Заложници

Двайсет 21:30 часът Адам

Главата ми натежава и се замайва от комбинацията от вино и болкоуспокояващи. Измивам чашата си от виното и я пълня с вода. Тя се размазва по краищата. Примигвам. Ребрата ме болят, а болката в бъбреците не спира да ми напомня за боя, който понесох.

Трябва да намеря изход от ситуацията — трябва да платя дължимото на лихваря и да се спася от горилите му, след което ще се оправям с банките. Успея ли да спра постоянното нарастване на кредита ми, ще имам възможност да го намаля.

Нуждая се само от една голяма печалба, казва дяволът на рамото ми.

Отпускам се още повече на плота.

Винаги съм обичал да залагам. Нищо сериозно, просто някой и друг залог на конните надбягвания и разходка до пистата за кучешки надбягвания с колегите. Десетачка тук, двайсетачка там. На сватбата ни с Мина купихме лотарийни билети за подаръци на гостите. Спечелихме от лотарията, когато се запознахме, пишеше на всеки от пликовете. Надяваме се да имате късмет като нашия! Лелята на Мина спечели сто лири, а други двама — десетачки. Беше забавно, каквато бе и идеята.

В продължение на цяла вечност това беше всичко. Двамата с Мина си пробвахме късмета в лотарията, когато имаше голям джакпот. В случай че спечелиш, ти изпращат имейл, но въпреки това винаги гледахме тегленето на числата на живо — обичахме тръпката.

— На кого ще кажеш първо? — попита ме веднъж Мина.

— На никого. Ще помагам тайно на хората. Като Феята кръстница, но по-космата версия. Никой няма да разбере, докато не умра, а след това ще ме направят светец.

Мина ме замери с една възглавница.

— Глупости. Ще си в шоурума на „Ламборгини“ още на следващия ден.

— Права си. Червено или жълто да бъде?

— Жълто. Може да сме вулгарни, но в същото време ще бъдем бляскави.

Така и не спечелихме. Не успяхме да познаем дори три числа. В началото това не ме тревожеше. Шансовете бяха много малки — правех го просто за забавление. Ала с течение на времето и насъбиращия се стрес от живота, започнах да си купувам билети в понеделник, вместо да чакам до събота следобед. Цяла седмица носех тази хартийка в мен и всеки път, в който отворех портфейла си, казвах може би този път…

Представях си как двамата с Мина напускаме работа. Тогава София нямаше да се страхува, че ще бъде изоставена, защото нямаше да се отделяме от нея. Нямаше да ходим на работа или където и да било.

Съботата идваше, а ние не печелехме нищо, и вместо да смачкам билета и да го хвърля в кошчето за боклук, сядах и го проверявах отново. Завиждах на победителите и горчиво съжалявах, че не сме сред тях. Усещах напрежението на София в ръцете ми и си помислях това може да се промени, ако спечелим от лотарията.

Започнах да играя всяка седмица.

— По-добре да слагаме по две лири в буркан всяка седмица — казваше Мина. — Така поне ще имаме сто и четири лири, с които да се похвалим в края на годината.

— Какво му е забавното на това? — питах аз, макар тогава вече да не беше забавно. Започнах да плащам електронно — беше по-лесно, отколкото всеки път да търся пари в брой — и си помислих, че мога да увелича шансовете ни. Мина ме спря, когато стигнах до пет реда числа. — Това са само десет лири на седмица.

— И петстотин на година, Адам. Можем да отидем на почивка с тези пари. — Тя спря електронното ми разплащане и в събота пускаше телевизора след осем часа на Би Би Си.

— По-добре да седнеш — казва ми Бека сега.

— Добре съм. — Думите ми са заваляни и тя ме поглежда странно. Езикът ми е прекалено голям за устата ми, а бузите ми са сухи отвътре. Хващам се за края на плота. Предпазих главата си, доколкото това ми беше възможно, докато онзи ме риташе, и бъбреците ми поеха най-лошото, но започвам да си мисля, че имам сътресение. Веднъж получих такова — по време на ръгби мач — и се опитвам да си спомня какво беше чувството, но подробностите ми убягват.

Талоните за търкане ме прецакаха. Срамувам се да си го призная, подобно на алкохолик, който прекалява със сайдера, и наркоман, който не може да спре да пие сироп за кашлица. Спечелих двеста и петдесет лири от първия талон, който купих. Двеста и петдесет! Идеше ми да целуна продавача в магазина. Заведох Мина на вечеря, купих на София еднорога, който си сменяше цветовете, а за себе си запазих двайсетачка във фонд „Талони за търкане“. Казах си, че това е разковничето. Никога не залагай суми, които не можеш да си позволиш. Щях да използвам част от всичко спечелено, за да си купувам още талони и така никога нямаше да загазя.

Със закупените с тези двайсет лири талони спечелих само една лира, а следващия път нито една, както и по-следващия, и…

Главата ми е замаяна. Като през мъгла виждам как София идва в кухнята и пита Бека:

— Какво му е на татко?

