Заложници

Едно 8:30 часът Мина

Престани, ще паднеш.

Цяла седмица вали сняг, който е станал на лед, а ледът се е скрил под нощните навявания. Правя по няколко крачки, преди ботушите ми да продължат сами напред, противно на желанията на краката ми, а стомахът ми се свива в очакване да падна. Напредваме бавно и вече съжалявам, че не взех шейната на София.

Тя неохотно отваря очи, върти глава подобно на сова, извръща се от магазините и крие лицето си в ръкава ми. Стискам облечената ѝ в ръкавица ръка. София не обича птиците, които висят като обесени на витрината на месарницата, а лъскавите пера на шиите им въобще не подхождат на безжизнените им очи.

И аз не харесвам птиците.

Адам казва, че съм ѝ предала фобията си, все едно е настинка или нежелано бижу.

— Откъде го е наследила тогава? — пита той, когато се възпротивявам, и разперва ръце, за да се обърне към невидимата тълпа, сякаш липсата на отговор доказва твърдението му. — Не е от мен.

Разбира се, че не. Адам няма недостатъци.

— „Сейнсбърис“ — казва София и поглежда назад към магазините, след като сме минали безопасно покрай птиците. Все още го произнася Тейнсбуийс. Толкова е сладка, че сърцето ми се сгрява. Това са най-важните, най-значимите моменти за мен.

От устата ѝ излизат малки облачета пара.

— Това е магазинът за обувки. Това е магазинът за-а-а-а-… — казва напевно тя и не изрича следващите думи, докато не се изравняваме с него, — … плодове и зеленчуци. — От нейната уста звучи като пуодове и зеуенцуци. Господи, обичам това момиче. Много го обичам.

Началото на този ритуал беше сложено през лятото, когато София кипеше от вълнение и притеснение, че ще започва училище през септември, и задаваше въпроси със скоростта на светлината. Каква ще е учителката ѝ? Къде ще си закачат връхните дрехи? Ще има ли лепенки, ако си обели коляното? Кажи ми още веднъж, как ще стигнем дотам? Обяснявам ѝ отново: „Ще тръгнем нагоре по хълма, ще пресечем една малка улица, след нея още една и ще излезем на главната. После ще минем покрай автобусната спирка до средното училище, след което ще продължим по булеварда с книжарницата, агента на недвижими имоти и месарницата. Ще завием към „Сейнсбърис“, а след това ще се насочим към редицата с магазина за обувки, магазина за плодове и зеленчуци и полицейския участък. Накрая ще изкачим хълма, ще подминем църквата и сме там“, казвам ѝ аз.

Налага се да сме търпеливи със София и точно това измъчва Адам. Трябва да ѝ повтаряме всяко едно нещо отново и отново. Да я уверяваме, че нищо не се е променило и че нищо няма да се промени.

С Адам я заведохме заедно на училище на първия учебен ден. Държахме я за ръка и я люлеехме между нас, все едно още бяхме добро семейство, а аз се радвах, че имам извинение за сълзите, които напираха в очите ми.

— Ще влезе в училището, без дори да погледне назад — увери ме леля Мо, когато видя физиономията ми на тръгване от вкъщи. Тя не ми е истинска леля, но „Госпожица Уот“ е прекалено официално за съседка, която ни прави горещ шоколад и знае кога са рождените ни дати.

Усмихнах ѝ се в отговор.

— Знам. Глупаво е, нали?

Глупаво е да желая Адам все още да живее с нас. Глупаво е да мисля, че онзи първи учебен ден беше нещо повече от преструвка заради София.

Мо приклекна, за да се усмихне на малкото ми момиченце.

— Пожелавам ти хубав ден, красиво цвете.

— Тази рокля не ми е удобна. — Оплакването ѝ беше придружено с намръщване, което Мо не видя.

— Това е чудесно, скъпа.

