Заложници

Трийсет и девет 4:00 часът Адам

Гласът на Мина е красив. Тя говори по онзи прекрасен начин, характерен за лингвистите — думите ѝ са като кадифе и се леят от устата ѝ. Английският е основният ѝ език — живяла е тук през целия си живот, — но френският ѝ, езикът, на който родителите ѝ говорят у дома, също не отстъпва. Мина твърди, че не говори арабски, но го разбира и от време на време изпуска по някоя дума, която не може да се преведе на английски.

— Всичко е преводимо — казах ѝ аз във времената преди София. Преди да се оженим.

— Ишк — възпротиви се тя, без да ѝ мигне окото.

— Какво означава това?

— Любов, само че…

— Виждаш ли, превежда се!

— … много повече от това. Ишк е най-голямата ти страст, другата ти половина. Думата за бръшлян произлиза от същия корен — ишк е толкова голяма любов, че не можете един без друг. — Мина ми се усмихна. — Ишк е това, което имаме ние.

Ишк, мисля си аз, когато чувам гласа на Мина на телефонния секретар. Сега не е уверен — не е богат и кадифен, — а вял и изплашен. Думите ѝ са напоени със сълзи и се сливат в една обща ужасена мелодия.

— Кажи ѝ, че е смела, красива, умна и че съм благодарна за всеки един ден с нея.

Тя говори на дразнещия фон на песен на Марая Кери. Единственото, което искам за Коледа…

— И… обичам и теб.

Възелът в гърдите ми се стяга още повече. Никога не е имало друга освен Мина. Да, излизал съм с други, преди да я срещна, но в мига в който се запознахме, споменът за тях се стопи толкова бързо, че вече трудно си спомням имената им. Чакал съм. Чакал съм да срещна Мина.

София лежи на пода с глава в скута ми. Погледът ми не се откъсва от едва забележимия пулс на врата ѝ. Всяко нейно плитко вдишване е съпроводено от тихо хъхрене, а лицето ѝ е подуто до неузнаваемост. Много искам да я прегърна, да проследя с пръст чертите ѝ, да хвана бузите ѝ в ръце.

— Тя добре ли е?

Дори през улея за въглищата чувам паниката в гласа на Бека. Искам да ѝ отговоря: Не, не е добре. Искам да си мисли, че я е убила, да изпита поне една стотна от болката, която почувствах, докато гледах как дъщеря ми получава анафилактичен шок. Оставям мълчанието ми да говори вместо мен и насочвам вниманието си към затворените очи на София и тежестта на тялото ѝ в скута ми. Кожата на китките ми е протрита от опитите да се освободя, а по пръстите ми са засъхнали пот и кръв.

— Помислих си, че ще провериш. — Гласът на Бека ехти през металните тръби на улея за въглища. — Обикновено проверяваш!

Два метра под нея наблюдавам как адреналинът започва да действа и изпращам мълчалива благодарствена молитва, докато тялото на дъщеря ми отхвърля отровата също толкова бързо, колкото я е приело. Светлината от предната част на къщата се лее надолу по улея и къпе пода точно до изпънатите ми крака.

— Тук е пълен мрак! — провиквам се в отговор. — Умирахме от глад. Обикновено проверявам, но не и при такива обстоятелства. — Собственият ми глас се връща обратно към мен. София си поема рязко въздух и го изпуска с хлип, който ми къса сърцето надве. Можех да я изгубя. Все още мога да я изгубя.

— Ще направя всичко възможно, за да се уверя, че ще бъдеш затворена. — Гледам към лъча светлина и имам чувството, че крещя на боговете — онези богове, които стоварват гнева си безразборно, които наказват дете, което не е направило нищо, за да го заслужи. — Ще използвам всичките си връзки, за да получиш максимална присъда.

— Планетата умира заради хора като Мина.

— Ти си луда. Мина няма нищо общо с климатичните…

— Тя е виновна! Ако всички пилоти и екипажи спрат да работят…

— Други ще заемат местата им!

— … самолетите няма да летят, а ако самолетите не летят, ледените шапки няма да се топят. Не разбираш ли? Не е прекалено късно да възвърнем баланса. Точно това е ужасното — знаем какви щети нанася авиацията, но не я спираме. Все едно да те диагностицират с рак на белите дробове, но да продължиш да пушиш!

