Заложници

Седем 18:00 часът Адам

С Бека ще направим снежен човек — казва дъщеря ми, като липсата на въпрос в думите ѝ не е неспособност да се изразява правилно, а характерна нейна черта — тя не ме пита, а просто ми заявява.

— Почти е време за вечеря и навън е тъмно — започвам аз, но лицето ѝ помръква и си казвам майната ѝ на практичността, майната му на „как да бъдем добри родители“, защо не мога поне веднъж да я накарам да се усмихне? — Можем да пуснем външната лампа. Ще бъде голямо приключение! Правя страхотни снежни човеци. Номерът е…

— Не. Двете с Бека ще направим снежен човек.

— Добре — сопвам се аз, сякаш съм на годините на София. Болката не минава, когато бъркаш още по-надълбоко в раната. Защо е толкова болезнено да си родител? И просто трябва да се примиряваме ли?

Бека е в кухнята и проверява лазанята, която е извадила от фурната.

— Можеш ли да разбереш дали е вегетарианска?

Вземам вилицата от ръката ѝ и отлепям разтеклия се слой кашкавал.

— Има зеленчуци в нея.

Тя завърта очи.

— Това забавно ли трябваше да е? Знаеш ли, че метанът от кравите е двайсет и пет пъти по-вреден за природата от въглеродния двуокис?

— Опитай се да стоиш в една стая с дванайсет космати полицаи и ще забравиш за кравите.

— Татко казва, че можем да направим снежен човек!

Бека свива рамене.

— Щом искаш. — Тя взема телефона си, за да прочете постоянно пристигащите си известия, и собствените ми пръсти потреперват в отговор. Зависимостите имат мускулна памет и палецът ми се раздвижва напълно самостоятелно, преди да успея да го спра.

София е отворила хладилника и претърсва отделенията за зеленчуци. Най-накрая триумфално размахва морков.

— А сега ни трябва шапка. — Отива в коридора, за да намери нужното. Прибирам лазанята обратно във фурната, за да е топла. Във фризера има вегетарианско кюфте за бургер „Линда Маккарти“, вероятно останало от последния път, в който Бека е гледала София. Слагам го на скарата.

Бека и София се обличат добре и излизат навън. Двете загребват шепи с девствен сняг. Дъщеря ми се радва на възможността за първи път да си играе на тъмно. Затварям вратата и ги наблюдавам известно време през прозорчето ѝ.

Пръстите ми се увиват около телефона. Отдръпвам се от вратата, но все още са прекалено близо, затова тръгвам към спалнята. Качвам се по стълбите, като преодолявам по две стъпала наведнъж. Пулсът ми се ускорява от вълнение, както устата се пълни със слюнка, когато знае, че наближава времето за хранене. Поглеждам през прозореца, за да се уверя, че момичетата продължават да си играят, и се изпълвам с противоречиви емоции, както всеки път, когато погледна София.

— Тя е такова щастливо мъниче — каза госпожица Джесъп на родителската среща.

Мина ме погледна.

— Радваме се да го чуем. Тя е… Имаме известни затруднения с нея. Понякога. — Понякога. По-скоро винаги. Мина отново ме погледна в търсене на подкрепа.

— Поведението ѝ може да е доста предизвикателно — казах аз. — Има сривове… епични сривове. Продължават по час и повече. — Животът със София е като ходене по лед — не знаеш кога може да се пропука. Оставени сме на милостта на едно петгодишно дете.

— Може да бъде много обсебваща — добави Мина. Говореше бавно и подбираше думите си много внимателно. — Властна. Предимно към мен. Така предизвиква… — Тя се поколеба. — Известно напрежение.

Последва кратко мълчание, докато госпожица Джесъп обмисли чутото.

— Хмм, трябва да призная, че тук, в училище, не сме видели подобно нещо. Имам предвид, че съм наясно с психологическия ѝ профил, но дори не бих предположила, че има проблеми. Чудя се… — Тя погледна двама ни и килна глава на една страна. — Дали не се държи така заради проблеми у дома?

За малко да си изпусна нервите, но така само щях да затвърдя мнението ѝ. Изчаках да напуснем училището, но Мина първа подхвана темата.

— Как смее да ни обвинява?! Според нея поведенческите проблеми на София са по наша вина, а не защото родната ѝ майка не си спомня, че има деца през половината от времето си, или защото е била в две различни приемни семейства, преди да дойде при нас? — Тя се разплака. — Ние ли сме виновни, Адам? Дали не бъркаме някъде?

В този рядък момент на близост Мина ми позволи да я прегърна.

— Не сме виновни ние — отговорих ѝ аз. Миришеше различно — може би използваше нов шампоан — и сърцето ми се сви, че част от нея ми се струва непозната. — Или поне не ти. Ти си невероятна майка.

Останал сам в някогашната ни спалня, поглеждам телефона си. Отварям съобщенията и в мен се надига добре познатата вълна на срам и страх. Издъних се много лошо. Затънах много надълбоко в нещо толкова отровно, че сега не мога да изляза от него, но по пътя си повлякох Мина и София.

Лицето на дъщеря ми се появява в главата ми, обляно в сълзи и объркано. Беше прекалено изплашена дори да проговори. Катя бе тази, която говореше, след като София спря да плаче и бе увита в одеяло пред телевизора, сякаш беше болна.

— Повече няма да правя това. — Катя се качи горе. Последвах я.

— Моля те, Катя…

Тя извади куфарите си изпод леглото и започна да хвърля дрехите си в тях.

— Повече няма да лъжа. Стига толкова — отговори тя.

— Не казвай на Мина. Умолявам те да не го правиш. — Нещата между нас вече бяха зле. Почти не си говорехме, а и ме разпитваше, както никога преди. Къде съм бил? В колко часа съм свършил работа? С кого съм говорил по телефона? — Тя ще ме изостави.

