Пийте джинджифилова лимонада «Бъфало Рок», отлежавала милиони минути“.

Ивлин изведнъж бе споходена от спомен от детството си.

— Госпожо Хартман, тук дали продават ягодова лимонада?

— Със сигурност.

— Искате ли да влезем?

— Разбира се. Много бели пазаруват тук.

Ивлин паркира и влязоха в бакалията. Госпожа Хартман отиде при един стар мъж с бяла риза и тиранти и закрещя в ухото му:

— Оси, това е госпожа Кауч. Беше приятелка на Нини Тредгуд!

В мига, в който Оси чу името на госпожа Тредгуд, очите му блеснаха и той се спусна към Ивлин и я прегърна. Ивлин, която никога не бе прегръщала чернокож мъж, се смути. Оси забърбори като картечница, но тя не разбра и думичка от казаното, тъй като старецът нямаше зъби.

Госпожа Хартман отново му извика:

— Не, скъпи, това не е дъщеря й, а нейната приятелка госпожа Кауч от Бирмингам…

Оси продължи да й се усмихва лъчезарно.

Госпожа Хартман отвори хладилника с напитките и извади бутилка ягодова лимонада.

— Заповядайте.

Ивлин понечи да плати, но Оси продължаваше да бъбри нещо неразбираемо.

— Каза да си приберете парите, госпожо Кауч. Иска да ви почерпи.

Ивлин се смути, но благодари на Оси и той ги изпрати до колата, без да спира да говори и да се усмихва.

— Чао! — извика госпожа Хартман и се обърна към Ивлин. — Глух е като пън.

— Досетих се. Просто не очаквах да ме прегърне така.

— Той много обичаше госпожа Тредгуд, познаваше я от малък.

Върнаха се от другата страна на релсите и госпожа Хартман рече:

— Скъпа, ако завиете надясно в следващата пресечка, ще ви покажа старата къща на Тредгуд.

В мига, в който завиха зад ъгъла, Ивлин я видя: голяма двуетажна бяла къща с веранда, опасваща цялата постройка. Позна я от снимките.

Спря колата и слязоха.

Прозорците бяха изпочупени или заковани с дъски, а верандата бе пропаднала и прогнила, тъй че не можеха да се качат на нея. Сякаш къщата щеше да се срине всеки момент. Заобиколиха отзад.

— Колко жалко, че къщата се руши така. Обзалагам се, че едно време е била прекрасна.

Госпожа Хартман се съгласи.

— Едно време беше най-хубавата в Уисъл Стоп. Но сега, след като не остана и един Тредгуд, предполагам, че просто ще я съборят.

Отидоха в задния двор и се изненадаха от гледката. Старите решетки за асми бяха обсипани със стотици малки розови трендафили, които цъфтяха, сякаш нямаха представа, че обитателите на къщата отдавна са си отишли.

Ивлин надникна през счупения прозорец и видя напукана бяла маса. Зачуди се колко ли тесто за бисквити е рязано върху нея през годините.

Закара госпожа Хартман до тях и й благодари за всичко.

— За мен беше удоволствие. Вече почти никой не ни идва на гости, откакто спряха влаковете. Съжалявам, че се запознахме о толкова тъжен повод, но моля ви, заповядайте, когато имате време.

Макар да бе късно, Ивлин реши да мине още веднъж покрай старата къща. Стъмваше се и когато зави по улицата, фаровете осветиха сградата така, сякаш вътре имаше хора… и изведнъж Ивлин можеше да се закълне, че чу Еси Ру да свири на старото пиано в салона…

„Излез, малка каубойке…“

Спря колата и се разплака, сякаш сърцето й щеше да се пръсне, замислена защо хората трябва да остаряват и да умират.