Заложници

Девет 12 часа до Сидни Мина

Всички сме прекалено развълнувани, за да спим. Само Ерик дръпна завесата около леглото си и ни остави да си говорим шепнешком. Стаята за отдих е малка и стените се извиват навътре, докато не образуват таван — формата на самолета личи ясно тук, също като в пилотската кабина. Подът е направен от матраци, които приличат на дюшеците в училищния салон. Делят ги завеси, които висят от тавана като в болнична стая — всяко легло е с размерите на ковчег.

Седмина сме и сме легнали на пода. Обсъждаме пасажерите — нещо, което не можем да правим безопасно в кухнята.

— Един от пътниците тежи поне триста килограма, честна дума — казва стюардеса от екипажа в икономична класа.

Кармел се намръщва.

— Горкият човечец, сигурно му е много неудобно.

— За онзи до него ли говориш?! Дебелакът е седнал на мястото до пътеката. Количката ми заседна. Викам му: Бихте ли си преместили… хм… корема?

Всички избухват в смях и рязко млъкват, когато Ерик изсумтява иззад завесата си. Наясно сме какво е чувството да се опитваш да заспиш, когато на никого другиго не му се спи, но се е възцарила една детинска атмосфера, която ни кара да се кикотим и да притискаме длани в лицата си. Поне пасажерите няма да бъдат обезпокоени — нищо не се чува в пътническата кабина от стаята за отдих. Тук горе сме напълно звукоизолирани.

Не бях изцяло там. Само с едно ухо чувах игрите, на които играят, и разговора за интериорните решения на Кармел. Опитвах се да си спомня кога за последно бях видяла автоинжектора на София.

Бях сигурна, че е в раницата ѝ вчера сутринта. Винаги го проверявах, когато вадех кутията ѝ за обяд и бутилката ѝ. Нямаше причина да не съм го направила и вчера. Дали не съм го извадила, докато съм ѝ изпразвала кутията за обяд? Досега не го бях правила, но дори така да беше, пак не можех да обясня как го бях взела със себе си на самолета.

Дали някой не си правеше шега с мен?

Спомням си, че преди години Адам ми разказа как е бил „посветен“ в службата.

— Сержантът ми каза, че смятат да изкарат ангелите на новия помощник в моргата, като го накарат да си помисли, че един от труповете е жив — сподели ми той, като едва успяваше да говори от напиращия го смях. — Легнах на носилката, а колегите ми ме покриха с чаршаф и ме пъхнаха във фризера. Лежа си аз там и се хиля на себе си как ще извикам Уууууу! когато ме извадят, но… но… — Поредният изблик на смях го накара да се присвие. Това разсмя и мен, макар мисълта да е заобиколен от мъртви тела да ме плашеше. — Само дето в един момент чух трупът над мен да казва: „Малко е хладничко тук, а?“ — Адам отново се присви от смях при спомена от тази шега.

Светът на съпруга ми е изпълнен с крайности. От една страна, е принуден да взема важни решения и да се справя с жестокости. От друга, е подложен на подобни шеги като снимки в тоалетната, залепени за бюрата мобилни телефони и изпращания на нервни колеги при лишената от чувство за хумор началничка.

— Смехът те кара да се отпуснеш — постоянно повтаря той и ми обяснява как — колкото и детинска да е причината за него — балансира мрака от убийствата, изнасилванията и отвлечените деца.

Адам вече беше полицай, когато се запознахме, и винаги съм се чудела какъв е бил преди — дали е имал тези резки промени в настроенията, които го отвеждаха на място, което не мога да достигна. След като се оженихме, тези настроения траеха по няколко часа — в повечето случаи по цял ден, — но с течение на времето ставаха все по-дълги. Миналата година беше непоносима.

— На кого пишеш? — Гледахме телевизия — беше миналата година по това време, — но Адам не вдигна поглед от телефона си. Катя беше в стаята си, а София спеше.

— На никого.

— Не изглеждаш много щастлив, на когото и да е.

