Заложници

Двайсет и седем 7 часа до Сидни Мина

Очаквах всеки момент самолетът да тръгне да пада и бутилките на рафтовете в кухнята да се раздрънчат. Подготвих се за писъците на пасажерите, които щяха да секнат едва когато се разбиехме в земята.

Не се случи нищо подобно.

И продължава да не се случва.

Виждам няколко пасажери през пролуката в завесите. Четат, спят, гледат телевизия. След като остави Финли, Ческа се възползва от възможността да се разходи из самолета и да поговори с онези, които все още бяха будни. Никой не ме поглежда. Никой не знае какво съм направила.

Не мога да се насиля да се върна в кабината. Като вкаменена съм. Вината заплашва да разкъса гърдите ми, а пред очите ми е лицето на Майк в мига, в който осъзна какво се случва. Той е едър, добре сложен мъж. Няма да се предаде без бой. Иде ми да се разплача. Изпълва ме отвращение от стореното от мен, от случващото се в момента в пилотската кабина.

Защо самолетът не пада? Искам всичко да приключи. Не издържам повече.

Представям си как съобщават новината на София и по бузите ми потичат сълзи. Тя е на пет години. Дали ще ме помни? Сещам се за бележката, която оставих на възглавницата ѝ. Не знаех, че ще е последната, че ще е последното нещо, което ще ѝ остане от майка ѝ. Тези бележки винаги са били по-важни за мен, отколкото за нея и това ме кара да се запитам дали ще я запази за спомен. Дали ще е нещо специално.

Сълзите ми потичат още по-бързо. Плача за онези дни, в които дъщеря ми ще се прибира у дома от училище и ще има нужда от мен, от съвета ми и от прегръдките ми. Плача за първия ѝ ден в средното училище, за сватбата ѝ, за раждането на детето ѝ.

Поне ще е жива, напомням си аз. И ще има баща си. Потискам хлипанията си, когато се сещам за Адам — не за мъжа от последните дванайсет месеца, който ме лъга и ми изневерява, — а за онзи, в когото се влюбих.

Мъжа, когото все още обичам.

Пак можем да го направим, каза той. Не е късно да прекараме седмицата преди Коледа заедно, да излезем да купим подаръци и да пием греяно вино. Ще си прекараме страхотно. Аз му отказах и нагласих така нещата, че да ме няма — да съм на този проклет полет — не защото не исках да съм с него, а защото исках. Защото все още го обичам и това щеше да ме смаже.

Ческа идва в кухнята, обърната на една страна, за да отговори на въпроса на един от пасажерите. Да, не остана много! Опитвам се да намеря достатъчно влага в устата си, за да говоря, макар да ми е трудно да измисля какво да кажа — как да обясня какво направих? През всяка изминала секунда от отварянето на писмото насам — дори от намирането на снимката на София — си мисля за нея и за онова, което бях принудена да направя. Ала какво следва сега, след като вече изпълних своята част? Какво ще ни се случи?

— Сладко хлапе. Пита ме дали си му разплела… — Тя ме поглежда, след което затваря по-плътно завесата. — Какво има?

Не мога да говоря. Не мога да помръдна. Стоя с гръб към вратата на пилотската кабина, с опрени в стените длани, все едно препречвам пътя, след като всъщност се подкрепям, защото нищо не ми се струва истинско. Абсолютно нищо.

Явно Ческа забелязва нещо в изражението ми. Става сериозна, избутва ме грубо от пътя си и набира кода за достъп до пилотската кабина. Дали похитителят дори ще си направи труда да погледне кой е на камерата? Дали ще види паниката на лицето на пилотката, когато вратата не се отвори?

Някой влиза в кухнята зад мен — предполагам, че е Ерик.

— Мамка му, Майк. — Ческа въвежда отново кода и очаква да чуе изщракването, с което се отключва вратата.

— Какво става? — пита грубо Ерик.

— Нещо не е наред ли? — Кармел задава въпроса си с много по-мил тон.

Четиримата се събираме пред вратата на пилотската кабина. Чудя се какво ще правим, ако някой пасажер иска да използва тоалетната или пожелае питие. Веднага ще разбере, че нещо не е наред.