Съседката ни си изключва слуховия апарат, за да пести батериите му. Когато ходя при нея, ми се налага да се кача в саксията пред прозореца на дневната ѝ и да ѝ махам, докато не ме забележи. Трябваше да позвъниш на звънеца! казва ми всеки път тя, сякаш не съм правила точно това десет минути по-рано.

— Какво следва? — попитах София през онзи първи ден, когато минахме покрай магазина за плодове и зеленчуци, а безпокойството се предаваше от нейните пръсти към моите.

— Полицейският участък! — заяви триумфално тя. — Полицейският участък на тате.

Адам не работи там, но това няма значение за София. Всяка полицейска кола, която видим, е колата на тате, а всеки униформен полицай е приятел на тате.

— Сега трябва да изкачим хълма.

София беше запомнила всичко. На следващия ден добави още подробности — неща, които не бях забелязала — легнала на перваз котка, телефонна кабина, контейнер за боклук. Коментарите се превърнаха в неотменна част от деня ѝ и бяха също толкова важни за нея, колкото обличането на училищната ѝ униформа в правилната последователност (от горе надолу), стоенето на един крак като фламинго, докато си миеше зъбите, и смяната на крака според страната, която миеше в момента. Това е да си родител в общи линии.

Първият учебен ден отбелязваше края на една глава и началото на нова. Приготвихме се за прехода, като миналата година изпратихме София за по три дни седмично на предучилищна. През останалото време беше с мен, Адам или Катя, красивата ни чуждестранна домашна помощница, която пристигна със сак с хубави дрехи и никакви познания по английски език. Тя прекарваше следобедите на всяка сряда в езиков колеж и от време на време припечелваше, като подреждаше щандовете в магазини през уикендите. След шест месеца ни обяви за най-милото семейство в света и поиска да остане още една година. Попитах я дали си има приятел и тя се изчерви, което ми подсказа, че отговорът е „да“, но не ми каза кой е.

Зарадвах се… и изпитах облекчение. Службите на двама ни с Адам не позволяваха да разчитаме само на детска градина, а не можехме да си позволим повечето бавачки, които колегите ми наемаха. Смятах, че няма да е приятно някаква непозната да живее с нас, но Катя прекарваше голяма част от времето си в стаята си, където говореше и пишеше по скайп с приятелите си у дома. Предпочиташе да се храни сама, въпреки множеството покани от наша страна, а и помагаше с домашната работа, като бършеше пода и сгъваше прането, макар да ѝ обясних, че не е длъжна да го прави.

— Тук си, за да помагаш със София и да учиш английски.

— Нямам нищо против — отговори тя. — Харесва ми да помагам.

Един ден се прибрах у дома и намерих няколко чифта от чорапите на Адам на леглото ни. Дупките, които постоянно се появяваха в тях, ги нямаше.

— Къде се научи на това? — Самата аз можех да зашия копче и да направя подгъв — макар и не особено добре, — но кърпенето беше територия на заклетите домакини, а Катя още нямаше двайсет и пет години.

Тя сви рамене, все едно не беше направила кой знае какво.

— Майка ми ме научи.

— Наистина не знам какво щяхме да правим без теб.

След като Катя щеше да води София на училище — а дъщеря ми, напълно основателно, я обожаваше, — можех да взема допълнителни смени на работа. Домашната ни помощница имаше търпението за безкрайни игри на криеница, в които малкото ни момиченце откриваше все по-добри места за криене.

— Готова или не, аз идвам! — изкрещяваше Катя, като произнасяше внимателно всяка научена нова дума, преди да тръгне да я търси из къщата. — Дали не си в бюфета? Не… Ами зад вратата на банята?

— Това не ми звучи много безопасно — казах аз, когато София хукна по стълбите, за да ми каже победоносно, че Катя не е успяла да я открие, защото се е скрила на един от горните рафтове на шкафа. — Не искам да се криеш на места, на които можеш да се заклещиш. — Дъщеря ми се намръщи, преди да побегне обратно при Катя за нова игра. Не ѝ се скарах повече. Баща ми ни обвиняваше с Адам, че сме прекалено предпазливи родители, а аз всеки път му казвах да не се меси в чуждите работи.

