Заложници

Петдесет и две Пасажер 1G

Доживотна присъда. Признавам, че не очаквах такава. Стандартна е за тероризъм, да, но тероризъм ли е да защитаваш Земята? Тероризъм ли е да отвориш очите на хората за унищожението на света заради действията им?

Съдът казва, че е.

Той не намира разлика между нашата кауза и религиозната мания, между спасяването на планетата и унищожаването ѝ. Той е сляп за истината, която е съвсем ясна за онези от нас, които ги е грижа за бъдещето на децата ни.

Ще минат четиресет години, преди помилването дори да е възможно. Кой знае дали ще съм тук, за да го видя? Четиресет години зад решетките, без контакт с външния свят. Това е варварско. Нечовешко. Дали смъртта не е за предпочитане?

В това отношение Мисури спечели. Тя избяга. Победи системата, като умря.

Не смяташе, че планът е на Мисури, нали? Не повярва, че тя е отговорна за проект от подобна величина и с такава важност?

Не бих те винил, ако си го помислила. В крайна сметка дори Мисури смяташе, че е така. Тя се приемаше повече за лидер, отколкото за последовател, и не беше никак трудно да пусна идеята в главата ѝ. Смяташе се за пастир, а през цялото време беше просто поредната ми овца. Всички пътища водеха към нея, ако нещо се объркаше, а моите ръце щяха да останат чисти. Онлайн дискусиите ни бяха защитени, но запазвах на хартия записи от всеки наш разговор и всяко наше решение. Когато Мисури потегли за летището, отидох в къщата ѝ, за да оставя папката в кабинета ѝ.

Не съм единственият, който използва изкупителна жертва, няма да съм и последният. Виждаме такива навсякъде — в корпоративния и политическия свят — и ги наблюдаваме как се сриват и изгарят, когато времето им изтече, за да могат изпълнителните директори около тях да се измъкнат невредими и да продължат да инвестират в нови начинания; за да могат политическите фюрери да търсят нови марионетки, които да им се врекат във вярност. Истинските лидери не са на сцената, но те дърпат конците.

Другите уважаваха Мисури или по-скоро уважаваха онова, за което я смятаха. Те слушаха думите, които аз слагах в устата ѝ, и плана, който ѝ позволих да представи като свой. Не съм добър в приказките — казах ѝ. — По-добре ти да им го кажеш. Хората те слушат. Ти си лидер по природа.

Хората виждат онова, което искат да видят. Вярват в онова, в което искат да вярват. Мисури пътуваше по света и получаваше високи хонорари, за да говори за несправедливостите. Беше свикнала другите да я слушат внимателно. Егото ѝ ѝ изигра лоша шега, но помогна аз да остана в сенките.

Ала четиресет години.

Дали щях да постъпя по същия начин, ако знаех, че ще се провалим, че затворът ще хване в капана си толкова много хора?

Броят на големите природни бедствия се е увеличил три пъти само през моя живот. Островни държави изчезват заради надигащото се морско равнище. Пчелите — тези скромни опрашители, на които всички се възхищаваме — измират. Две хиляди вида са изправени пред заплахата от изчезване заради климатичните промени. Светът умира.

Дали бих постъпил отново по същия начин?

Без да се замисля.

И ще го направя.

Защото не съм толкова глупав, че да се оставя да бъда хванат.

Имаше моменти, в които за малко да се пречупя, разбира се. На няколко пъти губех контрол и бях готов да се разоблича като истинския ръководител на мисията. Докато коленичех до тялото на младата стюардеса, а ръцете ми притискаха раната на врата ѝ, пулсът ми се ускори. Очаквах ръката на рамото си, обвинението, истината. Убийството ѝ беше неразумно — всеки от пасажерите можеше да ме види, че държа тирбушона, — но очите ѝ бяха съсредоточени в Мисури. Всички ме заобиколиха и видяха как се опитвам да ѝ спася живота. Бях герой, а не заплаха.

Разследването беше много сериозно — миналото на всички пасажери бе гледано под лупа — и усещах топлия дъх на службата за контратероризъм във врата си. Ала не намериха нищо, тъй като бях прикрил умело следите си, благодарение на дългогодишния си опит. Роуън Фрейзър беше примерен гражданин.

Не такъв завършек исках, разбира се. Исках да се врежем драматично в Операта на Сидни. Исках репортажите от действията ни — от най-важното политическо изявление, правено някога — да бъдат въртени десетилетия наред на всеки континент, във всяка къща, във всяко училище, във всяка институция. Исках горещи заглавия във вестниците; прожекторите да се насочат към климатичните промени и да светят толкова ярко, че никой да не може да си затвори очите пред тях. Мисури също го искаше. Тя се беше изморила да се бори за справедливост за брат си, който приживе също бил природозащитник. Беше се изморила да кара хората да слушат едно и също послание, което го бе убило преди повече от две десетилетия. Едно последно действие, беше казала Мисури. В негово име.

