Заложници

Трийсет и пет Пасажер 1G

Беше ми приятно да наблюдавам как пасажерите се обръщат един срещу друг. Как любезността им бързо се свличаше и първичните им инстинкти и предразсъдъци поемаха контрола…

Асоциацията с ислямския тероризъм беше естествена. Той представляваше интересна тема за мен и знаех много за отдадеността, търпението и методологията в него. Терористичната атака през 2008 година е в резултат на почти цяла година подготовка и планиране. Разликите между действията на джихадистите и нашите обаче са големи. Те са мотивирани от вярата си, а ние от науката. Фактите са неоспорими, независимо дали човек иска да ги чуе.

Пасажерите в бизнес класа утихнаха, когато видяха докъде ме принудиха да стигна. Не планирах да убивам Кармел, но смъртта ѝ подсили позициите ни и подозирах, че нещата ще са много по-лесни от сега нататък. Възползвах се от възможността да посетя кабината на икономична класа, докато екипажът беше зает с носенето на вода. Влязох в салона и забелязах раздвижване зад бара. Приближих се.

— Кой е там?

Някакъв мъж се изправи бавно. Вдигнатите му ръце трепереха толкова силно, че създаваха впечатлението, че танцува.

— Как се казваш?

— Х-Хасан.

— Мърдай!

Мъжът веднага се подчини, мина под бара и прибяга — като едва не се претрепа по пътя — няколкото крачки до икономична класа, където Нигер бе застанал на пост на лявата пътека.

— Заведи го при останалите от екипажа.

Нигер кимна едва, отдръпна се, когато Хасан мина покрай него, и го блъсна в гърба, за да продължи по пътеката. Няколко души от екипажа издърпаха злощастния барман на пода в задната част на самолета, до входа на кухнята. Нигер ги беше накарал да седнат на пътеката, където можеше да ги наблюдава. Впечатлих се от инициативата му. Животът на улицата го беше направил по-силен от другите, по-твърд дори, което означаваше, че не може лесно да бъде уплашен. Когато се запознахме по време на протест за глобалното затопляне, той мажеше вазелин по предното стъкло на полицейски ван, паркиран в една малка странична улица, докато полицаите се опитваха да осуетят една напълно законна демонстрация. Погледите ни се срещнаха точно когато слизаше от предния му капак. Носеше балаклава, а аз плетена шапка и шал на устата, така че не му беше много лесно да разчете какво си мислех.

— Шибани прасета — казах аз, вероятно за първи път в живота си.

Той кимна одобрително.

— Видях още един ван на Бридж Стрийт.

— Води ме — отвърнах.

Нигер се ухили и ми подхвърли вазелина. Безстрашен и умен. Трябваше да намеря слабото му място. Хванах тубичката и двамата побягнахме, обединени срещу общия враг. До края на деня вече имах нов служител (не че го съзнаваше в онзи момент), а той си намери дом, след като се обадих на няколко души, които ми дължаха услуги. Нигер така и не разбра, че участието му в организацията ни се дължи на онази случайна среща — не знаеше, че вече познава човека, с когото си чати онлайн, — но така ме устройваше. Аз познавах всички, а мен никой не ме познаваше.

Нигер беше отдаден, но Ганг започваше да ме притеснява. Той беше млад — на двайсет и няколко години — и макар да бе завършил психология, работеше като лекар. Преценката му за нещата често беше изкривена. Ганг най-накрая беше заел позиция — пазеше входа между икономична класа и бара — и целият се тресеше от нерви. Очевидно обмисляше дали да не ни зареже, така че се налагаше да го държа под око.

Огледах самолета, преброих екипажа и сравних отново позициите с имена и имената с лица. Пасажерите в икономична класа бяха по-послушни. Зачудих се дали онези в бизнес класа не се смятаха за нещо повече от другите и затова не се държаха по-предизвикателно. Вероятно мислех прекалено много. Може би по-гъсто разположените седалки в икономична класа спомагаха за тази ситуация със заложници.

Няколко от пасажерите се бяха навели над мобилните си телефони и вероятно все още чакаха безжичният интернет да бъде възстановен, както им беше обещано в началото на полета. Отчаяно натискаха бутоните им и дори ги вдигаха нависоко, сякаш така щяха да си осигурят сигнал.

Комуникациите бяха основна част от операцията, разбира се. Реших, че няма нужда да хакваме радиото в пилотската кабина. Яндзъ беше сигурен, че е възможно, и искаше да опитаме, но смятах, че това е ненужен риск. След като бъдеше даден ход на отвличането, от контрол на въздушния трафик щяха да останат безпомощни, а и съществуваше голяма вероятност намесата на Яндзъ да бъде забелязана по-рано и властите да бъдат уведомени.

Много по-важно беше да спрем безжичния интернет в пътническата кабина. Ролята на Мина беше от изключителна важност за успеха на нашата мисия и разчитахме изцяло на невъзможността ѝ да комуникира с Адам. Това я побърка, разбира се, но точно такава беше целта.

А и — както се оказа — по-добре че не знаеше.