Детегледачката ѝ отговаря, но чувам гласа ѝ, все едно е под вода. Поклащам глава, за да я прочистя.

— Добре съм, миличка, просто съм малко изморен. — Аптечката все още е до мен и се заравям в нея. Чудя се колко ли са силни болкоуспокояващите, които изпих, защото само се замайвам от тях, а болката не си е отишла. — Ибупрофен ли ми даде, или парацетамол? — питам Бека. Ако е било от едното, мога да изпия от другото.

— Тате? — София търка очи. Първият срок в училище я изтощи.

Какво ли няма в аптечката — лепкави шишенца сироп за кашлица и всякакви разновидности на лейкопласт, — но не и болкоуспокояващи. Примигам и поклащам отново глава като излязло от морето куче.

— Къде са? — Обръщам се и поглеждам Бека, която ме гледа със спокойно изражение. Вече не прилича на тийнейджърка, а на по-възрастна, по-улегнала и по-хитра жена.

Всичко ми се изяснява въпреки болката и замаяността.

— Какво ми даде, Бека?

Устата ми е толкова суха, че едва успявам да говоря. Думите ми се сливат една с друга. Каквомидаде? Болката в ребрата и бъбреците ми е някак си далечна сега, все едно не са мои, а нечии други.

— Нещо, което да ти помогне да поспиш. — Детегледачката се усмихва, сякаш е направила нещо полезно. Опитвам се да намеря смисъл в стореното от нея. Та ние имаме ли хапчета за сън? Може би Мина е купила — да не би да страда от безсъние? — и ги е оставила в аптечката, но защо ѝ е да го прави, а и дори да ги е оставила…

— Не пишеше ли на опаковката какви са? — Изричам думите, но празното изражение на лицето на детегледачката ми подсказва, че съм казал нещо неразбираемо. След малко осъзнава какво я питам.

— О, ясно! Смяташ, че без да искам съм ти дала хапчета за сън вместо болкоуспокояващи? — Бека се засмива гръмко. — Не, не съм толкова тъпа. Нарочно го направих. Донесох ги с мен.

Стискам по-силно плота, за да спра да се люлея, макар да не съм сигурен дали се люлея аз, или стаята. София продължава да стои на прага на вратата и поглежда ту мен, ту Бека. Усмихвам ѝ се, но тя отстъпва назад.

— На тате лошо ли му е?

Не виня София за предпазливостта ѝ — държанието ми през последните няколко месеца не помага за спечелването на доверието ѝ, — но искам да разбере, че точно сега ще бъде в безопасност само при мен. Протягам трепереща ръка към нея и се опитвам да говоря успокоително, но думите ми отново се сливат. Всичкоенаредтиквичкеелапритатко.

София подръпва плитката си и я увива около пръстите си, докато гледа ту Бека, ту мен; ту мен, ту Бека.

— Ела тук, миличка. — Детегледачката протяга ръце.

— София, недей!

Говоря прекалено силно и прекалено грубо. София запушва ушите си, изпищява и побягва към Бека, която я взема на ръце и започва да я люлее. Дъщеря ми увива крака около нея като маймунка и заравя лице в пуловера ѝ.

Детегледачката се усмихва над главата ѝ. Победоносно. Все едно е спечелила игра, която дори не знаех, че играем.

Опитвам се да говоря с паузи между думите си.

— Трябва. Да. Си. Тръгваш. Веднага.

— Едва сега започвам.

Тръгвам към тях, като с една ръка се държа за плота, защото стаята не спира да се върти.

— Не знам каква игра играеш, но вече извърши много сериозно престъпление. — Говоря бавно, а сухите ми устни се борят с всяка сричка. — Даването на вредни субстанции се наказва със затвор… и не си мисли, че ще ти се размине, защото още си ученичка. — Усилията, които влагам, за да ме разбере какво говоря, ме оставят без дъх, сякаш газя в плаващи пясъци.

— Всъщност съм на двайсет и три. Изненада! — Бека говори приповдигнато, почти напевно, все едно разговаря със София, която продължава да я прегръща силно. Детегледачката се олюлява и я успокоява. — Спри, Адам.

Намирал съм се в безброй подобни ситуации. С пияни хора, с гневни хора, с луди хора. Шофирал съм през градски площади с включени сирени, изпълнен с адреналин от евентуална борба, и съм се справял с трима души наведнъж.

Хващан съм също и неподготвен — при домашно посещение, при което нещата излязоха от контрол, и неочаквано нападение, докато водех заподозрян към ареста. Възможно е да ме изненадат, но на определено равнище съм готов за такива неща, когато съм на работа.

Сега не съм готов. Нито физически, нито психически. Не и когато тялото ми не ми се подчинява и съм в дома си, пред дъщеря си. Не и когато момиче, което съм смятал, че е на седемнайсет години, се е превърнало в психопат.

— Пусни я.

— Казах ти да стоиш, където си.

— А аз ти казах да я пуснеш.

Бека помръдва свободната си ръка и се усмихва.

Застивам.

Тя държи — на сантиметри от врата на София — спринцовка с някаква течност.