Заложници

Четирисет и две 5:00 часът Адам

Прецаках се. Отново. Точно когато ми се струваше, че нещата няма как да станат по-зле, че не мога повече да навредя на семейството си — на себе си — се прецаках още повече.

— Бека ще се върне ли? — София се изправя до седнало положение. Гласът ѝ е много по-силен сега. Далеч е от нормалното си състояние, но това не е странно предвид положението ни.

— Не, тиквичке, не мисля, че ще се върне. — Мамка му, мамка му, мамка му. Проклинам се, че не си меря приказките. Исках да изплаша Бека, така е. Исках да ѝ покажа, че мога да я намеря лесно, за да се вразуми и да ни пусне. Почувствах се добре, когато влязох в ролята си на полицай, и за известно време прогоних мислите за дълговете и проваления си брак. Зърнах старото си аз и си позволих да говоря свободно… ала сега влоших нещата. Направих ги много, много по-лоши.

Чудя се къде ли е избягала Бека. Сигурно има кола, която е паркирала недалеч от тук. Каза ни, че не шофира, но може би това е било поредната лъжа. Представям си я как се прибира у дома, в къщата на родителите си, и се качва тихо по стълбите. Ляга си облечена на леглото си и изчаква пулсът ѝ да се успокои.

Може би не е хлапето, за което я мислех. Може би не живее при родителите си. Възможно е „Теско“ да е само сезонна работа, временна длъжност… да е дори само за прикритие. Представям си я как си събира багажа в раница в собствения си дом — в окаяна стая в къща с много наематели. Къде ще избяга? Къде се крият тези хора, тези професионални протестиращи? Четох за някаква корпоративна важна клечка, която толкова много се разгневила на референдума за Брекзит, че се отказала от всичко и се преместила в Лондон. Продала всичките си притежания, преспивала при приятели и прекарала следващите три години в изнасяне на речи по мегафон пред Уестминстърския дворец.

Това не го разбирам. Ясно ми е, че хората се разпалват по определени каузи, че искат справедливостта да възтържествува… самият аз нямаше да съм полицай, ако не ми пукаше за правилно и грешно, ала те посвещават живота си на убежденията си, дори влизат в затвора заради тях.

Похитителите на самолета на Мина сигурно са наясно, че ще умрат. Готови са да повлекат стотици други с тях и явно това не ги безпокои — малка битка, изгубена в разгара на война. Не мога да си представя за какво бих се борил толкова пламенно.

Да, мога.

За София.

Бих се борил за София. И ще го направя.

Но как? Дърпал съм белезниците толкова силно, че не е останала кожа около китките ми, ала тръбата на стената не помръдва. Успея ли да се освободя, ще разбия вратата, едва ли ще е особено трудно…

Музикалната радиопрограма е прекъсната от новинарска емисия. Усещам как София се напряга, както и аз. Моля те, казвам наум, нека не научава за загубата на майка си по този начин.

Току-що получихме новини от полет 79. Пътуващата в отвлечения самолет редакторка на „Телеграф“, Алис Даванти, ни изпрати ексклузивни снимки от мястото на събитията.

Залива ме огромно облекчение, че самолетът още не е катастрофирал, и пропускам първите няколко думи от изявлението на Даванти, но вниманието ми отново е привлечено, когато чувам името на Мина.

— Мама!

… много хора ще я обвинят, че е поставила безопасността на семейството си пред животите на стотици пасажери на полет 79. Заобиколена съм от родители, баби, дядовци и деца, докато пиша това. Семействата им със сигурност няма да разберат защо техните близки не са толкова важни, колкото детето на тази жена.

След изявлението отново се включва радиоводещият, който обещава още новини скоро. София се опитва да седне.

— Тате, какво каза тази жена за мама?

Залива ме ярост. Няма да причиня това на София. Няма да ѝ позволя да се чувства виновна и да мисли лоши неща за майка си, след като Мина е постъпила както всеки друг родител.

— Тя казва… — Млъквам, за да преглътна надигащия се в гърлото ми хлип. — Тя казва, че мама те обича повече от всичко на света.

Звукът от автомобилен двигател разкъсва тишината на нощта. Фермерският път не води доникъде — по него минават само хората, които живеят тук, а тук не живее друг освен нас, Мо и жената, която идва само за няколко уикенда в годината. Това нейната кола ли е? Защо би пристигнала в този късен час? Изгубих представа за времето, но едва ли остава много до разсъмване.

За миг изпитвам надежда. Вероятно Бека е променила решението си. Може би думите ми са я разубедили, осъзнала е, че полицията ще я намери рано или късно и…

Само дето двигателят, който чувам, не е дизелов, така че едва ли е полицейска кола.

