Заложници

Четирисет и три 2 часа до Сидни Мина

Жилетката не е истинска. Не е бомба. Думите звучат в главата ми като ехо на гласовете около мен, сякаш като ги повтаряме постоянно, ще повярваме повече в тях. Това не е бомба, тя не носи бомба. Жилетката не е истинска.

Или пък е?

Как можем да се доверим на тази жена, на тази псевдолекарка, която е по-склонна да отнема животи, отколкото да ги спасява? Откъде да знаем, че това не е част от плана, която цели да ни тласне към собствената ни гибел?

Потта се стича по страните на Ганг и мокри яката му. Той диша бързо и се олюлява, но не от него се тревожа, тъй като знам, че ще се срине в мига, в който бъде притиснат. Зад него, на входа на бизнес класа, седи непоколебимата Замбези, а от другата ѝ страна е застаналият нащрек Нигер. Той ме гледа и е готов да се размърда в секундата в която го направим и ние, но не мога да се откажа. Планирала съм го. Тези хора стоят между мен и дъщеря ми — виждам го съвсем ясно, все едно тя е тук, зад тях, — и нищо няма да ме спре да стигна до нея. Преди единайсет години направих ужасна грешка, с която живея оттогава. Не трябваше да съм тук, ала съм, и сега се налага да се справя с тази ситуация.

— Какво ви каза тя? — насочвам въпроса си към Ганг, защото от него е възможно да получа отговор.

— Всичко, което трябваше да знаем. — Той увърта, също като Адам, който се прибираше у дома часове след работа и се оправдаваше, че се е видял с някакъв приятел, че е попаднал в задръстване или че е имал проблем с колата. Познавам лъжата.

— Мисури ни каза, че самолетът ще продължи да лети, докато британското правителство не се съгласи с исканията ви или докато не свърши горивото. Ако наистина беше така, всички щяхте да сте наясно, че съществува вероятност да умрете, но лицата ви показват друго. Не сте очаквали такъв развой, нали?

Ганг не отговаря. Погледът му се стрелка в различни посоки, а устата му се движи, все едно дъвче дъвка. Чудя се колко изтребители са изпратили, дали ще стрелят едновременно — като бойните отряди — или един човек ще трябва да понесе бремето да свали пълен с пътници самолет. Питам се какво ще е чувството, дали ще е бързо, дали ще е по-добре, или по-лошо от разбиването в сграда. Представям си как небето се завърта около мен, как паниката нараства с губенето на височина… само дето това не са представи, а реални спомени и…

Скастрям се. Спри се. Съсредоточи се. Бъди тук.

Пасажерите са стотици. А те са само шестима. Можем да се справим.

И все пак.

Повечето пасажери са се свили на местата си, прегърнали са любимите си и бързат да напишат съобщения на близките си у дома. Мога ли да разчитам на тях да се намесят, когато се нуждаем от помощта им? Животът на Кармел беше отнет по възможно най-жестокия начин. Експлозивите не са единственият начин, по който да убиваш.

— Тя ни излъга! — Някой извиква от средата на кабината. Един мъж с наднормено тегло става от мястото си. Той изпълва цялата пътека. Под мишниците му са се образували мокри кръгове, а под масивните му гърди — мокри полумесеци. — Тя каза, че планът е блъф и никой няма да пострада.

— Глупава шибана горила! — казва Нигер. — Никой не биваше…

— … да им разкрие плана ли? — Тонът на Конго е саркастичен. — Е, познай какво, тъпако? Няма никакъв план!

— Трябва да ѝ имаме доверие. — Нигер поглежда другарите си в кабината. — Трябва да я следваме — това е всичко, за което работихме. Спомнете си за какво се борим!

Замбези кима трескаво, а погледът ѝ прескача между пътническата кабина, Нигер и заключената врата на пилотската кабина. Другите похитители са насочили погледи в Нигер, тъй като Мисури я няма, и усещам как ги губим. Ако видят в него лидера заместник, ще изгубим всякакъв шанс да си върнем контрола над самолета.

Трябва да действаме. Веднага след като властите разберат какъв е планът на Мисури, ще наредят на изтребителите да открият огън.

— Успокойте се — нарежда Нигер. — Стойте на позиция.

— Нима ще го послушате? — питам аз и поглеждам похитителите. — Той ви лъже.

— Какво, мамка му, си мис…

— Той се е срещал с нея зад гърбовете ви. — Посочвам Замбези, която търси с поглед помощ от Нигер и отворя уста, без да проговори. След като ги огледах добре, веднага си ги спомних на бара — тя съвсем свойски беше вкарала палец в джоба му. Стори ми се странно, че двама души, които очевидно се познават много добре, пътуват в различни кабини, и се зачудих дали инстинктите ми не са позагубили остротата си. Дори си спомних първите ни срещи с Адам.

— Никой от нас не се е виждал с другите преди — казва Конго и клати настоятелно глава, но видимо е объркан. — Аз съм Конго. Някой от вас знаеше ли го?

Ганг го подкрепя:

— Не ни е позволено. Мисури не…

— Майната ѝ на Мисури! — провиква се лекарката, която върви към предната част на кабината. — Ти си лайно, Нигер — скъса с мен, защото ми каза, че застрашаваме операцията, а през цялото време си чукал това!

