Заложници

Тринайсет 11 часа до Сидни Мина

Лицето на пасажера е бледо и мокро от пот. Лекарката — жена от икономична класа с вързана на конска опашка коса и обеци във формата на подкови — сяда на петите си.

— Съжалявам.

Кармел издава звук, който е едновременно изненада и хлип. Прегръщам я, за да я утеша и да се подкрепя, защото изведнъж краката ми омекват. Новината се разнася из пътническата кабина и онези пасажери, които безсрамно седят и зяпат, бавно сядат на местата си. Забелязвам Алис Даванти да криви врат от другата страна на кабината. Вижда ме, че я гледам, и сяда, като пъха телефона си в джоба. Снимка ли е направила?

— Какво се е случило според вас? — Не мога да откъсна поглед от тялото пред мен, от празните му опулени очи и бледата кожа на оголените му гърди.

Лекарката отлепя дефибрилаторните подложки и внимателно закопчава ризата му.

— Вероятно сърдечен удар.

— Той каза, че не се чувства добре.

Всички се обръщат. Висок мъж с очила и добре поддържана брада е застанал пред мястото си. Той е облечен в сив суитшърт, чийто ръкав придърпва нервно, все едно му е неудобно, че е станал център на внимание.

— По-рано чакахме на опашката пред тоалетната заедно и той се държеше за гърдите. Каза, че вероятно става въпрос за лошо храносмилане.

— Пиеше портвайн като безалкохолно — казва футболистът Джейми Крофърд, който седи в другия край на кабината, до входа за бара, и въобще не се притеснява като другия мъж. Не мога да се сетя за отбора, в който играе, дори животът ми да зависи от това, но благодарение на клюкарските списания при фризьорката ми и нелепата ми способност да запомням напълно ненужни факти, знам, че се е пенсионирал на трийсет и четири години, че притежава къща с девет спални в Чешър и че е в чудодейно добри отношения със съпругата си Каролин, макар че ако се съберат жените от изневерите му, могат да се създадат няколко момичешки групи. Двамата са облечени в анцузи — неговият е сив, а нейният розово-оранжев, — на гърдите на които пише „Любов“ с камъчета.

— Също така изяде две парчета торта — добавя Каролин.

— Добре. Благодаря. — Изведнъж си казвам, че трябва да защитя този мъж на пода, чиито избори в живота са разнищвани от напълно непознати. — Бихте ли ни осигурили малко пространство? — Джейми и Каролин се връщат на бара, а аз се обръщам към Кармел. — Добре ли си? — Тя кима колебливо. — Ще съобщя за случилото се в пилотската кабина.

Отивам в кухнята и вземам списъка с пасажерите. Името на мъртвия мъж е Роджър Къркууд. Изминавам разстоянието до пилотската кабина, въвеждам кода за достъп и изчаквам няколко секунди пилотите да видят на камерата, че съм сама. Пускат ме вътре и веднага ме заливат противоречиви емоции от факта, че съм на това място. Управлението на самолета представлява табло с инструменти, което се простира както пред двете седалки, така и между тях. Стъклените дисплеи показват височината, скоростта, горивото и какво ли още не. Поредица от превключватели на тавана кара пространството да изглежда още по-малко и само гледката навън предпазва от чувство на клаустрофобия.

Можех да седя тук. Отдясно, като втори пилот, а един ден дори на капитанското място. Можех аз да водя екипажа през летището и да провеждам инструктажа преди всеки полет. Можех аз да отвеждам пасажерите до местата, за които пътуват, и да влизам в пътническата кабина по средата на полета като главен готвач в ресторант със звезди „Мишлен“. Можех аз да изпитвам невероятната мощ на „Боинг 777“ в ръцете си, когато излита.

И все пак.

Бученето в ушите ми ми подсказва, че съм много далеч от всичко това. Успявам да се справя с него, като дишам равномерно и извръщам поглед от управлението. И като се съсредоточа върху работата си.

Бен се прозява толкова широко, че виждам сливиците му. Секва се, когато им казвам какво се е случило.

Луис си записва нещо върху летателния план.

— По дяволите. — Той поглежда Бен. — Какво искаш да направим?

