Заложници

Четирисет и седем

Не тичай, ще паднеш.

Мини през парка и продължи нагоре по хълма. Изчакай да светне зелено. Все още не, все още не…

Сега!

Виж котката на прозореца, която прилича на статуя. Само връхчето на опашката ѝ потрепва едва. Потрепва ли, потрепва.

Остава още една улица за прекосяване. Светофарът не работи, няма я и дамата с близалките — трябваше да е тук…

Огледай се в двете посоки. Все още не, все още не…

Сега!

Не тичай, ще паднеш.

Пощенската кутия, уличната лампа, автобусната спирка, пейката.

Голямото училище — не е моето училище, все още не.

Книжарницата, празният магазин, агентът, който продава къщи.

После е месарницата, на чиято витрина висят като обесници птици. Стискам очи, за да не гледам втренчените им погледи.

Мъртви са. Всички са мъртви.

В самолета има мъртви хора — така каза радиоводещият. Татко говореше, за да не чуя, но аз чух. Чух. И сега птиците гледат — позволявам си да им хвърля поглед и виждам, че ме гледат, зяпат ме, докато ги приближавам, и няма значение какво ми казва винаги мама, защото трябва да затворя очи и да бягам колкото мога по-бързо заради птиците и лошите хора, и татко в мазето, и…

Бам!

Удар.

Силен, горещ и парещ. Сълзите ми потичат. Изцапвам снега с кръв.

Агентът на недвижими имоти, месарят, а после… а после…

После какво?

Всичко е различно. Тъмно е, натрупал е сняг и вратите на магазините са мрачни, не искам да минавам покрай тях. Те все още ме зяпат, птиците с техните черни мънистени очи, които приличат на оцветени с мастило. Там има и мъртви зайци… виждала съм ги. И краката на трите малки прасенца. Всички те ме гледат от витрината на месарницата. Чакат ме.

Пантофите ми са в сняг. Цялата съм в сняг — халатът ми, пижамата ми.

Много е студено, много, много студено.

Сега накъде?