Има нещо в гласа на Бека, което ме плаши. Трепет, който съм чувал в улични проповедници и фанатици, докато обикалят от врата на врата. Страстта, с която говори, ми подсказва, че наистина вярва в думите си. А щом е така, на какво ли още е способна?

— Не разбираш ли, че те манипулират? Онзи, който дърпа конците, няма да влезе в затвора. На него не му пука за теб — пратили са те да свършиш черната работа. Ти си пушечно месо, Бека, нищо повече — пешка в нечия игра. Промили са ти мозъка.

— Грешиш. Не ги познаваш.

— Кого не познавам?

За секунда си мисля, че ще ми каже име, но не го прави.

— Нашия водач.

Нашия водач, все едно членува в култ.

— Знаеш ли какво правят с хора като теб в затвора? Хора, които нараняват деца?

Изчаквам достатъчно време, за да може идеята да пусне корени в главата ѝ. Спомням си колко много пъти съм седял в стаята за разпити срещу крадци, убийци и изнасилвачи и как — независимо колко ужасни са били престъпленията им и колко отвратен съм бил от деянията им — никога не съм се чувствал по този начин. Никога досега мускулите ми не са изгаряли от желание да се боря, да прикова човека срещу мен на пода и да го накарам да си плати. Никога досега не съм искал да убия някого.

Ала онези хора не заплашваха живота на дъщеря ми. И на съпругата ми. Опитвам се да си представя какво се случва на полет 79, но в главата ми се появява единствено образът на разбиващ се в сграда самолет. Епизодът се повтаря отново и отново — огън, писъци и смачкан метал.

— Как ще отида в затвора, след като никой не знае, че съществувам? — пита Бека. Усещам подигравка в гласа ѝ, която ме разгневява още повече. По пръстите ми потича прясна кръв, когато отново опитвам да се освободя от белезниците.

— Ще те намерим. Аз ще те намеря.

— Дори не знаеш истинското ми име.

Дишането на София става по-равномерно и тя се унася в сън, изтощена от анафилактичния шок. Главата ми се прояснява от мъглата, която се спусна с настъпилата опасност за живота на дъщеря ми. Изключвам прожектирания в главата ми катастрофален филм и си спомням кой съм и в какво съм добър.

— Майка ти шофира червен мини купър със закачен на огледалото за обратно виждане пискюл.

Последвалото мълчание ме уверява, че съм прав, и тази победа ме окуражава. Тъкмо бях свършил работа, когато видях Бека в „Теско“. Бях обещал на Мина — бях обещал и на себе си, — че ще се прибера направо у дома, но желанието да залагам беше прекалено силно и в следващия миг вече карах в противоположната посока на дома ни, към хипермаркета в покрайнините на следващия град, където вероятността да попадна на някого, когото познавам, не беше толкова голяма. Разполагах с цял джоб дребни и не смятах, че има някакъв проблем. Какво толкова, просто щях да си купя талон за търкане? Хиляди хора си купуваха такива. Нямаше да тегля пари от банковата си сметка, нямаше да похарча повече от десетачка, нямаше да купувам други талони, ако изгубех на първия…

Толкова много обещания, толкова много сделки със самия мен.

Дали алкохолиците се чувстваха по същия начин? зачудих се аз. Няма проблем да изпия една бира — бирата не е водка. Няма проблем да изпия една чаша, не е една халба. Няма проблем да пийна, ако съм с приятели, ако минава пет часът, ако денят е еди-кой си…

Изпразних джоба си на касата, като избягвах да срещам погледа на касиерката, защото се страхувах да не прогледне през мен, след което седнах в колата си на петдесет километра от дома ни и изтрих сребърното фолио на седем непечеливши талона. Първата крачка е да признаеш, че имаш проблем, казваха всички. Само че никой не ти обяснява каква е втората крачка.

