Заложници

Трийсет и четири 2:00 часът Адам

София не уцелва ключалката на белезниците и пробива с пирона меката част на дланта ми. Извиквам от острата болка и въздухът се изпълва с металическия мирис на прясна кръв. Казвам ѝ, че няма проблем, притискам раната в ризата си и се опитвам да си спомня кога за последно си бих инжекция против тетанус. Ала тя се разпищява, сякаш досега се е сдържала и вече не може да спира сълзите си, които потичат като из ведро.

Не крия, че трудно се оправям със сривовете на София. Дори след като разбрах психологическата причина за тях и че дъщеря ми не се държи така просто защото е лошо дете, пак ми е трудно да се справям.

— Това е като разклащането на бутилка с газирано безалкохолно — обясни ни лекарката. — Всяка нова среща и ново предизвикателство я газират все повече. Капачката не може да удържа безалкохолното вечно — рано или късно ще изригне.

Решението, обясни ни тя, е да отваряме капачката много бавно — да даваме шанс на София да изпуска парата в контролирана среда. Водете я в парка след детската градина или я карайте да скача на трамплина десет минути. Съветът звучеше разумен, но безполезен за дете, което понякога се хвърляше на земята в мига, в който излизахме от двора на училището, и крещеше, докато не я заболеше.

— Стига толкова, София! — казвах ѝ аз, като добре знаех, че така само ще влоша нещата, но някак си не можех да се спра.

— Ела, скъпа, нека те понося — щеше да я придума Мина, все едно дъщеря ни беше неразположена, а не гневна, и започвахме да се караме заради раздразнението и безпомощността ми.

— Мама! — проплаква сега София. — Искам мама!

— Аз също! — Грубият ми отговор я кара да млъкне и за секунда просто се взираме един в друг, докато не осъзнавам, че съм се разплакал. Отпускам глава и избърсвам бузи с раменете си. Мина, Мина, Мина…

След атаките от 11 септември всички бяха изплашени. Всеки път, в който Мина се качеше на самолет, имах чувството, че задържам дъха си, докато не кацнеше благополучно. Помолих я да си потърси работа в друга сфера на тази индустрия.

— Обичам работата си.

— А аз обичам теб. И ми се иска да знам, че ще се прибереш жива и здрава у дома.

Все още съм жива и здрава, пишеше ми тя, в мига в който кацнеха. Постепенно се успокоихме, а годините ни донесоха фалшива увереност и докато не се появи София, въобще не се замислях за рисковете. От 11 септември насам нямаше други отвличания на самолети, затова целият свят повярва, че с тези неща е приключено. Ала всички грешаха.

Случи се отново.

София дърпа ръкавите на халата си над ръцете си и избърсва сълзите ми. Шепти ми, сякаш се страхува да чуе собствените си думи.

— Самолетът на мама разбил ли се е?

Поемам си дълбоко въздух.

— Не, миличка, не се е разбил. — Новините се въртят през двайсет минути и всеки път се подготвям за най-лошото, но чувам все едно и също. Комуникациите не работят… Не се е отклонил от курса… Не разполагаме с нова информация… Говорителят на групата „Активисти за климата“ отрече всякаква връзка с отвличането на самолета. Нашата цел е пасивна съпротива и гражданско неподчинение, каза той. Ние не извършваме и не окуражаваме подобни жестоки престъпни актове. Не чувам никакъв звук от страна на Бека и си я представям наведена над приложението за проследяване в очакване самолетът да се отклони от курса си. Страхът в гласа ѝ не ме успокои, а точно обратното. Изплашеният престъпник е опасен престъпник. Непредвидим.

— Мама добре ли е? — София се свива до мен, а лицето ѝ е толкова близо до моето, че усещам дъха ѝ върху кожата си. В гърлото ми се образува буца, а носът ми потича от напиращите сълзи. Не знам какво да правя и дали да ѝ кажа.

Мина щеше да знае как да реагира.

Залива ме бурна вълна на любов, която ме блъска силно и кара сърцето ми да се свие, когато си спомням споровете, тежките думи и горчивината във връзката ни, която опропастих с лъжите си.

— Тате? — София докосва главата ми. Усещам страха в гласа ѝ, но не мога да ѝ отговоря, защото се опитвам да си поема въздух и да намеря себе си под тежестта на един плачещ като бебе мъж. Защо позволих това да се случи? Нямаше да си имам работа с лихвари, ако не бях задлъжнял. Катя нямаше да бъде заплашена, лъжите нямаше да разделят двама ни с Мина и на вратата на къщата ни нямаше да се появява бияч, който не пести юмруците си. Бека нямаше да може да ме упои — щеше да се провали още преди да е започнала — и двамата със София нямаше да се намираме в това безизходно положение в мазето. Всичко това е по моя вина. Бека завъртя ключа, но месеци наред аз се заключвах сам.

— Тате, изплашена съм.

Трябва да се взема в ръце.

Постепенно успявам да успокоя дишането си. Размърдвам всеки мускул, схванат от студа и липсата на движение. Почти нямам чувствителност в пръстите си.

— И съм гладна.