— Проблемът си е твой! — Катя се обърна и ме прободе с пръст в гърдите. — Твой е.

Затварям съобщенията си и отварям профила на Мина във фейсбук. Помислих си, че ще ме блокира, след като ме изхвърли, но нищо не се е променило. Семейното ѝ положение все още е на „омъжена“ и е жалко от моя страна, че изпитвам надежда от този факт. Сменила е профилната си снимка. Качила е някакво селфи, което не е обработено с филтър, и е направено в снега на място, което не разпознавам. Носи шапка с пискюл, а миглите ѝ са замръзнали.

Издъних се много лошо. Изгубих единствената жена, която някога съм обичал истински.

Запознах се с Мина след един ръгби мач. Тя ме изпревари на бара.

— Да, няма нужда от извинения — казах аз по онзи пасивно-агресивен британски начин, по който подсказваш на някого, че понякога не е лошо да кажеш извинете ме.

Тя се обърна едва. В едната си ръка държеше десетачка, с която да плати на бара.

— Съжалявам, да не би да ви прередих?

Изражението ѝ въобще не показваше да съжалява, но на мен вече не ми пукаше. Косата ѝ беше като водопад от къдрици, които се поклащаха около раменете ѝ, когато помръднеше глава. На лявата ѝ буза беше нарисуван английският флаг, а на дясната — френският.

Посочих ги с пръст:

— Решили сте да заложите на сигурно, а?

— Наполовина съм французойка.

— Коя половина? — Това не беше много оригинално, но Мина се разсмя и ме почерпи с бира. Излязохме навън и по взаимно съгласие завихме зад ъгъла и се облегнахме на една стена, за да се отдалечим от излязлата на улицата тълпа.

— Майка ми е французойка. — Мина отпи от бирата си. — Всъщност е французойка с алжирски корени. Преместила се е в Тулуза, преди да се родя. Баща ми е наполовина французин, наполовина англичанин. Дойдохме в Англия, когато бях на шест. — Тя се ухили. — Аз съм мелез.

Отидох да взема бири, изпълнен със страх, че като се върна, нея няма да я има, затова устремено си проправих път към бара с мисълта, че в любовта и на война всичко е позволено.

— Какво те забави толкова много? — попита ме Мина, когато се върнах. Блясъкът в очите ѝ опровергаваше сърдитото ѝ изражение и аз ѝ се ухилих в отговор.

— Съжалявам, че закъснях.

Мина учеше за пилот — бяха минали само няколко седмици от началото на обучението ѝ. Дотогава не бях срещал пилот, особено такава млада и изключително привлекателна жена, и замайването ми нямаше нищо общо с изпитите бири.

— Всъщност не е чак толкова очарователно — каза тя. — Поне не още. Учим като в училище и имаме повече математики, отколкото можеш да си представиш.

— Кога ще започнеш да летиш?

— Следващата седмица. С „Чесна 150“.

— Какви са тези самолети?

Мина се усмихна.

— Нека просто кажем, че са много различни от „Конкорд“.

После ме покани в дома си. Бях готов да отида навсякъде с нея.

Когато си тръгвах, тя беше толкова убедителна, че ще ми се обади, че иска да ме види отново, че сме преживели нещо вълнуващо и важно, че не я попитах за номера ѝ в замяна на моя. Не се усъмних, че ще ми звънне.

Само че не го направи. След като най-накрая събрах кураж да я причакам пред апартамента ѝ, разбрах, че се е изнесла. Не си беше направила труда да ми съобщи по никакъв начин. Просто ме беше зарязала.

— Шибан идиот — изричам на глас.

Имах всичко. Жената, която обичах. Семейство. И се прецаках. Веднъж вече изгубих Мина и когато си я върнах обратно, я прогоних за втори път. Ако не внимавам, ще изгубя и София. Тя винаги е била по-привързана към Мина и сега водя борба просто за да остана в живота ѝ. Проблемите с привързаността имат нужда от години, за да бъдат превъзмогнати. Не е достатъчно да съм с нея на рождените ѝ дни, специалните случаи и през два уикенда в месеца. Трябва да съм там, когато си обели коляното и когато я е страх през нощта, за да ѝ покажа, че няма да я изоставя.

Свалям крака от леглото. Мога да им помогна да довършат снежния човек, а София ще му сложи шапка на главата и шал около врата. Ако не иска да го направя, просто ще ги погледам. Ще ѝ кажа, че е свършила добра работа.

Хуквам надолу по стълбите твърдо решен да бъда… каква беше онази дума, която виждам навсякъде? Всеотдаен. Прибирам телефона си в джоба, доволен от себе си. Не обръщам внимание на съобщенията, не им отговарям. Това доказва, че имам воля, без значение какво казва Мина.

Подът в коридора е мокър. Следата от разтопен сняг до тоалетната долу ми подсказва, че са приключили.

— Да не би да ти стана студено с ушанките? — питам аз, когато влизам в кухнята.

Бека е седнала на плота и играе нещо на телефона си. Оглеждам празната кухня.

— Къде е София?

— Навън. Дойдох да направя горещ шоколад.

Електрическата кана е стоплила водата и от чучура ѝ излиза пара, но не виждам чаши на плота.

— Не си доникъде. — Обувам гумените ботуши, които държа до задната врата.

Градината ни представлява малък правоъгълник със заключен навес от едната страна и няколко жалки саксии на двора. Снегът е скрил бетонната пътека, която води до навеса. Нито Мина, нито аз сме добри градинари — това е просто място, на което София да си играе.

Само че тя не го прави сега.

Градината е пуста.

София я няма.