Той беше стиснал зъби и пишеше с палци. Не продължих да го разпитвам, но през останалата част от вечерта му хвърлях погледи. Не можех повече да се съсредоточа в комедийния сериал, който трябваше да гледаме двамата.

След като Адам се изнесе, а Катя се върна в Украйна, безпокойството ме държеше будна до сутринта. По някое време се унасях в неспокоен сън, но се стрясках, когато телефонът ми иззвънеше заради получено съобщение — то беше от работещия нощна смяна Адам, изпълнен с угризения — и вина.

Започнах да си изключвам звука на телефона.

Една сутрин видях, че съм получила шест съобщения и имах две пропуснати повиквания от него и докато слизах по стълбите с махмурлук от липсата на сън, телефонът ми засвети настоятелно. Вместо да го оставя да си звъни, отхвърлих обаждането — малък жест на пренебрежение, от който щеше да го заболи. Беше ми необходимо известно време, за да разбера каква е странната миризма, просмукала се на целия първи етаж. Проверих кухнята, за да се уверя, че не съм забравила нещо във фурната, но миризмата се носеше от коридора.

Изтривалката беше напоена с бензин.

Зачудих се — полусънена и замаяна — дали не съм изляла нещо, като съм се прибирала, или не съм донесла някакъв боклук с обувките си. Отворих вратата, за да проветря, и примигах объркано, когато видях Адам да слиза от колата си и да тръгва по алеята.

— Опитах се да ти се обадя. Добре ли си?

Приличаше на маниак. Сякаш беше спал по-малко и от мен. Погледът му подскачаше нервно насам-натам, все едно бе взел някакъв наркотик, макар да знаех, че никога не би го направил.

— Защо си се опитвал да ми се обадиш? — Свежият сутрешен въздух ме разсъни и частите на пъзела започнаха да образуват картина, която не исках да виждам. — Какво търсиш тук?

— Трябва да си взема някои дрехи.

— В седем часа сутринта? — Не изчаках обяснението му. — Тъкмо смятах да се обадя в полицията. Някой е излял бензин през вратата ми.

Изненадах се колко съм спокойна, предвид обстоятелствата. Изгонването на Адам ме беше направило по-силна, по-уверена. Липсата на сън създаваше усещането, че наблюдавам случващото се някъде отгоре.

— Какво? — Той се огледа наоколо, сякаш извършителите още бяха наблизо. — Кога? Добре ли си? София добре ли е?

Имаше нещо странно в него, сякаш криеше някаква тайна. Изведнъж ми се стори, че въобще не изглежда изненадан.

— София е добре. Спа с мен снощи. Ще се обадя на 101 и ще съобщя за случилото се.

— Аз ще го направя. Бездруго съм тръгнал за работа. Така ще ни обърнат по-сериозно внимание.

По-късно, след като оставих София в детската градина, смених крушката на верандата и попитах Мо дали е видяла нещо.

— Съжалявам, скъпа — отговори тя. — Лекарят ми предписа хапчета за сън — веднага се отнасям. Преди няколко седмици едни хлапета се опитаха да запалят огън в казаните за боклук, така че може да са те.

Обадих се на полицията, за да им съобщя тази допълнителна информация.

— Опасяваме се, че нямаме подаден сигнал за нарушение на този адрес.

— Съпругът ми трябва да е съобщил за него тази сутрин. Детектив Холбрук. Работи в Службата за криминални разследвания.

— Явно още не го е направил. Желаете ли да подадете сигнал?

По-късно писах на Адам.

Ококорих се на написаното на телефона ми. Защо не беше съобщил за случилото се? И защо ме излъга?

Получих още едно съобщение.

Една мисъл започна да се оформя в мрачните кътчета на съзнанието ми. Дали Адам не беше този, който бе залял изтривалката ми с бензин, в жалък опит да го прибера обратно? Да не се мислеше за рицар в лъскава броня?

Добре сме, благодаря ти, отговорих му аз. Не бях изплашена. Адам беше идиот, но не и психопат.

— Трябваше да поспите малко — казва Ерик, когато излизаме от стаята за отдих и слизаме по стръмните спираловидни стълби към пътническата кабина. — Има много време до следващата ни почивка.

