Заложници

Шест На 17 часа от Сидни Мина

Намираме се някъде над Източна Европа. Под нас няма нищо освен облаци. Притискам върховете на пръстите си в прозореца и настройвам очите си към фигурите, които щяхме да открием двете със София, ако беше тук. Прегърбена стара дама, тръгнала на пазар — виж, ето я пазарската ѝ чанта. Палма — ето я там! Трябва малко да присвиеш очи…

Помня как гледах облаците, легнала в градината ни, докато майка ми плевеше тревичките в големите саксии. Тя поддържаше градината ни много красива, като не знаеше името на нито едно растение, но инстинктивно му намираше правилното място.

— Цветята се нуждаят от пет неща, за да цъфтят — казваше мама. В този момент вадеше един красив храст, който миналата година беше окичен с нежни бели цветчета, но тази не цъфна. Изправих се до седнало положение и се зарадвах на отворилата ми се възможност да демонстрирам какво съм научила в часовете по биология.

— Вода — отговорих аз. — Храна. Светлина за фотосинтезата. — Замислих се за миг. — Топлина?

— Умно момиче. Кое е петото?

Направих физиономия. Дори не помнех, че има пето.

— Пространство. — Мама внимателно извади храста от земята и запълни отворилата се дупка с пръст от съседните растения. — Тези трите си бяха добре, когато ги засадих, но сега това не разполага с достатъчно място. Няма да умре, но няма и да цъфти. Ще го преместя другаде. Ще видиш колко ще ни е благодарно.

Сещам се за този разговор всеки път, в който се кача на самолет, и преглъщам вината си, че оставих София. Нуждаем се от пространство, за да цъфтим. Всички ние.

Примигвам и се извръщам от облаците, оставям ги сами да образуват фигури. Самолетът е ярко осветен и изпълнен с разговори. Предлаганата храна е внимателно избрана — първото ястие има за цел да държи пасажерите будни, а второто да ги прикани да си починат.

— Трябваше да дадат на всички хапчета за сън — каза Ерик, докато разглеждахме менюто. — Щеше да излезе по-евтино.

Отивам в пътническата кабина и проверявам дали пасажерите разполагат с всичко необходимо. Редовете са общо седем. От двете страни на кабината са монтирани двойни седалки, а в средата са по четири. На всяко място има параван, който позволява да се изолираш от съседа си и да се затвориш в свой собствен пашкул. Долната половина на всяка седалка се плъзга напред под телевизора и се превръща в удобно за спане легло. Това не е никак лош начин да прекараш двайсет часа, а и седалките тук са много различни от икономична класа, където трийсет и три реда от по девет могат да се накланят само с шест-седем сантиметра.

— Пристигнахме ли вече? — пита мъж в едно от средните места, който пътува сам. Засмивам се любезно, макар че той е четвъртият пасажер, който ми задава този въпрос. Всеки от тях е убеден в своята оригиналност. Зад него една мила двойка е вдигнала паравана между тях и е наклонила седалките си под еднакъв ъгъл. На телевизорите им върви един и същ филм, при това в синхрон, който не е случаен. Вероятно са младоженци, но ако наистина е така, списъкът с пасажери ми подсказва, че тя е запазила фамилията си.

— Може ли още едно одеяло? — Жената наближава трийсет години и е с буйна къдрава кестенява коса, която е усмирила с голям ластик. — Замръзвам.

— Джини е наполовина влечуго. Нуждае се от топлинна лампа, за да е напълно щастлива. — Партньорът ѝ е по-възрастен от нея и това личи от бръчките в челото му. Той се усмихва, докато говори, но очите му не блестят като нейните.

— В такъв случай ще ви зарадвам, че в момента в Сидни е двайсет и пет градуса — съобщавам им аз. — Колко време ще останете там?

— Три седмици. — Джини се изправя на мястото си, сякаш изстреляна от силата на отговора си. — Избягахме от вкъщи, за да се оженим.

— Господи, това е много вълнуващо. — Спомням си сватбата ни с Адам — църквата, семейните снимки, хотела — и седмицата, която прекарахме в Гърция след това. Всичко беше като по шаблон, но вероятно така бе по-добре. Беше сигурно. Безопасно.

— Джини!

— Какво? Вече няма значение, Дъг — направихме го. Никой не може да ни спре.