Ако се бях прибрал веднага у дома, нямаше да я видя, но останах в колата за една-две минути, за да се преборя с избилата по кожата ми пот, с вината, срама и желанието за още. Намерих една лира в жабката и шепа монети от по двайсет пенита, оставени в неизползвания пепелник за паркинг автоматите. Събрах пари за още два талона и слязох от колата. Мразех се за това, но все пак го направих. Този път щях да купя различни талони — от серията „Мач 3 Триплър“. Щях да преценя колко хора чакат на опашките и да избера друга касиерка. Ако случайно попаднех на същата, щях да я даря с обезсърчена усмивка. Госпожата каза, че не съм взел от правилните. Щях да я оставя да си мисли, че съм мъж под чехъл. По-добре това, отколкото да научи истината.

Разминах се с Бека, докато влизах. Тя си гледаше телефона и вървеше към паркирана на мястото за инвалиди кола. Жената на шофьорското място имаше същия нос като нея и същата извивка на горната устна. В началото си помислих, че може да ѝ е сестра, след което забелязах сивите корени под русата ѝ коса и бръчките около устата ѝ. Извърнах се, защото не исках да ме види и да подхване разговор, не исках нищо друго, освен да спечеля нещо, каквото и да е, за да оправдая действията си.

— За какво говориш? — пита Бека сега, но вече е твърде късно. Краткото ѝ мълчание ми разкри всичко. Затварям очи и отново се връщам в онзи тунел от магазина до паркинга. Бека не ме видя — просто не се огледа, — мина точно покрай мен и се качи в колата на майка си. Тогава не им обърнах особено внимание, защото не ми пукаше, просто исках да купя талоните и да спечеля петачка от „Мач 3 Триплър“ — така щях да съм изгубил само четири лири, — но част от мен все още беше в работен режим, както винаги. Спомням си, че косата ѝ беше вързана назад — тя я носеше пусната през двата пъти, в които бе гледала София — и бе облечена в суитшърт с някакво лого на гърдите. И с тъмни дънки.

Не, не бяха дънки. А панталони. Тъмносини панталони. Коя тийнейджърка носеше тъмносини панталони? Частите на пъзела си дойдоха на местата. Бека се обади на Мина от нищото, а Мина толкова се зарадва, че въобще не я попита каквото и да било.

Тя е приятелка на Катя — работили са заедно. Очевидно Катя ѝ е казала, че си търсим някой, който да се грижи за София след училище.

— Работиш в „Теско“ — казвам аз.

Ако греша, губя. Няма да имам повече козове, с които да преговарям.

Тя не отговаря.

Прав съм.

— Дори да си им дала фалшиво име и адрес, ще изискам записите от охранителните камери и ще видя номера на колата на майка ти. Предполагам, че си включена в избирателните списъци, нали? — Продължавам да говоря все по-бързо и по-бързо, да набирам увереност и да се държа като полицая, който съм всеки ден. — Оттам ще разбера истинското ти име и рождената ти дата. О, в същото време имаме доказателство, че си била в дома ни — ще накарам интернет доставчикът ни да ни осигури справка за всички устройства, включвани в мрежата ни.

Това е моето призвание. Следовател. Баща. Двете половини от личността ми се сливат по ужасен и по перфектен начин. В този миг разбирам, че ще се измъкнем оттук. После ще проследя Бека — която и да е в действителност — и ще я накарам да си плати. Не с юмруците, които изгарят от нетърпение да бъдат използвани, а според закона.

Мислите ми са прекъснати от бягащи крака.

— Бека?

Чувам звук от вътрешността на къщата. Светлината, която се процежда под вратата на мазето, е затъмнена от сянката на крачещата напред-назад детегледачка. Извиквам името ѝ отново и отново, защото знам, че съм я притиснал твърде много и се надявам да не е станало прекалено късно. Входната врата се затръшва и тя побягва по пътеката. Чувам отварянето на портата на двора и затварянето ѝ с трясък. Маратонките ѝ отекват по асфалта и постепенно затихват.

Ослушвам се за други звуци в къщата, но такива няма, освен обичайните — гъргоренето на тръбите, падащия от улуците топящ се сняг, тихото бучене на хладилника.

София помръдва. Отваря очи, които са още свити от подуването, и прокарва език през напуканите си устни.

— Къде е Бека?

— Тръгна си.

Дърпам белезниците си. Бека я няма.

И никой не знае, че сме тук.