Заложници

Двайсет и две 22:00 часът Адам

Плитката на дъщеря ми е паднала от едната ѝ страна и иглата е надвиснала над оголения ѝ врат.

Не мърдай, София…

Виждам ъгълчето на дясното ѝ око и черните ѝ мигли. Лапнала е палеца си и го смуче в ритъма на нежното олюляване на детегледачката.

Не помръдвай дори мускул.

— Какво има в спринцовката, Бека? — Опитвам се да говоря тихо, за да не изплаша дъщеря си, все едно обсъждаме времето, работата, нищо важно. Думите ми обаче се сливат една с друга. Чувам гласа си като ехо в главата си и през няколко секунди зрението ми се размазва. Появяват се нови силуети на Бека и София до техните, сякаш съм направил снимка, на която са мръднали.

— Инсулин.

Инсулин? Баща ми имаше диабет. Не беше особено добър в справянето си с него. По няколко пъти на седмица изпадаше в хипогликемичен шок — потта избиваше по челото му, докато търсеше глюкозна таблетка. София не се нуждае от повече инсулин, отколкото тялото ѝ произвежда — дори малка доза може да го накара да спре да функционира.

— Колко?

— Достатъчно.

Като че ли усещам трепет в гласа на Бека, скрит зад напереното ѝ поведение, но на лицето ѝ не е изписано нищо такова. Тялото ми започва да отказва. Усещам как силите ме напускат, все едно съм изкарал двойна смяна и съм пийнал едно-две след това.

— Защо? — съумявам да попитам. Правя малка крачка напред. Бабешка крачка. Колко е часът, господин Вълчо[9]?

— Светът трябва да се събуди и да види какво става.

Кръвта се смразява във вените ми. Погледът ми подскача от леденото изражение на Бека и върха на иглата, надвиснала над чистата бяла кожа на София. Бека надрусана ли е? Човек не прекарва много време с детегледачката си. Не повече от пет минути преди и след като дойде да гледа детето му. През останалото време са сами. Могат да правят каквото си поискат. Могат да бъдат всеки.

— Във всяка спечелена битка има жертви.

Говори машинално, все едно рецитира някакъв сценарий. Спомням си едно обучение на работа за радикализирането на младежта във Великобритания. Хлапетата на видеото говореха по този начин — изричаха думи, които им бяха втълпени от ислямски екстремисти. Обработваха ги психически и след това ги използваха като пушечно месо.

Какво знаем всъщност за Бека? Тя се грижи за София повече от двайсет пъти, откакто Катя си тръгна. Майка ѝ винаги я взема от ъгъла на главната — не харесва дупките в нашия фермерски път. Когато се прибера от работа, Бека си събира учебниците в раницата…

Всъщност съм на двайсет и три.

Изиграла ни е от самото начало. Учебници, тревога около изпитите, спорове с майка ѝ кой университет да избере… Всичко това е било постановка, за да ни накара да смятаме, че е още дете, за да ѝ се доверим.

Катя ѝ е казала, че вероятно търсим някого, който да гледа София след училище.

Нито аз, нито Мина проверихме историята ѝ. А и как можехме да го направим? Катя не беше оставила телефон или адрес, така че нямаше как да я питаме за Бека, дори да искахме.

Дишането на София се забавя. Краката ѝ, увити около талията на Бека, увисват. Тя заспива, унесена от люлеенето и монотонното говорене на детегледачката.

— Трябва да действаме сега, за да предотвратим масовото изтребление.

Масово изтребление? Преборвам се със страха в гърдите си. Тази жена е луда. Способна е на всичко. Приближавам се с още няколко сантиметра до нея.

— Добре… — Още два-три сантиметра. Не откъсвам поглед от Бека. Гледай ме в очите, не в краката. Колко е часът, господин Вълчо? Мозъкът ми не е способен да направи връзките, от които се нуждая; мислите ми са като разхвърляни камъни в надигаща се река — те са прекалено далеч един от друг, за да мога да скоча на следващия.

— Какво общо има всичко това с нас, Бека? — Използвай името им, винаги използвай името им. Създай общ език помежду ви. Мога да го направя. Това е работата ми. Спомням си онзи човек, който искаше да скочи, и хлапето с ножа, опрян в китката му. Говори с мен. Кажи ми какво мислиш.

Трябва да съм с три стъпки напред — да планирам как да стигна до вратата, да си взема ключовете, оръжието. Нуждая се от план, но главата ми е натежала от болка и лекарства, а крайниците ми се опитват да ме съборят на пода. Усещам влага на брадичката си. Вдигам ръка и непохватно избърсвам слюнката си.

— Съпругата ти може да се бори за каузата, а вместо това лети на шибан самолет!

