Пържени зелени домати

Приютът на Джими Хачър

Двайсет И трето авеню №345 Бирмингам, Алабама

23 януари 1969

Смоуки Самотника седеше на желязното си легло в приюта, пушеше първата си цигара за деня и кашляше. След като затвориха кафенето, Смоуки известно време скита из страната. После го взеха на работа като готвач на аламинути в закусвалня „Трамвай №1“ в Бирмингам, но любовта му към чашката надделя и го уволниха.

Две седмици след това брат Джими го намери в безсъзнание под надлеза на Шестнайсета улица и го доведе в приюта. Смоуки вече бе твърде стар за скитническия живот, в окаяно здраве и без повечето от зъбите си. Но брат Джими и жена му го бяха измили и нахранили и приютът в центъра на града бе негов дом вече близо петнайсет години.

Брат Джими беше добър човек, самият той бивш алкохолик, но както обичаше да казва, бил извървял „пътя от «Джак Даниелс» до Исус“ и решил да посвети живота си в помощ на бедните.

Та той назначи Смоуки да отговаря за кухнята. Храната бе предимно дарени замразени продукти, рибени хапки и картофено пюре, но никой не се оплакваше.

Когато не работеше в кухнята и когато не бе пиян, Смоуки пиеше кафе и играеше карти с другите мъже на горния етаж. Бе виждал какво ли не в приюта… бе видял как мъж само с един палец се срещна тук със сина си, когото не бе виждал от деня на раждането му. Баща и син, и двамата без късмет в живота, се оказаха на едно и също място по едно и също време. Имаше и други, някога били богати лекари и адвокати, както и един бивш сенатор от Мериланд.

Смоуки бе попитал Джими защо подобни мъже изпадат толкова ниско. „Според мен основната причина е, че повечето от тях са останали разочаровани от едно или друго. Обикновено от жена. Изгубили са жената, която са имали, или никога не са имали жената, която са желали… след което просто се отчайват и започват да скитат. Разбира се, и уискито играе важна роля в падението им. Но през всичките години, откакто гледам мъже да идват и да си отиват оттук, най-честата причина е разочарованието“. Това бе отговорът на брат Джими.

Преди половин година Джими почина, а сега общината обновяваше центъра на Бирмингам и щяха да бутнат приюта. Скоро Смоуки отново трябваше да поеме на път. Но накъде, не знаеше…

Слезе по стълбите, излезе навън и тъй като денят бе студен и ясен, реши да се разходи.

Мина покрай закусвалнята на Гас и продължи по Шестнайсета улица покрай старата гара и под надлеза „Дъга“, и после покрай железопътните релси, докато не се усети, че върви към Уисъл Стоп.

Смоуки не бе нищо повече от чергар, изхранващ се с консерви, скитник, рицар на пътищата, бездомник. Свободен дух, който бе виждал падащи звезди от безброй товарни вагони, тракащи в нощта. Добиваше представа в какво състояние се намира страната по дължината на изхвърлените фасове, които събираше по тротоарите. Бе вдишвал свежия въздух от Алабама до Орегон. Бе виждал всичко и не принадлежеше никъде. Бе просто поредният скитник, поредният пияница. Но той, Смоуки Джим Филипс, винаги окаян и без късмет, бе обичал само една жена и й бе останал верен през целия си живот.

Вярно, бе спал от време на време с изпаднали жени в мръсни хотели, в гората, по железопътните депа, но не бе обичат никоя от тях. За него винаги бе имало само една жена.

Обикна я от мига, в който я видя в кафенето с памучна рокля на точки, и не бе престанал да я обича и до днес.

Обичаше я, когато повръщаше пиян в някоя уличка зад някой бар или лежеше почти умрял в някой приют, заобиколен от мъже с кървящи рани, страдащи от налудничави алкохолни халюцинации и сражаващи се с въображаеми насекоми и плъхове. Обичаше я през нощите, когато студеният зимен дъжд го сварваше само с лятна шапка и подгизнали обувки. Както и онзи път, когато се озова в болницата за ветерани и му изрязаха половината бял дроб, и когато онова куче откъсна със зъби половината му прасец, докато седеше в столовата на Армията на спасението в Сан Франциско на Бъдни вечер и непознати го потупваха по гърба и му подаваха изсъхнало пуешко и цигари.

Обичаше я всяка нощ, буден на леглото си в приюта върху тънкия дюшек, взрян в мигащите неонови табели „Исус е спасението“ и заслушан в пияниците на улицата, които трошаха бутилки и крещяха да ги пуснат на топло. През всички тези тежки моменти той просто затваряше очи и отново влизаше в кафенето и я виждаше как стои там и му се усмихва.

Обгръщаха го спомени за усещания: Рут се смее на Иджи… стои зад тезгяха и прегръща Чуканчето… отмята косата от челото си… гледа го загрижено, когато не е добре.

„Смоуки, не мислиш ли, че ти трябва още едно одеяло за тази нощ? Казват, че ще е страшно студено“. „Смоуки, не изчезвай така, без да ни кажеш, тревожим се за теб…“

Никога не я бе докосвал, освен когато се здрависваха. Никога не я бе прегръщал или целувал, но й бе останал верен. Би убил за нея. Тя бе жена, за която си струва да убиеш; от мисълта, че нещо или някой може да я нарани, направо му призляваше.

В живота си бе откраднал едно-единствено нещо. Снимката на Рут от откриването на кафенето. Тя стоеше пред входа с бебето в една ръка, а другата вдигната, за да засенчи очи от слънцето. Тази снимка бе пътувала надлъж и нашир. В плик за писма, закачен с безопасна игла от вътрешната страна на ризата му, за да не я изгуби.

И дори след като почина, Рут продължи да живее в сърцето му. За него Рут никога нямаше да умре. Интересно. През всичките тези години тя така и не разбра за чувствата му Иджи знаеше, но никога не каза и думичка, тъй като не бе от хората, които те карат да се срамуваш, че обичаш някого. Но знаеше.

Бе го търсила под дърво и камък, когато Рут се разболя, но по това време той бе някъде далеч по влаковете. Когато се върна, Иджи го заведе на гроба й. Двамата стояха и знаеха какво изпитва другият. И сякаш от този момент нататък скърбяха заедно. Не го изричаха на глас. Онези, които най-много страдат, казват най-малко.