— Дори така да е. — Той си слага слушалките, а годеницата му се изчервява, видимо разочарована. Оставям ги да си гледат филма, но, въпреки че остават близо един до друг, нещо се е променило между тях и това ме кара да ги съжаля. Да съжаля нея. Изпитвам тъга за онази двойка, която бяхме двамата с Адам на онзи гръцки остров, и за начина, по който се разделихме. Всяка връзка се променя, когато се появят децата, независимо по кой път поема, но едно дете със специални нужди оказва сериозен натиск, за който никой не е подготвен. Моят отговор беше да търся решения и да изчета всичко за травмата при осиновяване и разстройството на привързаността.

Този на Адам беше да избяга.

Физически беше с нас — когато не бе на работа, — но започнах да го губя емоционално преди години. Не знам дали аферите му са започнали тогава и колко са били — Катя е единствената, за която съм сигурна.

Веднъж го попитах. Намерих дебитна карта за сметка, която не знаех, че съществува, след което разбрах, че е сменил паролата на телефона си.

— Афери ли имаш?

— Не!

— Тогава защо си сменил паролата си?

— Въведох грешната три пъти. Наложи се да я сменя. — Лъжата беше изписана по цялото му лице.

Повикана съм от другата страна на пътеката от възрастен пасажер с кръгли очила и оредяваща коса, който се мръщи на лаптопа си.

— Все още няма интернет.

— Така е, съжалявам. Правят всичко възможно, за да отстранят проблема, но…

— Ще го пуснат ли скоро?

Възпротивявам се на желанието си да притисна пръсти в слепоочията си и да се вгледам в невидима кристална топка.

— Не знам. Съжалявам за неудобството.

— Нуждая се от него заради работата си. — Възрастният мъж ме поглежда така, все едно силата да поправя безжичния интернет е изцяло в моите ръце. — Полетът е много дълъг.

— Да, така е.

Първата смяна е почти готова да предаде щафетата. Ческа и Майк ще се качат горе в стаята за отдих за шест часа и ще се върнат, когато вече сме минали половината път до Сидни. В задната част на самолета има втора стая за отдих за екипажа, до която се стига през една заключена врата в задната кухня. Тя разполага с осем малки легла, разделени с бариери и завеси. Съмнявам се, че ще спя много по време на първата си почивка, но ще е различно през втората. Два часа преди да кацнем, ще работим целият екипаж. Получихме ясни инструкции от Диндар да изглеждаме свежи за снимките при кацането.

Ще прекараме няколко дни в Сидни, преди да се върнем с обратния полет, и ще е чудесно да разгледаме града, но ще е още по-хубаво да поспя, без да бъда будена от писъците на София. Месеци наред дъщеря ми сънува кошмари, независимо от вечерната ни рутина и мястото, на което спи. Всяка вечер се събуждам с туптящо сърце и хуквам към стаята ѝ, за да я намеря изправена в леглото си. За миг е вдървена и не приема прегръдката ми, но после се отпуска в нея.

— Може би Катя ѝ липсва — казах на Адам. Намекът беше очевиден, че вината за това е негова. Той се изчерви, както прави винаги, когато споменем името ѝ, и се направи, че не ме е чул, но нещо започна да ме гложди като развален зъб и чак на следващия ден разбрах какво. Кошмарите бяха започнали, преди Катя да си отиде.

— Извинете ме. — Едно малко момче — може би на девет-десет години — вдига ръка и размахва пръсти, все едно е в час и трябва да отиде до тоалетната. Майка му се е излегнала на свалената до него седалка и си е сложила маска за очи, на която е бродирано „Зареждане — не изключвайте“.

— Здравей. Как се казваш?

— Финли Мастърс.

Усмихвам се.

— Здравей, Финли, желаеш ли нещо за пиене?

— Слушалките ми се оплетоха. — Момчето ме поглежда изпълнено с безпокойство и гърдите ми се свиват по онзи добре познат начин, когато съм далеч от София.

— О, скъпи, това е много сериозно. Да видим дали ще можем да оправим проблема. — Използвам ноктите си, за да разплета образувалия се възел в кабела и му връщам слушалките с усмивка.

— Благодаря.

— За нищо.