— Ще падне — предупреждавах аз и едва се стърпявах да гледам, докато той качва София на някое дърво или я кара да стъпва по камъни, за да прекоси някой поток.

— Така ще се научи да лети.

Знаех, че е прав, и се борех с инстинктите си да се отнасям със София като с бебе. Освен това виждах, че дъщеря ни много обича приключенията и иска да се държим с нея като с „голямо момиче“. Катя веднага разбра това и двете бързо изградиха връзка помежду си. Способността на София да се справя с промените — най-вече на хората около нея — все още не се беше развила достатъчно, затова изпитах огромно облекчение, когато домашната ни помощница реши да остане. Опасявах се от последствията, ако си тръгнеше.

През юни се случи нещо неочаквано. Бяха минали само няколко седмици, след като Катя беше поискала да остане — само няколко седмици, откакто се бях успокоила. Лицето на помощницата ни беше подпухнало и мокро от сълзи. Тя приготви набързо сака си, като натъпка все още мокрите си от сушилнята дрехи в него. Приятелят ѝ ли беше причината за това? Не смееше да ме погледне. Аз ли бях направила нещо?

— Ще си вървя — беше единственото, което каза.

— Моля те, Катя, каквото и да е станало, нека поговорим.

Тя се поколеба, след което погледна Адам. Погледът ѝ беше изпълнен с гняв и болка и се обърнах точно навреме, за да го видя как клати глава и мълчаливо ѝ дава инструкции.

— Какво става? — Погледнах двама им.

Веднъж Адам се пошегува, че ако двете с Катя се скараме, той ще е принуден да вземе страната на по-младата жена.

— Трудно се намира заместница на такава добра помощница — отбеляза тогава съпругът ми.

— Странно.

— Кажи ми, че ти не би направила същото.

Изкривих лице в подигравателна физиономия.

— Хвана ме.

— Е? — попитах аз. Двамата определено се бяха карали — това беше повече от очевидно, — но за какво? Единственото общо помежду им беше София, ако не се брояха криминалните драми, които Адам обожаваше, а аз ненавиждах, и които примамваха Катя да излиза от стаята си в събота вечер. Ако не бях на работа, отивах да бягам, за да направя десет хиляди крачки, и се връщах вече за финалните надписи и за тяхната критична оценка на гледаното.

Хората не се караха заради криминални драми.

— Попитай него — изсъска Катя. За първи път я виждах в лошо настроение. Отвън се чу клаксон — таксито ѝ за летището беше пристигнало — и тя най-накрая срещна погледа ми. — Ти си добра жена. Не заслужаваш подобни глупости.

Нещо в мен се пропука, подобно на пукнатина в лед. Исках да отстъпя назад и да оставя леда непокътнат, но вече беше прекалено късно.

Ледът се пропука.

Катя си тръгна и аз попитах Адам:

— Е?

— Какво? — сопна се той, все едно въпросът ми и дори самото ми присъствие бяха дразнещи, неприятни за него. Сякаш случващото се беше по моя вина.

Не можех да изгоня от главата си погледа, който двамата с Катя си размениха — зачервените ѝ очи и думите ѝ: Не заслужаваш подобни глупости.

— Не съм глупава, Адам. Какво става?

— С кое? — Той изцъка тихичко с език, преди да отговори, сякаш умът му беше зает с други, по-важни въпроси, а аз го занимавах с глупости.

— С Катя. — Казах го по онзи начин, по който някои хора говореха с чужденците. Имах чувството, че съм попаднала в нечий чужд живот — това не беше разговор, който ми се бе налагало да водя преди.

Адам се обърна, за да направи нещо, от което нямаше нужда, и видях как пламъците на вината запълзяха по врата му. Истината се появи в главата ми, както отговорът на въпрос в кръстословица във вестник, който отдавна съм изхвърлила, а устата ми изрече думите, които не исках да казвам:

— Спал си с нея.