— Благодаря, тате — измърморва някой над мен. Следва приглушен кикот.

Ерик е прав, трябваше да поспим, но разговорите на другите момичета бяха добре дошли за мен, защото ме разсеяха от въпроса защо автоинжекторът на София се намираше в самолета. Не можех да спра да мисля, че Адам стои зад това. Дали не ме караше да се чувствам виновна, че съм я оставила? Или се надяваше да се разтревожа толкова много, че да потърся помощта му? Дали това, също като бензина, не беше неговият изкривен начин да бъде моят рицар в лъскава броня?

Не е някой от колегите ми, това е сигурно. Те не са като тези на Адам, с които служи от години и се познават много добре. Аз постоянно работя с непознати. Кой ще си прави такива шеги с непознати?

Влизам в пътническата кабина и погледът ми се спира на мъжа на 3F. Джейсън Поук има онова младежко лице с лунички, което кара тийнейджърките да се разтапят, а майките да казват на дъщерите си внимавай с този. Човек трябва да е живял в пещера, за да не е чувал за „Шегите на Поук“ — култов канал в YouTube, който бързо стана много популярен, когато се премести в „Канал 4“. Спомням си един епизод, който гледахме двамата с Адам, преди всичко между нас да се обърка. Поук беше облечен като пастор — с фалшив нос и белокоса перука — и бъркаше думите пред нищо неподозиращата двойка.

— В легло и в лошо… имам предвид в добро и лошо. — От присъстващите се разнесе приглушен смях. Поук хлъцна и смотолеви следващото изречение. Камерата се съсредоточи в една възрастна дама със стиснати устни, а той се обърна с гръб към щастливата двойка и отпи от малка манерка, на която пишеше „Вино за причастие“. Ченето на булката увисна. Кумът зад нея избухна в смях, когато Поук си свали дегизировката и операторът излезе от църквата.

— Поредната от шегите на Поук! — разнесе се гласът на коментатора.

— Класика! — каза Адам и изпръхтя от смях.

— Аз щях да полудея.

— Само в началото. После щеше да осъзнаеш, че е забавно.

— Горката жена. — На телевизора се повтаряха същите „реакции“, които гледахме преди малко. Булката беше ужасена, а майка ѝ се разплака. — Толкова много месеци планиране, а този глупак се появи и опропасти всичко.

— Кумът организира всичко. Поук просто си свърши работата.

— Дори така да е.

Минавам покрай Поук и хвърлям поглед на монитора му. Изненадана съм, че гледа документален филм за Аушвиц, и се изчервявам, когато забелязва, че го наблюдавам.

— Отрезвяващо е — казва той на висок глас заради слушалките.

Сигурно аз съм взела автоинжектора с мен на самолета. Спомням си, че преместих едно списание от ежедневната си дамска чанта в работната — може би е бил между страниците. Или пък София го е сложила в хартиения плик с флапджака, без да иска? Вероятно така е станало.

Не обръщам внимание на шепота в главата ми, който ми обяснява, че автоинжекторът трябва да е в раницата на дъщеря ми, а не в дамската ми чанта — определено ще е прекалено голямо съвпадение да е паднал от едната чанта в другата, при това не веднъж, а два пъти, и че е бил в хартиения плик със сладкиша, преди да го отворя. Не искам да чуя гласа и когато ми напомня за бензина под вратата ми, за обажданията и затварянията, които зачестиха напоследък, и за странното поведение на Адам през изминалите няколко месеца. Не приемам предупрежденията му. Автоинжекторът се е озовал случайно в чантата ми. А и какво ще постигне някой, като го донесе на борда?

Иска ми се да пиша на Бека, за да проверя дали всичко е наред, но от контрол на въздушния трафик казват, че не могат да направят нищо по въпроса с безжичния интернет. Диндар е осигурил всички удобства за този полет — по-широки седалки в икономична класа, първокласни филми, компенсиране на въглерода и безплатен интернет за всички, независимо от класата. В списанието, посветено на полета, е отделена цяла страница за реклама, която окуражава пасажерите постоянно да туитват моменти от пътуването си, като използват #ЛондонСидни. Сега шефът ще се ядоса много, защото това няма как да стане без интернет.