— Аз също. — Гласът ми ме предава, затова се прокашлям и повтарям казаното в опит да се убедя — както и София, — че все още се държа. Оглеждам мазето, сякаш храната ще се появи по магически начин в мрака, към който съм привикнал. — Отново ще повикаме Бека, става ли?

Долната устна на София потреперва.

— Тя е единствената, която може да ни донесе нещо за ядене. Няма да ѝ позволя да те нарани, чу ли?

Приемам мълчанието ѝ за съгласие и започвам да викам с пълно гърло:

— Бека! Бека! Бека! — Млъквам. Май чух движение, но не съм сигурен. — Бека? Нуждаем се от храна! Вода!

Ослушваме се. Отгоре се разнасят стъпки и една сянка затъмнява процеждащата се под вратата светлина. Радиото спира изведнъж.

— София се нуждае от храна и вода.

Няма отговор. Поне сянката още е там. Опитвам отново:

— Донеси ѝ малко вода… Моля те, Бека.

— Няма да отворя вратата. Ще се опитате да избягате. — Усещам напрежение в гласа ѝ, което прилича на стрес. Вероятно защото не знае какво да направи? Или защото е наясно, че вече е стигнала прекалено далеч? Искам да е спокойна. Ако е спокойна, ще успея да я убедя да ни пусне.

— Не мога да се движа… как ще избягаме? — Дърпам ръце и белезниците издрънчават в металната тръба зад гърба ми.

— Ще опиташ нещо.

— Моля те, Бека. Донеси храна и вода на София. — Поглеждам дъщеря си. — Давай — прошепвам ѝ, — опитай ти.

— Моля те, Бека, много съм гладна.

Сянката се отмества от вратата. За момент си помислям, че си е тръгнала, но след малко чувам шум в кухнята — отваряне на бюфета, на чекмеджето с приборите, на хладилника. Радиото отново е включено — хващаме края на Last Christmas, преди да започне мелодия, подходяща за самотници в този специален момент от годината.

Време е бързо да измисля нещо. Това може да е единственият ни шанс.

— София, ще се измъкнем оттук. — Тя ме поглежда, за да разбере дали ще спазя обещанието си, а аз се чудя какво мога да я накарам да направи. — Колко бързо можеш да бягаш?

— Много, много бързо. Аз съм най-бързата в училище.

— А можеш ли да стоиш супернеподвижно?

В отговор на въпроса ми дъщеря ми сяда на пода със скръстени ръце и стиснати устни, както прави, когато госпожата в училище проверява учениците в час.

Усмихвам се.

— Впечатляващо. Искаш ли да поиграем на една игра? Първо ще бъдеш супернеподвижна, след което ще бягаш с всички сили.

Вратата на мазето се отваря навътре, към стълбището. Ако София се скрие до стената зад нея, Бека няма да я види.

— Свали си халата и го остави ето там. — Кимам към най-тъмното кътче на мазето. — Ще се преструваме, че лежиш на пода.

Дъщеря ми се подчинява, а зъбите ѝ започват да тракат от студа, докато постила халата. Не го слага перфектно, но очите на Бека ще привикват с мрака, а и е нужно да направи само няколко крачки…

— Ще ѝ кажа, че ти е зле — обяснявам на София. — Ще я накарам да ти помогне. Когато тръгне да слиза по стълбите, ще побегнеш към кухнята и ще излезеш от къщата, чуваш ли? Няма да спираш заради нищо, разбираш ли ме?

— А ти?

— Ще се наложи да го направиш сама, миличка. — Поглеждам я в очите. — Можеш да се справиш, знам го.

Светлината под вратата потрепва. Бека се движи из кухнята. Не разполагаме с много време.

— Скрий се зад вратата, миличка. Стой неподвижно като мишле.

София се промъква, качва се по стълбите и заема позиция на стената. Светлината е прекалено слаба, за да видя лицето ѝ, но знам, че ме гледа, и ми се иска да мога да я окуража с вдигнати палци, вместо с усмивка, която няма да разбере. Горе се затръшва врата.

— Готова ли си? — питам я.

— Да.

Прекалено късно осъзнавам, че казах на София да бяга, но не и къде да бяга. Мо няма да отвори по това време на нощта, а до нея има къща за гости, която рядко се използва. Следващата най-близка е в квартала от другата страна на парка. Дори дъщеря ми да успее да прекоси парка, на чий звънец да звънне? Приятелката ѝ Холи живее някъде в този квартал, но дори на мен ми е трудно да намеря дома ѝ в онзи лабиринт от улици. Ами ако се изгуби?

Ами ако Бека я догони?

Смятам да рискувам и да прошепна още нещо на София, но съм прекъснат от стъргане и звучно тупване. Поглеждам вратата, но не виждам сянка или някакво раздвижване на ивицата светлина, която се процежда под нея. Изведнъж усещам студено течение над главата си. Бека е излязла от къщата и е отишла до стария улей за въглища. Бетонният му капак, който е около шейсет квадратни сантиметра, е скрит от тревата в предната част на къщата. Той се подава наполовина от стената на мазето, но самият наклон на улея прави невъзможно да виждам навън. Усещам обаче студа, който ме кара да си представя какво ѝ е сега на Мина — при нея положението е точно обратното, тя се пържи в онзи ад.