— Не! Господи. Не! Боже, Мина… Това ли си помисли?

Всяка частица от мен искаше да му повярва. Досега не ми беше давал поводи да се съмнявам в него. Адам ме обичаше. Опитах се да говоря със спокоен тон:

— Какво мога да си помисля? Очевидно нещо се е случило между вас.

— Беше размазала пластилин в цялата кухня. Скарах ѝ се. Тя го прие лично, това е всичко.

Изгледах Адам и зачервеното му от лъжата лице.

— Можеше да измислиш нещо по-умно. — Той дори не си направи труда да ме излъже с нещо по-приемливо и от това много ме заболя, почти колкото от самата лъжа. Толкова малко ли значех за него?

Напускането на Катя отвори пукнатина в семейството ни. София беше бясна. Неочакваната загуба на приятелката ѝ доведе до много счупени играчки и скъсани снимки. Дъщеря ни винеше мен, защото аз бях тази, която ѝ каза. Повиках на помощ цялата си морална сила, за да не ѝ разкрия, че всъщност виновен е Адам. Двамата с него не си говорехме. Аз бях раздразнителна и сърдита, а той — мълчалив и изпълнен с фалшиво възмущение, което трябваше да ме накара да се съмнявам в себе си. Не се пречупих. Едва сега, след като бях решила кръстословицата, която представляваше Катя, осъзнах, че подсказките въобще не са били малко. Месеци наред Адам не споделяше как прекарва почивните си дни и пазеше чинно телефона си, като го вземаше със себе си в банята, докато се къпеше всяка сутрин. Бях пълна глупачка, че не забелязах всичко по-рано.

— Ще се изкачим по хълма — казва София. — После е църквата, а след нея…

Пръстите ми се стягат прекалено късно. Ръката ѝ пуска моята, краката ѝ се подхлъзват и главата ѝ се удря в земята. Очите ѝ се ококорват шокирано, след което се присвиват, когато осъзнава колко се е наранила, изплашила и засрамила. Веднага ѝ се притичвам на помощ, като хвърлям дамската си чанта, и я вдигам. В бързината се блъскам в човек, който върви в противоположната посока.

— Опаланка! — казвам глуповато като някоя бавачка.

София ме поглежда. Долната ѝ устна трепери, а тъмните ѝ очи търсят моите, за да разберат колко лошо е било падането ѝ. Усмихвам ѝ се, за да ѝ покажа, че не е голяма работа, и вдигам глава, за да намеря някаква форма в небето.

— Виждаш ли кучето? Изправило се е на крака. Ето я главата му. И опашката му.

София не се разплаква. Никога не плаче. Само се разгневява и започва да пищи неразбираемо. Това ме кара да се чувствам виновна, винаги се чувствам така. Или пък побягва по улицата, за да докаже нещо, което само тя разбира — че я обичам или че не я обичам?

София проследява погледа ми. Един самолет разрязва небето и разкъсва облаците, които изглеждат достатъчно гъсти, за да го спрат.

— 747 — казва тя.

Въздишам. Планът ми сработва.

— Не, това е А380. Не е толкова издължен отпред, виждаш ли? — Изправям дъщеря си нежно до седнало положение и тя ми показва подгизналите си от снега ръкавици.

— Горката София. Ето я църквата. Какво следва после?

— П-после е училището.

— Значи почти стигнахме — казвам аз. Усмивката ми играе ролята на прикритие за кашата, която се крие под нея. Чантата ми — по-точно чантата на София — се е обърнала и се е разсипала голяма част от съдържанието ѝ. Прибирам резервните дрехи на дъщеря ми обратно в нея и вземам бутилката с вода, която се е претърколила настрани от нас. Името на София е изписано на нея.

— Това твое ли е?

Мъжът, в когото се блъснах, подава нещо на дъщеря ми. Слончо, чийто хобот е смачкан и изтрит от пет години обич.

— Върни ми го! — изкрещява София и прави крачка назад, за да се скрие зад мен.

— Много съжалявам.