Финли е единственото дете в бизнес класа, макар че точно отпред, на средните места, седи двойка с бебе. То плаче подобно на котенце — не е силно, но настоятелно — и зървам разтревожения поглед, който си разменят родителите му. Усмихвам им се, в опит да ги уверя, че всичко е наред, но те се заемат с дрехите му, сякаш ключът към неспокойството му се крие в начина, по който е закопчан гащеризонът му, а не в налягането в малките му уши.

Проверявам списъка с пасажери — Пол и Лия Талбът — и ги питам дали се нуждаят от нещо. Бебето им едва ли е на повече от месец.

— На три седмици и два дни е — споделя Лия, когато я питам. Тя е австралийка. Косата ѝ е изсветляла от слънцето, лицето ѝ е загоряло и с лунички, а зъбите ѝ са равни и бели. Представям си как със съпруга ѝ си правят барбекю на плажа на Коледа. Може би Адам, София и аз ще направим това някой ден — ще избягаме от студа и ще отидем някъде на топло.

Продължаваш да мислиш за Адам, така ли? пита вътрешният ми терапевт.

— Голям е сладур! Как се казва? — Не обръщам внимание на терапевта си. Това е просто по навик. Пет години бяхме семейство. Адам ми даде съвсем ясно да разбера какви са приоритетите му и в тях не са включени съпругата и дъщеря му.

— Наистина е голям красавец. — Лия засиява, докато гледа сина си. Тя е по-възрастна от мен — предполагам, че е на повече от четиресет, — но е в много по-добра форма. — Запознайте се с Лаклан Хъдсън Самюъл Талбът.

— Има доста имена.

Съпругът ѝ се усмихва.

— Не можахме да решим кое да е. — Акцентът му е английски, но завършва изреченията по онзи начин, характерен за хората, които не живеят в родината си.

— Изглеждате невероятно — казвам на Лия. — Не мога да повярвам, че току-що сте родили!

Комплиментът я засрамва. Тя целува главата на бебето и вдишва миризмата му. Съпругът ѝ я прегръща с една ръка и имам чувството, че се опитват да ме изолират… защото съм казала нещо нередно.

— Ако желаете да го взема по-късно, за да поспите малко, само ми кажете.

— Благодаря ви.

Оставям ги с болка в сърцето, все едно съм глътнала камък. Осиновяването не е разсеяло мъката от безплодието, не се е справило с редкия, но силен копнеж за издут корем и новородено бебе в ръце. София е целият ми свят — не е нужно да си раждала, за да бъдеш майка, — но това не означава, че не ме боли, когато си помисля какво е да преживееш всичко това.

Много ми се иска да бяхме осиновили София като новородено. Не беше невъзможно да се случи. Трябваше да се случи. Майка ѝ вече бе в списъка за наблюдение — социалните се бяха намесили и бяха взели по-големите ѝ братя и сестри. Ала се налагаше да се следва процедура, която ни отне първата година от живота на София, а на София отне способността да се доверява. Заради тази процедура не бяхме семейството, което можехме да бъдем.

Нито Адам, нито аз успяхме да мигнем вечерта, преди София да дойде у дома за първи път, от страх да не объркаме нещо.

— Ами ако никога не се почувствам като истински баща?

— Ще се справиш! Разбира се, че ще се справиш. — Знаех, че Адам е нервен — на него му трябваше повече време, за да свикне с мисълта за осиновяването, — но знаех също така, че бързо ще обикне София. Семействата се градят на основата на обичта, а не на гените.

Само че двамата със София така и не изградиха връзка. Тя изискваше много от нас още като бебе и не можеше да бъде успокоена от никого от двама ни. Постепенно започна да ми позволява да я люлея, докато заспи, но ако Адам я вземеше, започваше да пищи до посиняване. С времето се привързваше все повече и повече към мен, а него го изолираше.

— Имай търпение — казвах му аз. — Един ден ще дойде при теб и трябва да си готов.

— Развесели се, скъпа… не бъди унила. — Извадена съм от мислите си от мъжа зад семейство Талбът. Той е изпънал дългите си крака под подноса си, на който е оставил бутилка с вода и книга.