— Майк не ме пуска. — Ческа изругава под носа си, а пръстите ѝ се плъзгат по бутоните. Диша бързо и шумно и по този начин разкрива надигащата се в нея паника. Забелязвам красив годежен пръстен на безименния ѝ пръст. — Да не му е зле или… Майк! — Гласът ѝ е изпълнен с безпокойство, но говори тихо. Майк не би чул дори вик. Опитвам се да проговоря, но устата ми е суха и от нея не излиза нищо. Ческа въвежда отново и отново кода. Ерик ме поглежда и разбира. Той знае… — Майк има деца — казва Ческа. — Защо би…

— Използвай кода за спешни случаи — казва Ерик.

— Не! — отвръщам аз, преди да успея да се спра. Кодът за спешни случаи е пълна противоположност на стандартния код. Вместо пилотът да натисне бутон, който да позволи достъп, трябва да натисне друг, който да го откаже. За да го направи, трябва да знае, че такъв съществува. Трябва да знае кой бутон да натисне.

Всички се опулват насреща ми.

— Недейте — казвам им тихичко.

Те смятат, че Майк е сам там, че му е станало лошо или че си е изгубил ума. Не знаят, че сме отвлечени. Не осъзнават, че могат да бъдат наранени.

— Тя е виновна. — Ерик насочва обвинителен пръст в мен.

— Аз…

— Тя е направила нещо.

Главата ми се замайва и имам чувството, че ще припадна. Трябва да обясня.

— Аз… Дъщеря ми. Аз…

— Тя крие нещо, откакто излетяхме.

Откъде да започна? Усещам солен вкус на устните си и осъзнавам, че отново съм се разплакала. Вероятно въобще не съм спирала. Чувам гласовете на всички, все едно провеждам далечен разговор — има забавяне между приемането на звука и разбирането му.

— Прекара много време в тоалетната. Прекалено много — обяснява Ерик.

София, казвам си. Направих го заради София.

— Тя получи бележка. От един от пасажерите. — Кармел се изчервява едва и отказва да срещне погледа ми, докато обяснява на Ческа. Тримата ме обграждат. Иска ми се да се случи сега — самолетът да тръгне да пада, неизбежното да се случи и всичко да приключи.

Дали разследването ще научи как са проникнали в пилотската кабина? Дали хората ще разберат в каква невъзможна ситуация бях поставена? Представям си заглавията, снимките, които ще изровят отнякъде, за да покажат лицето на жената, която е предала всички. Дали Адам ще скрие това от София? Дали ще ѝ каже, че съм го направила заради нея, за да я опазя жива, за да е в безопасност? Дали тя ще разбере, че съм я обичала толкова много, че съм била готова да направя всичко, за да я защитя, че съм била готова да умра заради нея?

— Мина! — Ческа ме е хванала за раменете и ме разтърсва силно. — Заповядвам ти да ми споделиш информацията, с която разполагаш.

Отварям уста, но в същото време уредбата изпуква. Всички застиват.

Дами и господа, самолетът има нов пилот. Аз съм Амазонка. Единствено пълно сътрудничество от ваша страна ще ви гарантира безопасността.

Напрегнатата тишина е нарушена от изпълнен с ужас писък, който се разнася от задната част на самолета. Той предизвиква голяма шумотевица, подобно на разкъсването на язовирна стена, докато пасажерите се размърдват на местата си и на пътеката.

— Кажи им да сядат — казва Ческа и Кармел бърза да изпълни нареждането ѝ, но половината от тях вече са пред кухнята, разтварят завесите и искат да знаят какво става. Това някаква шега ли е? Отвлечени ли сме? За терористична атака ли говорим? В края на седемте реда седалки на бизнес класа, застанал на прага на входа на бара, седи Хасан с кърпа в едната ръка и чаша, която суши, в другата. Зад него, от другата страна на бара, екипажът в икономична класа се опитва с всички сили да контролира положението. Хората там викат и се блъскат. Истерията се надига като приливна вълна.

Ерик и Кармел поемат по една пътека. В гласовете им се усеща страх, докато казват на хората молим ви да се върнете на местата си и няма нужда от паника. Онези, които вече са на седалките си, са стиснали здраво подлакътниците си. Неколцина са се хванали за главите или се молят.