Трудно ми е да схвана смисъла на думите ѝ. Някой се е опитал да вербува Мина? Да я радикализира? Това е нелепо. Ненормално.

— Тя лети на самолет, защото такава ѝ е работата. — Думите ми отново се сливат една с друга.

— Именно! — заявява триумфално Бека, все едно съм отговорил точно както желае.

— Искаш да напусне работа, така ли? — Главата ми се завърта. Чудя се дали детегледачката ни не е член на някакъв таен култ — на старомодна организация, — който смята, че жените трябва да си седят вкъщи. — Добре. Ще напусне работа. — Никога не давай обещания, така ни учат на работа. Майната им на правилата. Сега не съм на работа и дъщеря ми я грози опасност. Бих обещал целия свят, ако знам, че така ще я опазя. Готов съм да играя по свирката на Бека.

София помръдва и косата ѝ облизва ръката на детегледачката. Иглата е толкова близо до врата ѝ.

— Мамо!

— Не я докосвай! — Ръцете ми се протягат, без да съм им наредил да го правят.

Бека изпищява:

— Не мърдай оттам!

— Мамо! Мамо! — София се размърдва в ръцете ѝ — стресната и изплашена е. Разплаква се и се опитва да се освободи, но е стисната още по-силно.

— София! — извиквам аз. — Не мърдай!

— Тате!

Пристъпвам крачка напред, като пускам плота и цялата стая се завърта около мен. Бека размахва спринцовката. Намират се на по-малко от два метра… или поне така смятам. Продължават да се движат — или пък се движа аз, стаята — и единственото, което трябва да направя, е да сграбча ръката със спринцовката. Дори Бека да изтърве София, няма да я заболи, не и като инсулина, тъй като подът е близо. Колко инсулин има в спринцовката? Какво ще ѝ причини?

— Не се приближавай повече — нарежда детегледачката. — Ще го направя. Сериозна съм. Ще го направя!

Повторението на заплахата ѝ ми дава надежда. Тя е изплашена. Опитва се да се убеди, че разполага с нужното. Опитвам се да говоря бавно и спокойно:

— Това не е правилният начин, по който да убедиш хората в своите възгледи, Бека.

— Първата стъпка е да ги принудим да проведат този разговор.

Ние.

Бека все още е млада — макар и не толкова, колкото се представи пред нас. Някой друг дърпа конците.

— Кой те кара да правиш това?

— Никой не ме кара. Сама виждам как стоят нещата. Дълг на всеки човек е да действа.

— Кой ви командва?

Бека се засмива.

— Ти си типично ченге! При вас всичко се свежда до йерархия, нали? Установени правила. Законите, които трябва да се следват. Кога ще разберете, че точно правилата прецакват всички?

София плаче. Опитва се да се освободи, но Бека я държи здраво. Двете се паникьосват, борят се една с друга и всеки миг иглата ще я прободе…

— Тя ще умре, ако ѝ биеш това. Ще влезеш в затвора.

София изпищява и сърцето ми се къса, защото аз съм виновен за случващото се, но трябва да стигна до Бека, преди да е станало късно. Главата ми тъне в мъгла и я усещам много тежка за тялото ми. Какво ще се случи с дъщеря ми, ако припадна? Къде ще я отведе тази побъркана детегледачка?

— Ще я пусна, ако Мина постъпи правилно.

Всичко пред очите ми е размазано. Думите ѝ нямат никакъв смисъл. Мина ще се прибере чак след няколко дни. Да не би Бека да планира да държи София дотогава?

— Мина е на самолет и не може да…

— Ако тя направи каквото ѝ е наредено, самолетът ще промени курса си на приложението на телефона ти и ще ви пусна.

— Какво…? Да не мислиш…? — Не мога да формулирам цяло изречение, дори не знам за какво говори. Мина не може да накара самолета да промени курса си, освен ако… Осъзнавам какво става.

Освен ако не е заплашена.

— А ако самолетът не промени курса си?

Бека размърдва лекичко ръката, в която държи спринцовката. На върха на иглата се появява капка безцветна течност, която пада на врата на София. Зрението ми се размазва и между мен и дъщеря ми изниква тъмен тунел. Няма нищо друго около нас. Нищо друго не е от значение. Трябва да стигна до София, да я сграбча и ако Бека забие иглата, ще се нуждая от захар, ще се обадя на линейка, ще се обадя на 999, няма да предам София, няма да я предам… нареждам на краката си да побягнат и те се раздвижват, ала не достатъчно бързо, виждам как подът се изправя, за да се срещне с мен, и ме поглъща гъста черна мъгла, докато всичко наоколо утихва.