Работех в бар, докато учех в университета. Посещаваха го банкери, плямпалници и студенти. Състудентите ми се чувстваха интелектуално по-висши от мен, в мига в който застанех зад бара, и ми викаха ела тук, скъпа и налей, миличка, все едно бяхме герои от сапунения сериал „Ийстендърс“. Понякога и тази работа е такава, въпреки че служителите ни притежават всякакви квалификации. Познавам бивши парамедици, университетски лектори и пенсиониран полицай с късно открита страст към пътуванията. Повечето пасажери не виждат това. В техните очи сме просто сервитьори в униформи. Не вземат под внимание обучението ни да реагираме в спешни ситуации, да оцелеем, ако самолетът падне във вода, да изгасим пожар или да освободим пасажер от седалката му.

Насилвам се да се усмихна над стиснатите си зъби.

— Да ви донеса ли нещо, сър? Вино?

— Благодаря ви, но не пия.

— Тук съм, ако имате нужда от нещо.

Благодарна съм за този оазис на трезвеността насред пътниците, които стават все по-весели. Изведнъж ми се приисква да съм си у дома, а двете със София да сме легнали на дивана и да гледаме „Прасето Пепа“. Спомням си всички хубави моменти с нея, когато ме няма. Не е ли винаги така? Сещам се дори за прекрасните мигове с Адам — смеха, близостта, чувството да съм в прегръдките му.

От бара се разнася шум и отивам да проверя дали се нуждаят от помощ. Вътре е претъпкано и децибелите на разговорите се усилват с идването на още пасажери от бизнес класа. Няколко от тях са по пижама, което продължава да ги забавлява, въпреки че от часове летим. Двама седят на бара и от езика на тялото им става ясно, че флиртуват.

— Виждала ли си тирбушона? — Барманът Хасан изглежда подразнен.

— Не, но по-рано си беше на мястото. Ще ти донеса един от кухнята.

— Затова винаги пия шампанско. За него ти трябва само чаша. Или сламка! — Жената на бара има дълбок гърлен смях, въпреки дребничкото си тяло. Косата ѝ е дълга и руса, гримът ѝ е нанесен внимателно, а устните ѝ са кървавочервени. Мъжът, с когото разговаря, не може да свали очи от нея. Той е едър, макар и не много по-висок, но с бицепси, които са по-големи от талията ѝ. Тъмната му коса би се накъдрила, ако не беше подстригана толкова късо, а половината му лице е скрито зад гъста брада. Левият палец на жената е пъхнат в задния джоб на панталоните му по онзи непринуден и автоматичен начин, по който двама души се научават да се държат един с друг с времето. В гърлото ми засяда буца, когато си спомням годините с Адам, през които връзката ни все още беше достатъчно млада, за да флиртуваме, и в същото време да се познаваме толкова добре, че да се чувстваме приятно в компанията един на друг.

Обръщам се да изляза, но с периферното си зрение забелязвам помръдване — завесите между бизнес и икономична класа се поклащат. Към бара приближава тъмнокоса жена. Тя се оглежда наоколо, докато чака, като вниманието ѝ е привлечено предимно от големия телевизор на стената и купите с бонбони, оставени на разположение на пасажерите.

— Шампанско, моля.

Хасан ме поглежда.

— Опасявам се, че барът е само за пасажери от бизнес класа. — Той звучи нервно и ръцете му надвисват над шампанското, сякаш ще ѝ сипе въпреки този факт.

— Искам само едно.

Мисълта да ѝ сипем шампанско и да я пратим обратно в икономична класа е съблазнителна, но арогантното ѝ отношение ме кара да поема нещата в свои ръце. Пристъпвам крачка напред.

— Съжалявам, моля да се върнете в икономична класа.

— Мамка му, просто искам питие.

— А аз не желая да ме ругаят, докато си върша работата, но предполагам, че днес и двете няма да получим желаното.

— Как са пижамите ви? — Тя изсъсква думите към една еднакво облечена двойка, която си прави селфи.

— Ами, много са…

— Знаете ли какво получихме ние в сувенирните си торбички? — Тя свива пръсти във въздушни кавички и изкрещява: — Проклети бисквити!

— Добре, стига толкова. — Хващам жената за лакътя, но тя се освобождава от хватката ми.

— Махни си ръцете от мен! Това е нападение. — Оглежда се наоколо. — Някой снима ли това? Тя току-що ме нападна.