Нещо пада от тавана, удря се в рамото ми и отскача на пода. Чувам влаченето на бетонния капак, който отново е върнат в отвора на улея, и въздухът се променя, сякаш е бил затворен прозорец.

Застивам за момент и чувам как Бека побягва обратно към къщата. Входната врата се затваря, а мен ме залива отчаяние. Това беше единственият ни шанс да избягаме, но детегледачката се погрижи да не се възползваме от него. Викам София обратно при мен.

— Трябва да съм готова, когато Бека отвори вратата.

— Тя няма да го направи, миличка.

Отскочилият от рамото ми пакет е в найлонова торбичка, чиито дръжки са завързани на възел. София не може да го развърже. Вместо това къса найлона, изважда бутилка с вода и два увити във фолио сандвичи и ми подава единия.

— Трябва да ме храниш.

— Като бебе?

— Опасявам се, че да.

София се заема със своя сандвич и подава другия към отворената ми уста. Той е с нарязано набързо сирене, без масло върху хляба и първата хапка засяда на гърлото ми. За момент ме обзема паника, че ще се задуша, но хапката преминава надолу по хранопровода ми и дишането ми се възстановява. Дъщеря ми ме имитира и преглъща преувеличено, преди да отхапе отново от сандвича си.

— По-добре ли си?

София само кима, защото устата ѝ е пълна. Среднощният радиоводещ съобщава с успокоителен глас, че разполагат с още новини за самолета и карам дъщеря ми да застине, като ѝ кимам към радиото.

Тази нощ министър-председателят свика спешна среща, след като беше потвърдено, че е отвлечен самолет „Боинг 777“ от климатични активисти. Смята се, че повече от 350 души са държани за заложници на борда на полет 79, първият директен полет от Лондон до Сидни. Похитителите са заявили, че ще останат във въздуха, докато горивото не свърши, ако правителството не изпълни условията им въглеродните емисии да бъдат сведени до нула до 2030 година и да се налагат глоби на авиокомпаниите, които откажат да използват енергия от възобновяеми източници. Преди няколко минути министър-председателят даде изявление…

— Тате, това е самолетът на мама.

Прехвърляме се на репортер на място, заобиколен от тълпа — щракат фотоапарати, говорят журналисти. Чуваме студената нощ. Представям си министър-председателя на добре осветената Даунинг Стрийт.

Просто кажи „да“, приканвам го мълчаливо аз. Каквото и да поискат, просто се съгласи с него. Не е нужно да спази обещанието си, нали? Тези хора са престъпници. Терористи. Просто кажи „да“. Дърпам металните гривни около китките си. Ядосвам се, че съм обикновен наблюдател в собствената си криза. След всяка новина по радиото се чувствам още по-безпомощен.

— Желая да изразя съчувствието си към семействата на всички пасажери и екипажа на полет 79. Служители на компанията „Уърлд Еърлайнс“ се свързват с всички роднини, за да се уверят, че новините са предадени възможно най-скоро.

Мобилният ми телефон е горе и батерията му вече беше почти изтощена, когато взех София от училище. Дали са се опитали да ми се обадят? Възможно е да не съм посочен сред роднините на Мина. Представям си я как се обажда в „Човешки ресурси“ и им дава номера на приятелка, на баща си… Поради наскорошната ми раздяла със съпруга ми, моля да обновите личните ми данни. Залива ме гняв, но не се сърдя на Мина, а на себе си. Бракът ми се срути около мен, а можех да го спася. Тогава не бях на хиляди километри, не слушах за случилото се по радиото и не бях закопчан с белезници за метална тръба на два метра под земята. Бях точно до Мина — втори пилот, а не пасажер — и не направих нищо.

Министър-председателят продължава:

— Операторите от индонезийския контрол на въздушния трафик са идентифицирали отвлечения самолет и са получили разрешение за военна намеса. В момента се опитваме да разберем какво се е случило, след като полет 79 е прекъснал комуникациите.

След като умело избегна темата за това кой е виновен, той млъква за миг, за да придаде тежест на следващите си думи.

— Не се заблуждавайте. — Нова пауза. — Това е терористичен акт.

Да. Не гласувах за министър-председателя, нито за неговата партия, но не може да му се отрече, че нарича нещата с истинските им имена. Тези хора не са активисти, природозащитници или смешни хипита, които спират трафика с танци под дъжда. Тези хора са терористи.

— Няма да преговаряме с терористи.

Какво? Не! Не, не, не, не…

— Екологичните проблеми са основна част от стратегията на моята партия и работим с авиационния сектор, за да постигнем по-ниски въглеродни емисии…

Не чувам останалото. Главата ми започва да бучи. Пред очите ми е единствено Мина. Това са думите на човек, който която няма да изгуби, защото никой от любимите му хора не е заложник на отвлечен самолет. Това е човек, който мисли единствено за политическата си кариера и за печеленето на точки и гласове в предстоящите избори.

Няма да се предадем.

Какво ѝ остава на Мина?