Намирам сила да проговоря:

— Похитителят е мъжът, който седеше на 7G.

Ческа ме дърпа на една страна и ме блъска в шкафчетата. Сграбчва китките ми, като използва пръстите си вместо белезници, и ги притиска в металните вратички.

— Откъде знаеш?

Поемам си въздух и изхлипвам:

— Аз го пуснах в пилотската кабина.

— С него ли работиш?

— Не!

— Не ти вярвам.

— Той заплаши дъщеря ми. Знаеше разни неща за нея — в кое училище учи, разполагаше с нейна снимка, направена тази сутрин — и бе взел нещо от раницата ѝ. Каза ми, че ако не го направя, ще я убият… Какво друго можех да сторя? — Изричам последните думи по-силно и умолително и пасажерите в кабината щяха да ги чуят, ако не беше такава врява там.

— Трябваше да кажеш на някого! — На лицето ми избива пот, докато Ческа ми крещи. — Постави животите на всички ни в опасност!

— Той каза, че ако сътрудничим…

— Вярваш ли му? — Пилотката се засмива грубо. — Не мога да преценя дали си опасна, или просто глупава, Мина.

— Името на дъщеря ми е София.

— Не ми п…

— Тя е на пет години. Вече е в първи клас. Много е умна и помни всичко. Невероятна е. — Говоря толкова бързо, че думите ми се сливат. Не виждам Ческа пред очите си, а София с нейните буйни къдрици и големи кафяви очи. Усещам меката ѝ ръка в моята и приятната ѝ прегръдка. — Тя беше родена от жена, на която не ѝ пукаше дали ще живее, или умре, и ни бе дадена, защото ни е грижа за нея. — Сълзите давят думите ми, но въпреки това продължавам. Хватката на пилотката малко се разхлабва. — Заклех се, че ще я пазя на всяка цена.

Ческа пуска ръцете ми, но не се отмества. Китките ми туптят от болка.

— Имаш ли деца?

Пилотката кима след дълго мълчание.

— Три.

— Нямаше ли да направиш същото?

Тя не отговаря. Отстъпва крачка назад и се захваща за работа.

— Трябва да успокоим всички — паниката няма да ни помогне с нищо. Ще минем през кабината и ще поговорим с всеки един поотделно, става ли?

Кимам.

— Ще им обясним, че ще направим всичко възможно, за да осигурим безопасността им, че пилотската кабина наистина е похитена, но ще се опитаме да комуникираме с похитителя, за да си върнем управлението на самолета. Ясно?

— Да.

— Мина? — Ческа вдига брадичка и ме пронизва с поглед. — Искам да си пред очите ми през цялото време.

Седалките са вдигнати в изправено положение, а слушалките висят от мониторите, на които допреди малко са вървели филми. Одеяла и възглавници са паднали на пода. Пасажерите се събират на малки групички. Паниката е изписана по лицата им. Финли е седнал в скута на майка си и е заровил глава във врата ѝ.

В предната част на кабината Лия Талбът държи малкия Лаклан и плаче тихичко, а сълзите ѝ мокрят одеялото, с което го е завила. Приклякам до тях и се опитвам да намеря правилните думи.

— Всичко ще е наред — чувам се да казвам и се ненавиждам заради тази лъжа.

Лия ме поглежда и изкривява уста, докато говори:

— Десет години се опитвам да родя. — Тя люлее бебето в ръцете си.

Пол я прегръща.

— Лия, недей.

— Не можехме… не бяхме способни да… — Тя плаче и преглъща болезнено. — Сестрата на Пол износи Лаклан. Отидохме да живеем при нея след раждането.

— Лия… — Съпругът ѝ също е напът да се разплаче, но това не е я спира да говори.

— Изгарях от щастие, когато тримата си запазихме билети за този полет. Най-накрая бяхме семейство. Най-накрая щях да се прибера у дома с дете.

— Всичко ще е наред — казвам ѝ отново и се опитвам да звуча уверено. — Правим всичко възможно, за да си върнем управлението на самолета.

— Ще умрем, нали? — пита Лия. Тя се срива в Пол, който започва да я гали по гърба и търси утешителни думи, които няма как да смекчат ужаса от ситуацията, в която са попаднали. Оставям ги и усещам, че нещо се е променило в мен.

