Заложници

Четирисет и осем 30 минути до Сидни Мина

Самолетът започва да се накланя на една страна. Алармата е силна и настоятелна като обзелата ме паника и сякаш заявява — това е краят. Не мога да дишам. Изведнъж ме наляга клаустрофобия, засилвана от безкрайното небе, което ми се подиграва през прозореца.

Лум-лум-лум. Алармата не спира и сякаш се опитва да пробие главата ми, която бездруго вече е пълна. Единайсет години горчивина, гняв и чувство за провал, които ме последваха у дома от школата за пилоти и не си тръгнаха. Не трябваше да се сменям с Райън, не трябваше да се връщам на работа след появата на София, не трябваше да застивам в онзи ден преди единайсет години. Трябваше да се доверя на себе си, да се доверя на инстинктите си. Трябваше да подам оплакване и да отстоявам позициите си. Ако го бях направила, сега това нямаше да се случи.

Лум-лум-лум. Пред мен сигурно има сто превключватели с всякакви странни имена, изписани с малки бели букви. СПИРАЧКИ. СТАБИЛИЗАТОР. ВАРИОМЕТЪР. Р/П ВКЛ. Един от тях е автопилотът… но кой? Опитвам се да огледам систематично всички редове, но погледът ми се отнася и изгубвам докъде съм стигнала. Не го виждам. Не е там.

Слагам си слушалките.

— Чарли! — Нямам време за губене в радио етикет, а и алармата е достатъчно силна, за да говори вместо мен.

— Чувам те, Мина. Алармата е, за да те уведоми, че вече не си на автопилот. — Говори толкова спокойно, все едно ми съобщава, че чайникът е заврял. — Погледни горния ред с инструменти, точно под сенника на таблото.

— Чарли, падаме. — Пред мен се намира голям екран, който ми показва изкуствен хоризонт. Самолетът бавно се спуска наляво, а изписаната в дясната страна височина намалява. Три хиляди метра, две хиляди деветстотин и петдесет… Сидни се уголемява под нас.

— Вдясно на най-горното табло…

Две хиляди деветстотин и двайсет.

— ВАРИОМЕТЪР, В/С, ЗАДЪРЖАНЕ. — Чета белите букви като молитва и очаквам самолетът да се спусне стремглаво в падане, от което няма да има връщане назад. — А/П ВКЛЮЧЕН?

Две хиляди и деветстотин.

— А/П ВКЛЮЧЕН. Има три бутона — трябва ти левият. Л КМНД. Натисни го.

Правя го. Алармата спира и светлините на таблото престават да мигат. Все още съм затаила дъх.

— Добре ли си, Мина?

— Така… мисля. — Ръцете ми треперят. — Не знам какво направих, Чарли.

— Всичко е наред.

— Получих паническа атака… Не исках да изключвам автопилота, не мислех, че… — Пускам бутона за предаване, защото думите ми са също толкова объркани, колкото мислите ми. Не си спомням какво докоснах, докато гонех Роуън, защото исках да остана сама.

— Хей… всичко свърши. Вече сме добре.

След като напуснах школата за пилоти, продължих да следя уебсайта им и да търся в Гугъл новини за малкото частно летище, от което оперираха. Така научих, че един от студентите е загубил контрол над малък самолет. Някакъв човек видял летателния апарат да пада, но докато екипите за първа помощ отишли на мястото, огънят вече бил опустошил всичко. Нямало оцелели.

Инструкторът бил Вик Майърбридж. А студентът — млада жена на име Кас Уилямс.

Когато по време на следствието записите от самолета били прослушани, станало ясно, че е имало някаква борба и макар съдебният лекар да обяви случая като нещастен, това явно беше достатъчно школата да премахне лъскавия некролог, който бяха публикували на сайта си.

През следващите няколко месеца бях измъчвана от мисълта, че с бездействието си бях спасила своя живот, но бях отговорна за загубата на този на Кас. Бях пощадена, но въобще не изпитвах радост от това разминаване на косъм, тъй като моята вина ме бе хванала за заложник. Не беше нужно дори да отвръщам на тормоза и да застрашавам собствения си живот, просто трябваше да кажа на някого. Щеше да последва разследване и Майърбридж щеше да бъде отстранен. Кас дори нямаше да се качи на онзи самолет с него.

Вместо това му позволих да ме прегърне и да ме преведе през летището, все едно съм инвалид. Позволих му да си измисли онези глупости, да каже на хората, че съм получила паническа атака. Позволих му да ме накара да се усъмня в собствените си спомени.

Не споделих на Адам. Нямаше да мога да понеса осъдителния му поглед. А и чувството ми на вина беше достатъчно бреме.

— Мина — казва Чарли, — готови сме да започнем спускането.

Пред очите ми са пасажерите в кабината зад мен — бременната жена, която говори със съпруга си по ФейсТайм, Лаклан и родителите му, лейди Бароу, горката Джини и годеникът ѝ, който не желае да се ожени за нея. Пръстът ми увисва над бутона на уредбата. Трябва да кажа нещо на пасажерите, но не съм сигурна, че ще успея да им вдъхна нужното доверие.