Оглеждам кабината в опит да разпозная журналистите. Първата, една жена с остри черти на лицето, която има колонка в „Мейл“, много прилича на снимката си в нея и няма нужда да проверявам в списъка с пасажери как се казва. Все пак го правя, за да съм сигурна. Алис Даванти е името, под което пише колонката си, а в списъка е Алис Смит. Вероятно това е фамилията на съпруга ѝ или пък Даванти е псевдоним, който да ѝ придаде блясък.

Нужно ми е повече време, за да забележа втория журналист — не го познавам нито по физиономия, нито по име, и без Гугъл съм изгубена. Тръгвам нагоре-надолу по пътеката и хвърлям погледи в мониторите на лаптопи и в отворени книги. Забелязвам, че мъжът с кръглите очила е сложил менюто с вина в бележника си и когато минавам покрай него, използва истински фотоапарат, а не телефон, за да си направи вездесъща снимка как си е вдигнал краката и гледа филм. Той е от старата школа. Проверявам списъка с пасажери — Дерек Треспас. Въпреки оплакванията му от липсата на интернет изглежда напълно доволен.

Докосвам отново автоинжектора и въпреки хилядите километри, които ни делят, се чувствам по-близо до София. Мисля си за бележката, която оставих на възглавницата ѝ, и се питам дали вече я е намерила. Иска ми се да ѝ изпратя съобщение. В пилотската кабина има радиотелефон и VHF радио, които пилотите използват за връзка с контрол на въздушния трафик на всеки половин час и когато навлизаме или напускаме въздушното пространство на някоя страна. Не е нещо невиждано да се изпращат лични съобщения по тези канали (летяла съм на самолети, на които майки са съобщавали на бащите, че са бременни, а на Световните първенства по футбол се следи за всеки вкаран от националния отбор на Англия гол), но това не е спешен случай.

— Смятам да боядисам стените в сиво, като оставя една акцентираща стена в розово-златен тапет. Какво мислиш? — Кармел ми описва апартамента, който са си купили с приятеля си.

— Звучи ми чудесно.

— Искам да си вземем розов кадифен диван, но се чудя дали няма да е прекалено заради розово-златистата стена. Какво мислиш?

— Може би. — Поглеждам отново часовника си. Времето е забавило своя ход и вече копнея за настъпването на края на смяната ми, за да мога да отида горе в стаята за отдих и да дръпна завесата около леглото си. Вероятно дотогава ще оправят интернета и ще мога да изпращам съобщения.

Една малка фигура се промъква в кухнята. Това е Финли, който сигурно се срамува да натисне бутона си.

— Здравей, скъпи — посрещам го. — Гладен ли си?

Той вдига слушалките си.

— Може ли…

— Отново ли ги оплете? Как го правиш?

Кармел се заема със задачата, като разплита възела с белите върхове на ноктите си.

— Моите също постоянно се оплитат. Навивам ги много внимателно, но когато реша да ги използвам, приличат на спагети.

Разнася се крясък от пътническата кабина и от двете страни се надига врява. Някой извиква: „Доведете помощ!“ и сърцето ми се свива. Вероятно жената от икономична класа отново създава проблеми на бара.

Преди да отида да разбера какво става, Ерик влиза в кухнята, а обикновено бледото му лице е зачервено.

— Каква е тази врява?

Той не отговаря, а посяга към трубката на уредбата и заговаря със спокоен и авторитетен глас, който прикрива безпокойството му.

— Молим, ако има лекар на борда, да дойде в предната част на самолета.

— Да не би на някой пасажер да му е лошо? — пита Кармел и очаквам Ерик да ѝ се сопне, че това е повече от очевидно, но той само се опулва насреща ѝ и едва сега виждам, че се тресе като платно.

— По-лошо — отговаря колегата ни. — Мисля, че е мъртъв.