— Не се тревожете. — Мъжът не изглежда обиден от грубостта на дъщеря ми. Не бива да се извинявам вместо нея. Това я разстройва, а тя има нужда от подкрепа от наша страна. Въпреки това ми е трудно да оставам мълчалива пред повдигнатите вежди и осъдителните погледи, че не съм могла да възпитам добре детето си. Вземам подадения ми Слончо. София го сграбчва от ръката ми и веднага заравя лице в него.

Слончо идва от къщата, в която София е прекарала първите четири месеца от живота си. Той е единственото останало ѝ от онова време, макар никой да не знае дали наистина е неин, или са ѝ го дали в деня, в който е влязла в спешното отделение. Едва ли ще научим истината, но двамата са неразделни.

София държи Слончо за хобота му, докато вървим към училището, където показва на госпожица Джесъп мокрите си ръкавици. Закачам ѝ палтото и прибирам шапката и шала ѝ в чантата. Денят е 17 декември и цялото училище е в очакване на празниците. Направени от памук снежни човеци танцуват по захарна хартия, закачена на дъските, а няколко учители носят коледни обеци, чиито лъскави дрънкулки проблясват на светлината. Подът е мокър. До вратата се е събрал сняг, който е разнесен и навътре.

Изваждам кутията с обяд на София и я подавам на госпожица Джесъп, след което продължавам да се ровя в чантата. Катя я изпразваше в края на всеки ден, избърсваше лепкавите следи от пръсти и дискретно изхвърляше не толкова хубавите рисунки. Всеки път имам намерение да направя точно това, но в крайна сметка просто закачам чантата в коридора и не се сещам за нея, докато не тръгнем за училище на следващата сутрин.

— Всичко готово ли е за Коледа?

— Горе-долу. — Учителката на София е много слаба и с гладка кожа, която подсказва, че е в средата на двайсетте или че е много добре поддържана трийсетгодишна жена. Сещам се за всичката козметика, която съм си купила през годините, и всичките процедури за кожа, които съм започвала, винаги с добри намерения, но накрая отново съм се обръщала към мокрите кърпички. Обзалагам се, че госпожица Джесъп почиства, тонизира и овлажнява кожата си.

Една буца лед виси от резервния пуловер на София. Платът се е намокрил и е студен. Изваждам го и го изтупвам, след което продължавам безполезното си претърсване през скъсаните парченца от картон за яйца и празните кутийки от сок.

— Не мога да намеря автоинжектора ѝ. Пазите ли още онзи, който ви дадох?

— Да, не се тревожете. В аптечката е, а името ѝ е изписано на него.

— Ластиците ми за коса не са с правилните цветове — оплаква се дъщеря ми.

Госпожица Джесъп се навежда, за да разгледа плитките ѝ — едната е вързана с червен, а другата със син ластик.

— Много са хубави.

— Винаги нося два сини ластика на училище.

— Е, на мен тези много ми харесват. — Учителката отново се обръща към мен и ме кара да се възхитя на способността ѝ да убеждава, след като дискусиите ми със София за „ластикгейт“ обикновено продължават през цялата закуска и по-голямата част от пътя ни до училище. — Напомняме ви, че утре е коледният ни обяд, така че не ѝ изпращайте храна.

— Добре. Днес ще я вземе детегледачката ни, Бека. Мисля, че се познавате.

— Няма ли да дойде господин Холбрук?

Задържам погледа ѝ за момент и се чудя дали усмивката ѝ не крие нещо друго. Разочарование? Вина? Изражението ѝ е напълно невинно, което ме кара да се извърна и да се заема със сгъването на влажния пуловер на дъщеря ми. Проклет да е Адам, че ме превърна в една от онези параноични жени, които винаги съм ненавиждала.

— Не беше сигурен дали ще свърши работа навреме, затова решихме, че ще е по-сигурно да дойде детегледачката ни.

— Докъде ще летите днес?

— Сидни.