Натискам бутона и се опитвам да звуча спокойно:

— Говори вашият пилот. — Трябва да смятат, че всичко е под контрол, да вярват, че ще се приземим успешно. — Съвсем скоро ще започнем да се спускаме над летището в Сидни, така че ви моля да се върнете по местата си и да закопчаете предпазните си колани. — Добре познатата инструкция ме успокоява. Оставям трубката на уредбата на мястото ѝ и поглеждам просторното небе пред очите ми. Мога да се справя. Мисля си за отчаяните телефонни разговори, на които станах свидетелка в кабината — за обещанията, признанията и клетвите. Дължа им го, трябва да приземя самолета. Дължа го на София, на която обещах, че никога повече няма да изгуби майка си. Дължа го на Кас Уилямс, която нямаше да умре, ако имах силата да отвърна.

Дължа го на себе си. Трябва да си докажа, че мога да летя.

Чувам гласа на Чарли в слушалките си:

— Мина, би ли ни свалила на хиляда и петстотин метра?

За миг главата ми се изпразва от съдържание, след което си спомням бутона ВИС и намалявам височината, а после и скоростта ни.

— Добре… готово.

— Потърси едно копче, на което пише ПОС — ще го използваме да завием.

Намирам го още преди да е млъкнал — под сенника на таблото, вляво от бутона за автопилота — и го завъртам на сто и осемдесет градуса, преди да го натисна. Почти веднага самолетът започва да завива.

— Добра работа, Мина. Помниш ли къде е ръчката за предкрилките? — Протягам ръка към нея. — Вдигни я нагоре, след което я свали с едно деление. — Разнася се стържещ звук и тупване, когато предкрилките заемат позиция. Подобни шумове обикновено ме успокояват. Представям си какво щях да правя, ако този полет вървеше по план — щях да вървя из кабината и да намествам седалките и масичките. Щях да чакам с нетърпение да отида в хотелската си стая, след което да се разходя из Сидни. Сега единственото, което желая, е да кацнем успешно.

— Хиляда и двеста метра.

Изпълнявам инструкциите на Чарли, като в същото време ги повтарям на глас. Посока нула-седем-нула. Деветстотин метра. Предкрилки. Посока нула-три-нула. Самолетът завива още повече с всяка промяна в посоката, докато не виждам летището пред нас.

— Търси бутон, на който пише КАЦ — казва Чарли. — С него ще кацнем. Той ще задейства локализатора и системата за радионавигация, които ще ни приземят успешно.

Необходимо ми е известно време, за да го намеря — точно под бутона за автопилота — и докато го натискам, Чарли вече ми дава следващата си инструкция — да спусна колесниците. Ръчката е на средна позиция — издърпвам я навън и я свалям надолу. Разнася се продължително свистене.

— Мина, натисна ли бутона КАЦ? Лампичката под него свети ли?

Поглеждам таблото. Нищо не свети.

— Натиснах го, но…

— Изпуснала си момента. Ще се наложи отново да заходим. Колко гориво ни е останало? — Намирам правилния бутон и прочитам числото на екрана. Представям си седналия зад компютър в Бризбейн Чарли, който гледа как една точка се движи на монитора му. Следва дълго мълчание и когато проговаря отново, спокойствието в гласа му звучи насилено. — Добре, Мина, хайде да опитаме още веднъж.

— Имаме ли достатъчно гориво?

Пауза. Затварям очи. Мисля си за София и Адам. Чарли не ми каза дали са добре. Не знам дали е премълчал, защото не му е известно, или защото нещо се е случило с тях.

— Положението е сериозно, Мина. Няма да те лъжа.

Поемам си дълбоко въздух. Горивото трябва да е достатъчно. Не сме стигнали чак дотук, за да се провалим.

— Посока нула-девет-нула.

— Нула-девет-нула — повтарям, докато завивам. Летим на височина деветстотин метра, а под нас е ясно. Океанът е тъмносин, а малки бели коне галопират по вълните. Струва ми се невъзможно, че едва вчера сме тръгнали от Лондон — толкова много неща се случиха за двайсет и четири часа. Умората ми е непоклатима като мен самата, като дебело и тежко палто, притискащо раменете ми е, а бдителността ми е подхранвана от страха ми и е просто измама, тя е като временен прилив на енергия след чаша кафе.

— Едно-осем-нула.

— Едно-осем-нула.

— Три-едно-нула.

Въвеждам посоката и носът на самолета бавно тръгва към летището. Аз не управлявам този летателен апарат, а само го насочвам, и това ме кара да се възхитя на инженерния напредък, който ни позволява да контролираме няколкостотин тона метал във въздуха, които да прелетят от една страна в друга.

— Сега натисни бутона КАЦ.

Натискам го силно и го пускам едва когато виждам, че лампичката под пръста ми светва. След няколко секунди усещам как самолетът завива и надвисва над пистата. Най-накрая задействаме локализатора. Отново започвам да дишам.

— Сега отвори напълно предкрилките, Мина.

Чарли ми казва каква е последната скорост, която да въведа. Самолетът се спуска с носа напред, а радионавигацията ще ни свали на пистата. Пъхам ръце под бедрата си, защото знам, че дори най-леката манипулация с някой инструмент ще изключи тази система.

Две паралелни писти стърчат от залива Ботани като двузъба вилица. Докато се спускаме, виждам, че лявата е разчистена — самолетите са преместени на съседната. От едната ѝ страна са екипите за първа помощ.

Автоматичното обратно броене започва. Петдесет, четиресет, тридесет…

Никога не съм била религиозна, въпреки молбите на майка ми да ходя с нея на църква всяка неделя, но докато пистата се уголемява под нас, заобиколена от двете страни от светлосиния океан, започвам да се моля.