Родителите на Бека? Или някой от другите активисти? Може би са дошли да ни преместят на друго място, което смятат за по-безопасно. Ще ни се отвори възможност да избягаме. Ще се наложи да отключат едната халка на белезниците ми, за да ме освободят от тръбата. Трябва да съм готов. Представям си как замахвам към онзи, който ще се появи — десен или ляв, в зависимост от това коя ръка ще освободи първо. Ще го поваля и със София ще се качим по стълбите, ще минем през кухнята и коридора и ще излезем от къщата.

Чувам стъпки навън. Тихи са. Внимателни, премерени. По протежението на къщата. Онзи сигурно наднича през прозорците, за да се увери, че няма никой вътре, че сме само ние, заключени в мазето, и писъците ни няма да бъдат чути.

Къде ще отидем, когато избягаме?

Бека взе ключовете ми за колата, за да донесе автоинжектора. Ако ги е оставила на мястото им, ще ги взема, докато излизаме, и ще отидем до централния полицейски участък — където работя и където постоянно има дежурни екипи.

Възможно е обаче да ги е сложила някъде другаде. Може би дори още са в джоба ѝ. Търсенето им ще ни отнеме ценно време. По-добре да бягаме. Вероятно през задната врата, тъй като няма да го очакват. Ще прескочим оградата и ще прекосим парка. Така няма да могат да ни последват с кола. Може би това е най-добрият вариант — няма смисъл да пилеем време в търсене на ключовете. Просто ще излезем навън.

Раздвижвам пръстите на ръцете си. Те са в това положение от часове и едва усещам върховете им. Протягам ги, свивам ги, един по един, и усещам иглички по тях. Раздвижвам раменете си и пръстите на краката си, след което свивам колене до гърдите си.

— Какво правиш, тате?

— Тренирам. Искаш ли да се присъединиш към мен?

София се плъзга по дупе и опира гръб в стената. Слага ръце зад гърба си, все едно е закопчана с невидими белезници, и заедно вдигаме крака и раздвижваме глави. В бързината си Бека не е сложила бетонния капак на улея за въглища и съм благодарен за светлината от верандата и за свежия полъх, макар че е студен. Въздухът долу е застоял и имам чувството, че ще свърши, въпреки че това няма как да стане.

— Сега ще направим нещо подобно на триъгълник, чу ли? Премести си дупето напред, точно така, а сега си изпъни краката, вдигни ги нагоре и виж дали ще успееш да си докоснеш пръстите. Дръж гърба изправен… браво. — Моят триъгълник е само от две страни, но този на София е от три и сърцето ми се изпълва с любов към нея. — Брилянтна си. Колко време можеш да задържиш…

Споглеждаме се изненадано, когато чуваме звънеца.

— Има някой на вратата.

— Знам, миличка.

— Трябва да отворим.

Защо звънят на звънеца? Нещо не е както трябва. Ако Бека е отишла при другите за помощ — или дори ако я е загризала съвестта, — те ще знаят къде сме. Няма как да им отворим, нали?

Кой ли е?

Въпросът ми намира своя отговор, когато по вратата започва да се блъска и шумът отеква в цялата къща.

— Отваряй, Холбрук!

София ме поглежда с ободрено при споменаването на фамилията ни лице. Поклащам предупредително глава и прошепвам тихо, докато се опитвам да разбера какво се случва, макар свиването в стомаха ми вече да ме е уведомило.

Лихварят.

Блъскането по вратата продължава.

— Знам, че си вътре. Чувам радиото.

— Тате! — София застава на колене и разтърсва рамото ми. — Викай! Има някой на вратата… може да ни спаси!

— Миличка, този човек няма да ни спаси. Той… — Какво? Ще ни зареже тук? Ще ме пребие? Ще я нарани? Прекалено е ужасно дори да си го представя.

Започна се с едно съобщение — плащането ти е просрочено, — след което премина в изпращане по WhatsApp на снимки на колата ми, къщата, детската градина на София. Правех всичко възможно, за да си връщам заема, но не ми беше лесно, след като Мина не знаеше — и не биваше да научава — за какво са ми парите.

— Не е останало почти нищо в общата ни сметка — казваше ми от време на време съпругата ми. — Ще внесеш ли двеста лири? — Тя правеше същото, така че няколко дни се потях и се преструвах, че съм забравил, когато ме попиташе, а след това си вадех поредната кредитна карта. Получавах повече от нея. Още от самото начало, когато направихме първата си ипотека, разработихме своя система. Всеки от нас допринасяше еднакво от собственото си възнаграждение, за да плащаме сметките. Приличаме на възрастни! обичахме да се шегуваме.