Развеселих се, когато видях как пасажерите се изплашиха от аксесоарите в дрехите на Мисури. Вероятно трябва да благодарим на джихадистите, че малко кабел и пластмаса предизвикаха подобна истерия. „Бомбата“ ѝ не беше нищо повече от чорапи в найлонови торбички за събиране на кучешки лайна, завързани с еластична лента, а цветните кабели бяха взети от слушалки. Всичко това мина безпроблемно през проверките на летището и бе сглобено в тоалетната на самолета.

Вероятно ако Лена не беше разбрала, че експлозивите са фалшиви, щяхме да успеем да задържим екипажа под контрол… ала като се обърне колата, пътища много, нали?

Дадох всичко от себе си, за да попреча на Мина да влезе в пилотската кабина. Не предвидих абсурдното ѝ желание да „направи добро“ заради стореното от нея по-рано. Можех да я неутрализирам. Можех да се справя с нея и Ческа. С нея, Ческа и Дерек обаче — едва ли! Осъзнах, че е по-добре да се присъединя към тях в импровизираната им спасителна мисия и заедно да влезем в пилотската кабина. Само така все още имаше някакъв шанс да създам заглавията, които исках.

Признавам, че очаквах Мина да се срине психически. Опитах се да я бутна от пропастта, когато видях, че е напът да падне духом. Напомних ѝ за семейството ѝ — нейното най-слабо място — точно когато трябваше да се съсредоточи. Бях на косъм да поема управлението и да завърша мисията си.

Дали не я притиснах прекалено много? Реакцията ѝ към моята манипулация беше крайна, тя така ми се развика, че си помислих, че е попаднала в лапите на истерията. Тогава се предадох. Дори най-добрите войници знаят кога е време да се оттеглят. Да се прегрупират. По-добре да се спасиш, за да продължиш да се бориш и утре. Да се бориш по-добре.

Спечелихме няколко малки битки в тази изгубена война. След отвличането на самолета правителството на Великобритания забрани на авиокомпаниите да предлагат безплатни билети на редовните си клиенти — малка, но важна крачка към ограничаването на хората да летят. Също така прие данъчни облекчения за компании, които изпращаха стоките си по вода, а не по въздух, и добави ДДС при покупката на нови летателни апарати.

Ние помогнахме това да се случи, повтарям си го в най-трудните си моменти.

Казвам ти го и сега. Ние помогнахме това да се случи. Това е силата на протестирането. Не си мисли, че не можеш да донесеш промяна, че не можеш да промениш света; да го направиш по-добро място. Децата на твоите деца разчитат на теб.

Както и да е, време е за нов подход. Протестите се промениха, откакто майка ми ме заведе в Грийнъм Комън, законите се промениха, както и технологиите. Сега можем да сме по-умни. По-тихи. По-силни.

През изминалите няколко години от мисията ни забелязах голяма промяна в настроенията относно климатичните промени. Вероятно ти също ги забелязваш. Вестниците говорят повече за тях, излъчват се повече документални филми и повече звезди подкрепят каузата. Приливът идва и сега е моментът да яхнем вълната.

Ала не ще го направя аз.

Запазените марки са всичко в този свят на консуматорство и социални мрежи, а аз никога не съм целял да заемам централно място. Нуждаем се от някой млад и страстен, чиято чистота блести толкова ярко, че целият свят да я види.

Някой като теб.

Знам, че си готова за това. Чу моята страна на историята и разбираш какви са проблемите. Осъзнаваш, че е важна каузата, а не хората.

Изглежда страшно, знам. Но аз ще съм там, зад кулисите. Ще ти помогна да си пишеш речите и да се подготвяш за срещите. Ще те науча как да очароваш хората с енергията и невинността си, докато не повярват на всяка твоя дума. Ще бъда зад теб, но ти ще получаваш признанието. Целият свят ще те познава, ще накараш държавите да те слушат, защото ще си гласът на разума. Гласът на бъдещето.

Считай това като чиракуване засега. Аз ще говоря, а ти ще слушаш и в същото време ще печелиш сърца, така че когато настъпи моментът, хората ще те последват навсякъде, ще тръгнат натам, накъдето решиш да ги поведеш. Ще ти покажа как.

Родителите ти?

О, София, те не са твои родители. Те са просто необходимост. Те са като учителите ти в училище. Тяхната работа е да се грижат за теб. Нищо повече. Адам и Мина искаха дете, което и да е… Не са те избрали конкретно. Както направих аз.

Да. Точно така. Аз те избрах.

Реших да ти разкажа всичко това, докато другите бяха в съдебната зала.

Защо?

Защото виждам потенциала ти. Защото заедно ще променим света и знам, че си достатъчно силна не само да донесеш тези промени, но също така да се справиш с кръвопролитията по пътя. Избрах те за свой заместник — ти ще си бъдещето на моята кампания.

Избрах теб. Какво мислиш?

Добро момиче. Вземаш правилното решение.

Гледат ни… трябва да вървя. Не им казвай какво сме си говорили, чу ли? Това ще е нашата малка тайна. Просто си стой мирно и кротко и не обелвай дума. Бъди онази, която искат да си. Засега.

Ще ти кажа, когато моментът настъпи.