Заложници

Осемнайсет Пасажер 8C

Казвам се Питър Хопкинс и съм пасажер на полет 79.

Почти веднага след като излетяхме, хората започнаха да се оплакват с колко малко пространство разполагат. Жената до мен си свали облегалката на седалката назад, но беше изритана в бъбреците от мъжа зад нея. Очевидно има наложен етикет, че когато летиш в икономична класа, не си сваляш седалката, докато не изгасят осветлението. Кой да ги знае тези неща?

Според мен седалките са доста удобни. Определено съм полагал глава на много по-лоши места. На мръсни матраци, миришещи на урина, и на кашони пред вратите на магазини с решетки на прозорците, които служат за предпазване от хора като мен. В стаи на приятели и на дивани на хора, които едва познавам, но кой може да откаже, когато навън вали проливен дъжд. Със сигурност седалките в бизнес класа са по-удобни, но човек се научава да е благодарен на това, което има. Така или иначе не планирам да спя. Смятам да стоя нащрек — това е друг урок, който научаваш, когато живееш на улицата.

Властимащите могат да се справят със скитничеството за нула време. Помните ли онази кралска сватба в Уиндзор? За четиресет и осем часа нямаше нито един човек по улиците. Разбира се, веднага след като младата двойка замина за меден месец, всички бяха изхвърлени отново навън, но важното е, че има достатъчно легла. Доказаха го. Правителството може да осигури на всекиго минимални доходи, с които да се плати за покрив над главата му и храна в стомаха му. Само че им е угодно да ни държат на дъното. Не сме регистрирани като гласоподаватели и не плащаме данъци, тогава защо да имаме право на глас? Искат да си знаем мястото. Ние сме граждани втора ръка.

Нуждаем се от революция. От масов бунт. Да отидем в парламента и да свалим правителството. Не като онези измислени онлайн петиции, подписани от либерали от средната класа със сигурни доходи, недоволни от всичко. Нуждаем се от истинска революция. Трябват действия, само те помагат. Да се играе на котка и мишка с полицаите по малките улички на Лондон, да се маже вазелин по предните прозорци на полицейските бусове и да се тъпчат картофи в ауспусите им. Дребни деяния, но важни. Като едно време, когато се оплаквахме повече от година и половина, че приютите са претъпкани, но никой не направи нищо. Един малък пожар — това е всичко, от което се нуждаем. Без да нараняваме никого, без да нанасяме сериозни щети. Онзи склад, който преустроиха, реши проблема за по-малко от седмица. Дванайсет допълнителни легла и готово. Ето това е предприемане на действия.

Като се заговорихме за пренаселване, в самолета няма как да се добавят допълнителни седалки. Чакахме на дълга опашка, за да се качим на борда, все едно ни водеха към газови камери, и се натъпкахме на местата си, като прескачахме крака и държахме багажите си над главите, за да не ударим някого с тях. Тогава ми мина една мисъл: „Надявам се да не стане пожар.“ Чудесно е, че знам къде са аварийните изходи, но предполагам, че шансовете ми да стигна до такъв не са големи. Ще бъда прегазен преди това. Хората ще ме блъскат, за да минат покрай мен. Всеки ще е сам за себе си.

Не ме разбирайте погрешно — както вече споменах, прекарвал съм нощите си на много по-лоши места, — но ако се замислите, е много странно доброволно да останете в пространство от един квадратен метър цели двайсет часа в подвижен смъртоносен капан. Също като онези камиони в Индия, които са натъпкани до пръсване с крави, пилета и жени с пълни пазарски чанти.

Тук никой не се оплаква. Всички просто си седят и са благодарни за скапаните си малки пакетчета фъстъци и малките бутилки вино, от които се налива с прецизността на химик, работещ с метадон. Пътуват за Сидни, затова са толкова развълнувани! И благодарни! И благословени! Разсмиват ме.

Знам какво си мислите. Смятате, че ще съм първият, който ще се оплаче, нали?

Да, склонен съм да създавам проблеми, но също така знам кога да си мълча. В момента се случва нещо хубаво с мен. Билет до Австралия, първият ми паспорт, обещание за легло, когато кацнем. Ново начало.

За какво да се оплаквам?