Не можем да позволим това да се случи.

Всеки един човек на този самолет има причина да е тук — някой го очаква и ще плаче за него, ако самолетът не пристигне. Всеки пасажер си има своята история. И живот, който да живее. Направих единственото възможно нещо, за да спася дъщеря си, но сега трябва да се борим.

Избърсвам си лицето и се опитвам да се отърся от стореното от мен. Важното сега е да намерим начин да се справим със ситуацията. Важното е да се прибера у дома при София. Всички да се приберат у дома. Мъжът на място 7G не разби самолета веднага след като го пуснах в пилотската кабина, което означава, че планира да ни отведе някъде другаде, преди да…

Не довършвам мисълта си. Ако смята да ни заведе някъде другаде, то тогава разполагаме с известно време.

Алис Даванти пише нещо. Тя вдига поглед, когато я приближавам, но бързо насочва вниманието си обратно в бележника си.

— Работите ли? — Струва ми се невероятно, но ситуацията също е такава.

— Пиша писмо — отговаря грубо тя. — До майка ми.

Виждам първото изречение — Много съжалявам, — след което я оставям, за да продължа към следващите пасажери. Те са изплашени, объркани или разгневени. Някои са и трите. Дерек Треспас, оплешивяващият журналист, е на пътеката и разговаря с буйното семейство, което вече е толкова пияно, че едва осъзнава случващото се.

— Прошто отворете вратата и го извлешете от кабината! — казва Дъг. — Сам ше се шправя ш него!

— Не се наранявай, скъпи. — Годеницата му го сграбчва за ръката. По бузите ѝ се е разтекъл грим.

— Доста е изкушаващо — казва Треспас. — Поне ще правим нещо.

— Разбирам притесненията ви, но трябва да се успокоите. Моля ви, върнете се на местата си…

— Да ше ушпокоим? — учудва се Дъг. — Отвлечени шме, за бога!

Само шепа пасажери седят на местата си, сдържат под контрол страха си и надничат към вратата на пилотската кабина. Какво се случва там? Майк мъртъв ли е? Сещам се за думите на Ческа — Майк има деца — и стомахът ми се свива.

Една възрастна жена в предната част на самолета става и пляска с ръце, все едно е начална учителка.

— Извинете ме! — Гласът ѝ е писклив, но в него има огромен авторитет, и всички се обръщат към нея. Това е жената с дългата бяла коса, която натъпка нещата си в джобовете си, вместо да си качи сака в багажното отделение горе. — Паниката е ненужна и безсмислена.

Отнякъде се разнася недоволство, но повечето пасажери замлъкват. Хората имат нужда да чуят гласа на разума по време на криза и е по-вероятно да послушат един от своите, отколкото онези, които командват. Тази жена може да се окаже полезна. Опитвам се да си спомня името ѝ, но в главата ми не изниква нищо.

— Никой няма да бъде наранен, докато сътрудничите.

Започвам да съставям план. Ще има и други пасажери като тази жена — авторитарни, уверени. Те ще ни помогнат да успокоим всички, докато ние…

Едва сега осъзнавам какво чух току-що.

Вие. Не ние.

— Сега самолетът е под наш контрол. — Жената е над шейсет години. Прилича на учителка, социална работничка или медицинска сестра, но не и на терористка. Тя вдига ръка, когато един мъж — два реда по-назад — тръгва към нея. — Разполагаме с оръжия и няма да се поколебаем да ги използваме.

Мъжът бавно сяда на едно празно място.

— Аз съм Мисури — представя се тя. — Не съм сама. — Оглежда се в кабината. Ние, останалите, правим същото. Погледът ми се спира на всеки един пасажер. На Джейсън Поук, на семейство Талбът, на Финли и майка му. На лейди Бароу. На нервния тип. На дребната блондинка, която се разплака, когато излетяхме.

— Моите приятели и съюзници се намират сред вас — обяснява Мисури и на устните ѝ се появява лека усмивка. — Опитате ли нещо, веднага ще разберем.

Пулсът ми се ускорява. Смятах, че похитителят е само един — мъжът с лицето с остри черти, който в момента е поел управлението на самолета, но се оказа, че са повече. Не знаем колко. Не знаем къде седят.

Не можем да се доверим на никого.