— На „Боинг 777“ — обяснява София. — С 353 пасажери. Необходими са двайсет часа, за да се стигне дотам, а след това трябва да изминат целия този път наобратно. Това са още двайсет часа, но първо ще отседнат в хотел.

— Господи! Много вълнуващо. Дълго ли ще ви няма?

— Пет дни. Ще се върна навреме за празниците.

— Налага се да използват четирима пилоти, защото пътуването е дълго, но те не пилотират наведнъж, а се редуват.

София е добре запозната с всички самолети, с които летя. В YouTube има видеоклип на обиколка с „Боинг 747“, който е гледала повече от сто пъти. Знае го наизуст и устните ѝ се движат в синхрон с тези на коментатора. Впечатляваме гостите си с това ѝ умение.

— Понякога ми се струва малко зловещо — споделих преди време с баща ми и се усмихнах, за да смекча тежестта на това признание. Обясних му, че с Адам сме разкрили, че София не рецитира по спомени пасажите от любимите си книжки — както смятахме, — а чете. Макар че беше само на три години.

Баща ми се разсмя. Свали си очилата и ги избърса с ризата си.

— Не ставай глупава. Тя е умно момиче. Родена е за велики дела. — Очите му проблеснаха и на мен ми се наложи да дам всичко от себе си, за да не се разплача. Мама много му липсваше и вероятно се сети за времената, когато казваха това за мен.

Психологът стигна до заключението, че София има хиперлексия — първата позитивна диагноза в морето от съкращения и негативни определения. Разстройство на привързаността[1]. Разстройство с дефицит на вниманието. Патологично избягване от отговорност. Тези неща не са включени в постерите, които те приканват да осиновиш дете.

С Адам прекарахме две години в опити да зачена. Можехме да продължим, но стресът беше започнал да ме срива и усещах, че се превръщам в онази жена — онази жена, която знаеше точно кога е овулацията ѝ, която не ходеше на партитата на приятелките си, които са родили, и харчеше спестяванията си за инвитро.

— Колко струва?

Намирах се някъде над Атлантическия океан, когато разкрих тайните си — или поне част от тях — на една колежка, с която работех през онзи ден. Сиан беше внимателна и грижовна като майка и в момента, в който колесниците се отделиха от пистата, вече си разказвахме истории за живота си.

— Хиляди.

— Родителите ти не могат ли да ти помогнат?

Не ѝ казах за майка ми. Раната все още беше твърде прясна. А след всичко, което се случи, не можех да взема назаем от татко. Поклатих глава.

— Не става въпрос само за пари. Ще се вманиача, знам го. Даже вече съм се вманиачила. Искам деца, но в същото време се опитвам да запазя разсъдъка си.

— Няма начин. — Сиан се разкикоти. — Имам четири и всяко следващо ме подлудява все повече.

Одобриха ни за осиновяване. Отне ни известно време, защото заявихме, че искаме да осиновим дете под една година. Работата в полицията на Адам го беше срещнала с някои от най-лошите продукти на социалната ни система и никой от двама ни не смяташе, че разполагаме с необходимото, за да се справим с това. Мислехме, че с бебе ще ни е по-лесно.

Предложиха ни София, когато беше на четири месеца, прибрана от социалните от незаинтересована майка, чиито пет предишни деца бяха преживели същото. Колелата на осиновяването се движеха бавно и месеците, които тя прекара в приемно семейство, бяха безкрайни. Трябваше да покажем на социалните, че сме подготвени. В същото време станахме много суеверни. Адам заобикаляше стълби и гледаше да не му мине черна котка пътя. Стигнахме до компромисен вариант и обзаведохме току-що боядисаната стая на София, но не разопаковахме нищо, за да можем да го върнем, ако нещо се обърка.

Съдебната заповед беше издадена, когато София беше на десет месеца, и Адам побърза да занесе в пункта за вторични суровини всички кашони и найлони от мебелите. Най-накрая създадохме семейството, за което мечтаехме. Филмите ни карат да вярваме, че съществува щастлив край. Оказа се, че трябва да се потрудим малко повече за такъв.