— Моля ви, върнете се на мястото си. — Всички в бара ни зяпат, а пасажерите от бизнес класа извиват вратове, за да видят какво се случва зад тях. — Барът е само за пасажери на бизнес класа.

— Тогава той защо е тук? — Жената сочи с пръст едър мъж, който дава всичко от себе си, за да не ѝ обръща внимание.

— Защото е… — започвам аз, но виждам как пасажерът се изчервява и бута чашата си на бара, видимо пиян.

— Съжалявам — отговаря той, макар да не е ясно на кого се извинява — на мен или на русокосата си спътница.

— За бога! — Поглеждам Хасан, който дъвче устната си.

— Те са заедно. Беше спокойно, когато ме помолиха, и си помислих…

— Моля всички, които не са от бизнес класа, да се върнат по местата си — казвам на висок тон аз, — където екипът ни ще приеме поръчките ви за напитки с удоволствие.

— Съжалявам — измърморва отново едрият мъж. Той поглежда за последно русокоската, преди да мине през завесата и да се върне на мястото си. Скръствам ръце и поглеждам пияната жена. Погледите ни се срещат за цяла минута, докато тя не се отказва накрая.

— Сноби! — изкрещява с пълно гърло. Изпитвам съжаление към екипажа в икономична класа, който ще трябва да ѝ отказва алкохол през следващите петнайсет часа.

Изпускам въздишка под съпровода на вялите аплодисменти сред пасажерите на бара.

— Имате деца, нали? — пита облечената в пижама жена с усмивка на лице. — Тонът ви беше като на майка към дете.

Ухилвам се. Тръгвам обратно към кухнята и за първи път, откакто дойдох на работа, се отпускам — безпокойството ми най-накрая се е изпарило. Инстинктите ми не ме подлъгаха — нещо се случи на този полет, но успях да се справя с него. Работя това от дванайсет години — необходимо е много повече, за да се затрудня.

Докато бях дете, майка ми винаги сочеше небето, когато някой пътнически самолет прелиташе над нас.

— Бързо! Изпрати целувка на мани и баба сидо[3]!

— Не знаем накъде лети този самолет — разсмивах се аз, но въпреки това махах, защото бях прекалено суеверна, за да не го направя. Това се превърна в навик — като да поздравявам свраките, когато са сами — дълго след като баба и дядо си бяха отишли от този свят и нямаше причина да посещавам Алжир или да изпращам целувки отвъд океана. Дори след като спрях да ходя на летището с татко — в средата на тийнейджърските си години, не смятах, че е готино да те видят да зяпаш летателни апарати, — продължих да махам, когато над мен прелетеше самолет. Здравейте, мани и баба, обичам ви, хора.

Години по-късно заминахме за Франция, където родителите ми имаха къща. Тя беше наследство от родителите на татко — една съборетина, изпълнена със спомени. Гледах през прозореца на самолета облаците, които изглеждаха достатъчно солидни да стъпи човек на тях. Прекарвахме всяка училищна ваканция във Франция, като продължихме традицията и след като отидох да уча в университет. Майка ми постоянно ходеше напред-назад и се срещаше с приятели, а баща ми си почиваше далеч от напрегнатия живот в Лондон.

— Искам да стана пилот. — Тогава беше първият път, в който споделих това и то прозвуча много дръзко. Дори нелепо.

— Стани — подкрепи ме татко.

Такъв си е той. Ако искаш нещо, направи го.

Вратата на пилотската кабина в дъното на самолета се беше отворила и аз извих врат, за да видя таблото и голямото стъкло, пред което се бе разпрострял килимът от облаци. Обзе ме огромно вълнение.

— Много е скъпо.

— Колко скъпо?

— Ами… осемдесет хиляди? Най-малко.

Баща ми мълча цяла вечност, след което сви рамене и каза:

— Проучи нещата.

Шест седмици по-късно продадоха къщата във Франция.

— Върви да станеш пилот — каза татко.

— Ти обичаше тази къща! — Погледнах лицата на родителите си и намерих единствено вълнение върху тях. — Смятахте да се оттеглите там след пенсия.

— На кого му трябва пенсионерски живот във Франция, когато дъщеря му е пилот на самолет? — Татко ми намигна. — Ще останем близо до теб на стари години.

