Заложници

Трийсет и две Пасажер 1G

Да управляваш самолет, не е лесно.

Нуждаехме се от пилот — нямаше съмнение в това, — но да убедим някой такъв в нашите възгледи, щеше да е истинско изпитание и щяхме да подложим на риск плана си още преди да е завършен. Опитах се да намеря дискредитиран пилот, ала не е толкова лесно, колкото да откриеш някой опозорен лекар, чиито данни са леснодостъпни в интернет.

В един момент от издирването — предимно в онлайн форуми — научих, че много пилоти си падат по компютърните симулации. Струваше ми се невероятно, че след седмица в пилотска кабина някой би искал да си прекарва дните пред някоя игра с лоша графика, но хора всякакви. Очевидно съвременните симулатори бяха много реални и се доближаваха до преживяването да пилотираш истински самолет.

Осъзнах, че не подхождам правилно към задачата. Защо да търся пилот, който да се присъедини към нашата група, когато можех да накарам някой от нашата група да стане пилот?

Имах две възможности. Яндзъ беше нашият компютърен специалист. Той създаде форума ни в тъмната мрежа и се увери, че ще се самоунищожи, когато самолетът отлети; той създаде безбройните ни страници във фейсбук, които използвах, за да вербувам последователи по толкова ловък начин, че те дори не се усещаха.

За разлика от повечето в моята група, не аз намерих Яндзъ, а той намери нас. Комуникирахме посредством онлайн форум, заключен от поредица сложни — според нас — пароли. Един ден си включих компютъра и на кутийките за вписване се хилеше череп. Докато търсех начин да вляза, всичко се разпадна пред очите ми — цветовете се стекоха в долната част на монитора. Електронната ми поща иззвъня и разбрах каква е същността на този умен номер — трябваше да платя хиляда лири, за да си получа уебсайта обратно, или хакерът щеше да изпрати съдържанието му на полицията.

Дързостта му ме разсмя. Подвизите ни по онова време едва можеха да се определят като незаконни — разобличаването ни щеше да ни причини неудобство, но нямаше да е пагубно. Хиляда лири бяха изненадващо малка сума за предполагаем изнудвач и това ме накара да отговоря на имейла с алтернативна оферта. Тъй като възнамерявахме да предприемем по-сериозни действия, щяхме да се нуждаем от по-сигурен онлайн начин за комуникация. Това беше правилният човек, който да го създаде.

Яндзъ беше странен индивид. Той бе наследил голяма сума пари от баба си и това го бе направило още по-безразличен и по-равнодушен. Въобще не се интересуваше, както научих по-късно, от каузата на нашата група, а от предизвикателството да я крие. Всичко това го правеше ценен актив, но също така и рисков фактор, на когото не можех да поверя оръжие, камо ли управлението на самолет.

Амазонка също беше непредвидим, но поне успях да го опитомя, за разлика от Яндзъ. Както при по-голямата част от другите, също го намерих в интернет и от самото начало прецених, че групата може да се възползва от качествата му. Той беше труден човек с маниакални пристъпи, които го правеха доста нестабилен. За него важеше в пълна сила определението „вълк единак“, което ми се стори, че може да се окаже полезно в даден момент.

Разковничето при привличането на хора е да задоволиш желанията им. В общи линии това е възнаграждението — ако искат 28 000 лири на година, ти им даваш толкова, — но един проницателен работодател би направил нещо повече. Умелите ловци на глави проверяват акаунтите на целите си в социалните мрежи, за да разберат какви са слабите им места, преди да тръгнат на лов. „Предлагаме чудесна детска градина и фитнес в компанията ни, медицински пакет… Всеки петък излизаме да пийнем по нещо, работим от вкъщи, облеклото може да е неофициално…“

Слабото място на Амазонка беше много интересно.

„Просто искам да играя!“, гласеше единственото изречение в раздела „Биография“ в профила му. Останалото научих от постовете му. Той публикуваше нещо, след което го изтриваше, защото другите не му обръщаха внимание. Да — помислих си аз, — искаш да бъдеш оценен. Искаш да бъдеш харесван. Искаш да покажеш на родителите си, че не си пропилял живота си. Прочетох и другите му постове — споделени крайнодесни „патриотични“ снимки и много, много петиции за различни каузи — и разбрах, че това е човек, чиито гняв и недоволство можеха да се насочат в желаната от мен посока.

Изпратих му линк на моя профил в „Гранд Тефт Ауто“. Предположих, че няма да задава въпроси, и познах; добави ме в приятели същия следобед. Докато играехме, му хвърлях разни идеи, все едно бяха семена за сеене.

— Шибаните леви не позволяват на хората да носят макове[10], можеш ли да повярваш?

— Попадна ли на онази мадама във вестника? Цяла вечер са я черпили с напитки, а после се оплакала, че била изнасилена?!

— Международен ден на жената? Кога е международният ден на мъжа тогава?!

Той се хвана за всяка тема и по този начин потвърди подозренията ми, че вече не са му останали собствени възгледи, че годините в играене на компютърни игри са притъпили разума му до такава степен, че сега имаше нужда някой да му ги влива като пациент на системи. Бавно започнах да подбирам темите, докато не стигнахме момента, в който говорехме само за околната среда, докато той, а не аз, ги подхващаше.

След като се уверих, че вече е един от нас, реших да стрелям.

— Един мой приятел търси да наеме геймъри — някаква софтуерна компания се нуждае от тестване на системите си. Заинтересован ли си?

Разбира се, че беше.

„Наех“ го за една година и му възложих да хакне нивата на един шутър, след което му изпратих абсолютно същата игра, като му казах, че защитата ѝ е била подобрена.

— Невероятен си! — похвалих го аз, когато отново победи системата. — Не знам какво щях да правя без теб.

Това ми струваше пари, естествено, но приходите бяха добри. Снимката на гладуващата бяла мечка — превърнала се в хит в страниците на групата ни „Домашни хитрини“ — доведе до постоянен поток от дарения. Хората, които даряват пари „за околната среда“, не питат как се харчат.

Беше истинско изпитание да накарам Амазонка да се прехвърли от шутъри на симулации (Не е забавно, ако не можеш да убиваш хора!), но дотогава вече беше настроен да приема всякаква работа, каквато му дадях. Изпращах го къде ли не в страната, за да изпробва истински симулатори на полети, докато не се почувства също толкова удобно в пилотската кабина, колкото на геймърския стол, след което го записах на поредица от уроци по летене с малки летателни апарати, но никога на едно и също летище два пъти.

— Инструкторът каза, че ми се удава! — написа ми той след първия си урок.

Мисля си колко далеч стигна за толкова кратко време. Досега не се бяхме срещали с Амазонка лично, но си го представях изпънат като струна и с високо вдигната глава. Същото се случи със Замбези, която въобще не беше потиснатата съпруга, която спасих от ужасния ѝ съпруг. Работата ни — важната ни работа, която щеше да промени света — трансформираше животите ни според целите ни.

Необходими са около шейсет летателни часа, за да получиш свидетелство за пилот. Амазонка имаше хиляди игрални часове само тази година. Когато се качи на полет 79, вече разполагаше със свидетелство за пилот и десетки часове в симулатори на „Боинг 777“. Повече от достатъчно за целите ми.

Все пак колко е нужно, за да паднеш от небето?