Сега София хуква, за да отиде при приятелите си, и аз я гледам през прозореца. Някои деца все още проронват по някоя сълза, когато казват „чао“. Чудя се дали родителите им не поглеждат дъщеря ми и не си казват, че съм късметлийка, точно както си казвам аз, когато погледна прегърналите децата си майки.

Прибирам се у дома и оставям бележка на Бека, която е студентка и се грижи за София от време на време. Изваждам лазанята да се размразява, в случай че Адам не се прибере до вечеря, и оставям чиста кърпа на леглото в гостната, макар и той много добре да знае къде се намира шкафът. Трудно е да се отърсиш от цяло десетилетие, в което си се грижила за някого.

— Защо просто не спя в леглото ни? — попита ме първия път той.

Отговорих му шепнешком. Не само заради София, а и защото не исках да наранявам повече никого от нас.

— Защото вече не е нашето легло, Адам. — Не беше нашето легло, откакто Катя си тръгна.

— Защо се държиш така?

— Как?

— Студено. Все едно едва се познаваме. — Адам се намръщи. — Обичам те, Мина.

Отворих уста, за да отговоря, че вече не го обичам, но не можах да се насиля да го изрека.

Опитахме с брачна консултация, разбира се. Заради София, не заради нас. Проблемите ѝ с привързаността бяха дълбоко заложени в нея, един вид мускулна памет от месеците, в които плачът не ѝ бе осигурявал утеха. Как щеше да ѝ се отрази, ако се разделяхме за постоянно? София беше свикнала Адам да работи нощем, а мен да ме няма по няколко дни, но винаги, винаги се прибирахме у дома.

Адам отговаряше с по една дума, не се разкриваше пред терапевта, както не се разкриваше и пред мен. През юли се съгласи да се изнесе.

— Нуждая се от време — казах му аз.

— От колко време?

Не можех да му отговоря. Не знаех. Видях го как се поколеба над куфарите, които бяха вкарани един в друг като матрьошки. Оптимизмът го накара да избере най-малкия. От „Човешки ресурси“ му намериха къща с трима полицаи стажанти, изпълнени с ентусиазъм и падащи си по евтината бира, които постоянно се хвалеха с подвизите си в новата служба.

— Не мога да заведа София там — каза ми Адам. — Няма да е правилно.

Затова приготвих леглото в стаята за гости и когато ходех на работа, Адам оставаше с нея. Не знаех на кой от двама ни му е по-тежко.

Обличам си униформата и си подготвям чантата. Днешният полет е много важен. Последният пряк полет от Лондон до Сидни е осъществен през 1989 година — пиар начинание с двайсет души на борда. Тогава подобни пътнически полети не са били възможни — отнело е години да се проектира самолет, който да издържи на това разстояние и да е пълен с пасажери.

Оставям бележка на леглото на София — сърчице, под което съм написала „Обичам те. Мама“. Правя това всеки път преди полет, откакто дъщеря ни се научи да чете.

— Видя ли бележката ми? — попитах я веднъж по време на видеоразговор, за да ѝ пожелая лека нощ. Забравих къде съм била, но навън беше светло, а тя тъкмо беше излязла от банята и на мен много ми се прииска да съм си у дома.

— Каква бележка?

— На леглото ти. Оставих я на възглавницата ти. Както винаги. — Не беше честно да очаквам от София да ѝ липсвам само защото тя ми липсваше.

— Чао, мамо. С Катя си правим бърлога. — Екранът се разклати и дъщеря ми ме остави да гледам кухненския таван. Прекратих разговора, преди помощницата ни да ме е съжалила.

Включвам „Радио 2“, докато пътувам към летището, но вината е прекалено тежка, за да чувам нещо.

— Хората трябва да работят — изричам на глас. — Такъв е животът.

Казах на Адам, че има промяна в смените ми, че съм се опитала да се измъкна, но не съм успяла и че ще ме няма пет дни. Какво бих могла да направя? Работата си е работа.

Излъгах го.