Майка ми ме стисна за ръката.

— Ще се оправим. Вълнуваме се за теб.

Тя ми направи снимка в деня, в който заминах за школата за пилоти, сякаш беше първият ми учебен ден. Застанах на вратата, облечена в черни панталони и чисто нова риза с една-единствена златна чертичка на пагоните ми.

Поглеждам полата, с която съм облечена сега, маникюра и чорапогащника в телесен цвят. Обичам работата си, но нещата не трябваше да се развият така.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — пита ме Кармел и държи пакетче чай над празна чаша.

— Да. — Странно е да изляза в почивка сега, само няколко часа след излитането на самолета, и още по-странно, че когато се събудя, ще остават още часове до кацането. Хората под нас ще се будят, ще тръгват за работа, ще се прибират по домовете си и ще си лягат, а през цялото това време ние ще сме във въздуха. Струва ми се някак си невъзможно, почти свръхестествено.

За разлика от Ерик, който не се е усмихнал, откакто сме излетели, Кармел е прекрасна. Тя е само на двайсет и две години и смята да се нанесе при приятеля си, когото очевидно боготвори.

— Работи в Ситито — каза ми гордо Кармел, когато седнахме на местата си при излитането.

— Какво прави там?

Тя примигна насреща ми.

— Работи в Ситито[4].

Скастрих се сама, като изцъках с език.

— Ах, да, каза ми вече. Съжалявам.

Кармел приготвя чай, а аз търся в кутията до кухнята малкия хартиен плик, който София ме помоли да взема на борда.

— Не го отваряй, докато не излетиш — каза ми тя. Беше дошла в стаята ми, докато си опаковах багажа, вече свикнала да вижда отворения ми на леглото куфар.

Разтварям плика. Вътре ме очаква флапджак[5] с канела — от онези, които опекохме през уикенда. Приятният му аромат изпълва устата ми със слюнка. Едното от ъгълчетата му е отгризнато. Докосвам края, в който са се докоснали белите зъби на дъщеря ми.

Под флапджака, пропита с мазнина, се мъдри бележка. За моята мама, с много обич от София хохох. Показвам я на Кармел и тя притиска длани в гърдите си.

— Чудесно! От дъщеря ти ли е?

Кимам.

— О, Господи, много е мило. Нямам търпение да стана майка. Обзалагам се, че правиш купища неща с нея, нали? Рисувате, майсторите и какво ли не.

— Предимно печем сладкиши. — Вдигам флапджака. — Много печем. Тези ги направи почти сама, а е само на пет години.

— Невероятно.

Отчупвам парченце от сладкиша и го лапвам, след което прибирам бележката в джоба си, а останалото увивам, за да го доям горе. Започвам да почиствам кухнята, за да я оставя в добър вид за следващата смяна. Някой е оставил автоинжектора си на плота. Вземам го, за да не бъде изхвърлен в боклука.

— Имаш ли някаква представа кой… — млъквам, защото забелязвам поизтъркания етикет. Той е правоъгълен, с усмихнато личице и напечатано име.

София Холбрук.

— Искаш ли мляко и захар? — пита ме Кармел.

Какво търси автоинжекторът на София тук? Усмихнатото личице означава, че е онзи от раницата ѝ — простото, но ефективно решение на Адам да следим кой автоинжектор закъде е, — а етикетът несъмнено е същият като онези, с които чинно надписвам обувките, кутията ѝ за обяд и бутилките ѝ с вода.

Опитвам се да си спомня какво се случи тази сутрин, след като оставих София в училище. Облякох си униформата у дома, така че дори автоинжекторът да е бил в дънките ми, няма как да се е преместил от единия джоб в другия. Дали не съм го сложила в работната си дамска чанта, преди да тръгна за работа? Годините на тази служба ме превърнаха в създание на навика — паспортът и личната ми карта постоянно са в работната ми дамска чанта, заедно с крема за ръце, балсама за устни и портмонето с валута. Не държа автоинжектор в нея… Защо ми е да го правя? София не идва на работа с мен.

— Земята вика Мина. Добре ли си?

— Съжалявам. Искам само мляко. Благодаря ти.

Прибирам автоинжектора в джоба си. Няма друго обяснение. Взела съм го случайно.

Как иначе би се озовал тук?