— Точно сега ли? Сега искам да обърна няколко бири и да си легна в собственото си легло. Но предвид невъзможността това да се случи, ми се иска да нямаме никакви проблеми по време на този полет.

— Малко е късно за това.

Бен ме поглежда.

— Той от бизнес класа ли е?

— Да.

— Сам ли пътува?

Кимам.

Бен започва да барабани с пръсти по бедрото си.

— Остави го.

— Сигурен ли си?

— Намираме се в безизходица, нали? Диндар ще полудее, ако прекратим безценния му девствен полет. Вдигни параваните около мястото му, сложи го на него и го закрий. Също така намали отоплението. — Той се ухилва. Преглъщам жлъчката в устата си, която се надига заради намека в думите му. Все още ни остават повече от десет часа до Сидни.

Протоколът за мъртви пътници е от онези части в учебния материал, които прескачаш, защото предполагаш, че има много малък шанс нещата в тях да се случат. Самолетите обаче са градове във въздуха, а в градовете хората живеят и умират. Джентълменът от място 1J няма да бъде официално обявен за мъртъв, докато не кацнем, и отговорността ни дотогава е както към всички останали пасажери. Трябва да се грижим за него.

Роджър Къркууд тежи повече, отколкото ми се струва възможно за човек. Двете с Кармел хващаме по един от краката му, а Ерик и Хасан се заемат с раменете му. Заедно го влачим до мястото му и го качваме на него. Кармел се опитва да не се разплаче.

— Ще го покрия — казвам аз. — Вие отидете да проверите другите пасажери — уверете се, че всички са добре. На някои от тях няма да им дойде зле един сладък чай или дори чаша бренди. Аз не бих отказала. — На пътеката е паднала чаша, съборена при припадането на мъжа. Подът е изцапан с кръв. Вдигам чашата. На дъното е останала малко течност, но и още нещо — някакъв зърнест остатък, подобен на натрошена в чай бисквита. Подушвам го, но усещам единствено миризмата на портвайн.

Скоро след като започнах работа за „Уърлд Еърлайнс“, една жена отпусна глава по време на един кратък полет до Барселона и повече не се събуди. Самолетът беше претъпкан и нямаше къде да я преместим, затова остана на мястото си, закопчана с колана и хванала ръката на дъщеря си, докато не кацнахме. Отклоненията от маршрута при подобни спешни случаи не са нещо невиждано, особено ако все още съществува шанс за спасяване на живот, но също така съм чувала за трупове оставени легнали на три седалки или дори на пода в кухнята. Една от легендите в нашия занаят, предавана под формата на анекдот, която научих по време на обучението си, разказваше за един злополучен екипаж, който затворил мъртво тяло в тоалетната и не съобразил, че ще се заклещи, когато се вкочани.

Потрепервам, докато намествам краката на господин Къркууд. Някой — вероятно лекарката — е затворила очите му, докато говорих с Бен и Луис, но устата му е отворена, езикът му е подут и е увиснал между посинелите му устни. Той носи брачна халка, която се държи на подутата плът на пръста му. Семейството му няма да бъде уведомено за случилото се с него, докато не кацнем и не бъде официално обявен за мъртъв. Чудя се дали съпругата му го е изпратила на летището, или ще е в Сидни и ще го очаква.

Къркууд не е използвал одеялото си, затова разкъсвам найлона и завивам краката му с него. Свалям намачканото му сако, сякаш гънките в него ще му причинят неудобство. В левия му джоб намирам портфейл, който вземам, за да прибера на сигурно в кухнята. Рядко си имаме работа с кражби на борда, а и не мога да си представя някой толкова коравосърдечен, че да открадне от труп, но въпреки това ще го пазя. Портфейлът е черен, скъп и в същото време изглежда обикновен. Отварям го и от него изпада снимка — разпечатана на домашен принтер фотография.

Протягам ръка, за да се хвана за нещо, макар че самолетът е стабилен. Това не е възможно. Това е просто съвпадение. Странна прилика.

Ала не може да бъде. Познавам това лице също толкова добре, колкото своето.

Това е снимка на София.