— Лена… — започва Нигер, но Замбези простенва разгневено и напуска поста си, за да застане до него. Обръщам се към другите, защото това е точният момент да…

— Сега! — казвам аз и побягвам. Рязкото раздвижване зад мен ми подсказва, че поне Ческа ме е последвала. Яндзъ е блокирал вратата на пилотската кабина, но Роуън и Дерек също са след мен. Те сграбчват младия мъж за раменете и го избутват от пътя ни. Той е висок, но не и здрав, и пада на пода, докато се опитва да нанесе удар. Крайниците му са протегнати като на изхвърлен манекен. Вече нямаме какво да губим и новата информация ни дава сили.

Ческа въвежда кода за спешни случаи в клавиатурата на вратата на пилотската кабина.

Затаявам дъх. При нормални обстоятелства пилотът ще погледне камерата. При първата следа от нещо нередно може да отхвърли достъпа, но е почти сигурно, че Мисури не знае как…

Щрак.

Вътре сме.

Слънцето се издига нагоре и хвърля златисти нюанси по облаците, които се вият безкрайни и зашеметяващи около нас.

Ето, нека ти покажа…

Това щеше да е краят, ако Лена ни беше излъгала. Всичко щеше да свърши с експлодирането на бомбата. Щяхме да се превърнем в огнени отломки, счупени кости и парчета метал, които никой нямаше да може да сглоби отново. Гърдите ми се свиват, а кръвта бучи толкова силно в ушите ми, че заглушава звуците на самолета.

Ето, нека ти покажа…

Изгонвам спомена, но все още не мога да помръдна. Като хипнотизирана съм от свлечения на пода Майк и отпуснатото тяло на похитителя с остри черти — Амазонка — на лявото пилотско място. Двамата мъже са мъртви. Около вратовете на Амазонка и Майк личат червени следи от душене и се замислям колко е лесно да се пренесе оръжие на борда на самолет — обикновена връзка на раница или суитшърт.

Мисури е седнала на дясната седалка с ръка на щурвала, а от ръкава ѝ виси безполезно парче черна пластмаса. Двете с Ческа се движим в синхрон, но пилотската кабина е претъпкана и тя стъпва на протегнатата на пода ръка на Майк. Спъва се и извиква от ужас, а аз се опитвам да я хвана…

Прекалено късно.

Разнася се отвратителен, гърлен, първобитен писък. Ческа остава права още секунда — кръвта шурва от отворилата се отстрани на главата ѝ рана, — след което се свлича.

Мисури е взела пожарникарската брадва от стойката ѝ до седалката. Импровизираното оръжие е достатъчно остро, за да си проправи път през отломки и за него не е никакъв проблем да счупи череп и да стигне до мозъка под него. Мисури слага брадвата на скута си.

Не.

Казвам го на глас, извиквам го, изкрещявам го като за последно. Слънцето прониква през стъклото, а пилотската кабина е прорязана надве от дъга, която разделя мъртвите от живите. Всичко се забавя, докато не усещам всеки дъх, всеки миг. Мисури докосва с ръце щурвала, а аз бъркам в джоба си.

Ето, нека ти покажа…

Не, мисля си. Нека аз ти покажа.

Слушалките на Финли се плъзват по врата на Мисури. Краищата им са увити около юмруците ми. Тя дращи с ръце по врата си, опитва се да стисне кабела, но аз дърпам по-силно — падам на пода и притискам крака в задната част на седалката. Усещам металическия мирис на кръвта на Ческа и крайници, които се удрят в моите, но продължавам да дърпам. Опитвам се да си представя ококорените очи на Мисури и изплезения ѝ език, но не виждам нея, а един друг мъж. Един друг пилот.

За момент изпадам в безтегловност, когато кабелът се къса, и падам назад. Опитвам се да се изправя — ръцете ме болят от силата, която съм влагала, — но Мисури не се помръдва. Убих ли я? Свърши ли се? Пространството около мен изведнъж ми се струва прекалено малко и прекалено голямо. Облаците се движат толкова бързо, че имам чувството, че се движа и аз. Роуън и Дерек се появяват до мен и изваждат Майк и Амазонка навън. Звукът отново се завръща, все едно ушите ми са били запушени и се отпушват, и всичко придобива непозната досега яснота. Навеждам се над Ческа, която не помръдва. Дерек ми подава кърпа, която притискам в раната на главата ѝ.

— Остани с нас, Ческа — прошепвам аз, а очите ми се пълнят с горещи сълзи. Толкова сме близо. Толкова близо. Вдигам поглед и виждам Роуън пред мен. — Горе — казвам му. — Там има още двама пилоти. — Давам му кода за стаята за отдих.

Очите на Ческа потреперват под затворените ѝ клепачи. Под изпънатата ѝ кожа се появява паяжина от тънки вени.

— Помогни ми да я отнесем в кухнята. В големия шкаф до хладилника има аптечка.

Докато вдигаме тялото ѝ, чуваме трясък и вратата за стаята за отдих се отваря. Иде ми да простена от облекчение. Всичко ще е наред. Ще изпратя съобщение на Адам и на София и те ще разберат, че съм спазила обещанието си, че ще се прибера у дома.

На вратата на пилотската кабина обаче не се появяват Бен и Луис.

Роуън поглежда двама ни с Дерек и се опитва да намери правилните думи.

— Двамата пилоти — казва най-накрая той и клати глава, все едно не може да повярва. — Мъртви са.

Кръвта забучава в ушите ми.

Бен и Луис са мъртви.

Ческа е в безсъзнание.

Поехме контрола над самолета, но никой на борда не знае как да го управлява.