Първото посещение беше шест месеца след като започнаха да ми изпращат снимки по WhatsApp. Една вечер след работа забелязах, че от автобусната спирка до гарата ме наблюдава мъж в черно пилотско яке, който приличаше на бияч в нощен клуб. Той вдигна ръка, но не за да ми помаха. А за да ме предупреди. Знам къде работиш. Знам, че си кука.

Мнозина смятат, че разрешаването на такъв проблем е лесно, когато си полицай. Мислят си, че познавам правилните хора и закони.

Не е така.

Дълговете — особено тези като моя, които са без договор и кредитен рейтинг — излагат полицаите на риск и ги предразполагат към корупция и влияние от подземния свят. Те ни обвързват с хората, които трябва да арестуваме. Забъркването ми в тази каша не е дисциплинарно нарушение, но скриването ѝ от шефовете ми е.

Предупрежденията не спряха. Поглеждах в огледалото за обратно виждане и виждах някой от тях да ме следи или пък чувах стъпки, докато вървя по алеята към автобусната спирка. Бяха трима — или поне толкова видях — и те не правеха нищо друго, освен да вдигнат ръка, след което се изпаряваха. Изпращаха послание. Знаем кой си, кое е семейството ти, къде живееш, къде работиш.

Лихварите нямат интерес да си върнете дълга прекалено бързо. По-добре да се бавите и парите да се трупат — всеки ден по сто лири отгоре, — докато не стане невъзможно да ги платите. А през цялото време сплашващите им тактики се отплащат. За шест месеца не направих нищо. Почти нищо.

— Искам услуга — каза гласът по телефона.

— Каква точно?

— Едно от момчетата ми е обвинено несправедливо, без да е направило нищо. Уликите срещу него трябва да изчезнат. — Гласът беше плътен и сърдит. Дали беше същият мъж, който ми даде парите? Вероятно беше застанал на някое стълбище в най-лошата част на най-лошия квартал? Вероятно.

— Не мога да го направя. — По челото ми изби пот.

Същия ден заплашиха Катя. Можеха да ме пребият, но вместо това проследиха Катя и София. Знаеха, че ефектът ще е много по-голям от насинено око или счупен нос.

— Той каза, че му дължиш пари — обясни ми Катя, след като спря да плаче, а аз най-накрая убедих София, че лошите мъже са си тръгнали и няма да се върнат. — Много пари.

— Така е.

— Тогава откъде знаеш, че няма да се върне?

— Не знам.

Тя беше прекалено изплашена, за да остане, а на София обясних, че няма нищо обезпокоително и че не бива да казва на мама, защото може да се разтревожи, а ние не искаме да я тревожим, нали? заради което се намразих.

Три дни по-късно същият мъж ми звънна.

— Пред къщата ти съм, Холбрук. Имаш ли парите ми?

— Събирам ги. Казах ти. — Бях на работа в Службата за криминални разследвания и се подготвях за следващия разпит.

— Събирам ги не означава да ги имаш.

Онзи не каза нищо повече, но го чух да пали запалка — съскането на газта, изщракването на камъчето. Грабнах ключовете на една служебна кола и побягнах, като по пътя се обадих на Мина. Звънях ѝ отново и отново, но тя не ми вдигна.

Стигнах до къщата и сърцето ми се разтуптя, защото тъмнееше. Не помирисвах дим и не виждах огнени пламъци… Дали не беше просто напразна заплаха?

Лампата в спалнята светна и отново се обадих на мобилния на Мина. Трябваше да се уверя, че двете със София са добре. Тя отхвърли повикването ми, а аз останах на фермерския път и се зачудих дали да се върна на работа.

Ами ако заплахата не беше напразна?

Мина отвори вратата, докато вървях по пътя. Нямаше пожар. Само съпругата ми — подозрителна, гневна, невредима — и напоена с бензин изтривалка.

— Холбрук! Ако си вътре, отвори шибаната врата. — Онзи отново заблъска.

— Тате — прошепва София. — Лошият мъж ли се върна?

— Така мисля.

— Казах ти, че имаш време до полунощ! Имаш ли ги, или не?

Дъщеря ми се намръщва и потреперва. Докато съм жив, няма да си простя, че я подложих на това.

— Ще приема това за „не“ — провиква се мъжът.

— Трябва да сме тихи, миличка. Той не бива да разбира, че сме тук, долу.

София кима, а аз изгарям от желание да я прегърна. Проклетите белезници. Отново и отново се опитвам да се освободя от тръбата, доволен от кръвта и болката, защото те са нищо в сравнение с онова, което заслужавам.

Звукът от двигател ме кара да спра. Поглеждам София. Това ли беше? Наистина ли се предаде толкова лесно?

— Мисля, че си тръг… — започвам аз, но усещам някаква миризма… някаква парлива миризма, която ме изпълва със страх и ме кара отново да почна да дърпам белезниците си.

Дим. Надушвам дим.

Къщата гори.