Заложници

Двайсет и пет Полунощ Адам

Клепачите ми се съпротивляват, докато се опитвам да отворя очи. Искам да ги потъркам, но ръцете ми са вдървени и не ми се подчиняват. Главата ме боли, а устата ми е суха и вкусът в нея е като след десет бири и дюнер, вместо… Поклащам глава в опит да я прочистя. Какво се случи снощи?

Утрото дойде ли? Мракът се вие около мен, дебел като одеяло, така че не съм сигурен дали очите ми са отворени, или не. Чувам музика — топ десет хитове на някаква комерсиална банда. Не съм в леглото си — под мен е студено и твърдо. Къде съм?

Спомените бавно се прокрадват през мъглата в главата ми. Събирачът на дългове. Бека. София.

— София! — прошепвам дрезгаво и измъчено. Вода. Нуждая се от вода. Все още ли съм в кухнята? Бях там, когато припаднах, нали? Цялото тяло ме боли, сякаш всичко е счупено и натъртено.

Внезапно в главата ми изниква как спринцовката, пълна с инсулин, се забива във врата на дъщеря ми. Дали Бека я е инжектирала? На двайсет и три години е, каза тя, а не на седемнайсет. Значи не е ученичка. Не е никаква ученичка. Каква, по дяволите, е тогава?

Представям си как София пищи при ужилването на иглата и започва да се гърчи в шок, когато инсулинът прониква в тялото ѝ.

— София! — Името ѝ проехтява обратно към мен.

Къде съм? Лежа на една страна на някакъв студен и влажен под и се опитвам да се изправя до седнало положение. Примигам, за да привикнат очите ми към мрака. Нещо подръпва ръкава ми и ми пречи да стана.

Завързан съм.

Не, не съм завързан, а съм закопчан с белезници. Ръцете ми са зад мен, опрени в някаква стена. Прокарвам пръсти по пръстените на белезниците и напипвам острите зъби, които ги заключват. Толкова са стегнати, че китките ми са протрити и изтръпнали. Ръцете ми са разделени от твърда пластмаса. Това са полицейски белезници или нещо подобно на тях.

Между мен и стената се намира нещо студено и твърдо, което се е забило в кръста ми. Метален лост или тясна тръба с достатъчно място за прекарване на белезниците. Пръстите ми проследяват метала до пода и отново нагоре — около двайсет и пет сантиметра е, — където изчезва в стената. Изпробвам го, но не поддава. Музиката спира и е заменена от реклама. Това е радио — някаква комерсиална станция с енергични водещи и също толкова енергични песни.

Подът е от каменни плочи, които дерат върховете на пръстите ми. Засилвам се с единия крак в мрака и извивам тяло, докато не докосвам стената, за която съм заключен. След това правя същото с другия крак в другата посока, за да придобия по-ясна представа за помещението. То е тясно и с нисък таван, от който капе вода на главата ми.

Знам къде съм.

В мазето под къщата ни.

— София! — Последната сричка е потопена от хлип. Дърпам ръце, но белезниците само дрънчат в метала, отново и отново, и отново…

Чувам я.

Проклинам веселите водещи, които обсъждат днешната тема — Кой е най-лошият коледен подарък, който сте получавали? — и затварям очи, за да изостря единственото сетиво, от което имам нужда.

— София!

Вероятно и вие сте подарявали такива подаръци! Остава само седмица до Коледа, а аз — не ме съди, Мишел, — все още не съм купил подарък на съпругата си.

Не ѝ вземай комплекта с тенджери, Рамеш, имай ми доверие.

Но тя обича да готви!

Ето с какво ми се налага да се справям, уважаеми слушатели? Обадете ни се с вашите истории и предложения и се насладете на празничните ни мелодии. Нали ме разбираш, Рамеш?

Чувам дишане под глупавите коментари на Мишел и Рамеш от „Райз Еф Ем“.

— София, ти ли си? Скъпа, там ли си?

— Тате?

Изпитвам облекчение.

— Тук съм, миличка. Ранена ли си?

Дъщеря ми не отговаря. Чувам дращене — обувки по камък — и примигам, за да се съвзема. Постепенно привиквам с мрака. Успявам да прогледна през него. Откакто започнах работа в Службата за криминални разследвания, прекарвам повечето си време зад бюро, а не на улицата, но въпреки това съм работил достатъчно дълго като униформен полицай. Претърсвал съм празни складове посред нощ и съм преследвал заподозрени на потънали в мрак игрища. Лъчът на фенерчето осигурява фалшиво чувство за сигурност, създава сенки и засилва мрака. Довери се на очите си, казвам си.

Мазето ни е широко около три метра и дълго около шест, със стръмни каменни стълби в единия край, които водят до кухнята. Когато купихме къщата, имахме грандиозния план да го превърнем в стая, като махнем улея за въглищата и свалим малко нивото на градината, за да сложим прозорец. Офертата за подобен ремонт беше прекалено висока и се отказахме от идеята. В мазето е прекалено влажно, за да съхраняваме каквото и да било, а с падането на температурите мишките идват тук, за да търсят топлина и храна. Пръстите ми инстинктивно се свиват навътре.

Най-лошият подарък, който някога съм получавал, Мишел, е плетен чорап от тъщата ми.

Само един ли получи, Рамеш?

Каза, че преждата ѝ свършила.

— Тате — изскимтява София в мрака.

Стените на мазето са от тухла, издигнати в основите на къщата. Оглеждам ги в търсене на нещо различно, на нещо сиво в тъмнината.

Ето там!

Дъщеря ми е на стълбите — детска сянка, свита на най-горното стъпало, където слаба светлина се процежда от кухнята под вратата. Тя примига, все едно крушката е напът да изгори. Очите ми постепенно привикват още повече с мрака.

— Добре ли си, миличка?

Краката на София са свити до гърдите ѝ. Прегърнала ги е и е заровила глава в коленете си. Дърпам безуспешно металната тръба зад мен. Главата ми се прояснява от мъглата. Усещам остра болка в ребрата си и дъхът ми секва при всеки опит да се освободя. Детегледачката ме е докарала тук, като ме е влачила по стълбите и ме е оставила да падна. Всеки сантиметър от тялото ми подсказва, че е направила точно това.

— Тук не ми харесва, тате.

— На мен също. Ранена ли си?

— Коремът ми не е добре.

— Тя даде ли ти нещо, София? Нещо за ядене? — Дърпам силно белезниците, разгневен на Бека, на себе си и на проклетата тръба, която не поддава. Дори. Сантиметър. — Даде ли ти нещо? Важно е да ми отговориш! — Дъщеря ми отново заравя глава. Това ме кара да си прехапя езика и да заговоря по-нежно: — Миличка, Бека даде ли ти някакво лекарство?

София помръдва, но не съм сигурен дали е кимнала, или е поклатила глава.

— Това „не“ ли е?

— Да.

— Не ти е дала никакво лекарство, така ли?

— Не.

Въздишам.

— Но коремът те боли?

— Не му е добре. Все едно си ме въртял, играли сме на летене с мама или чудовището от банята е дошло. — Гласът ѝ е тих и изплашен.

— Ах. И моят е така, ако трябва да бъда честен. — По радиото започва прогнозата за времето, която обещава още повече сняг през нощта и спад в температурите до минус три градуса. Влагата от каменния под прониква до костите ми. Облечен съм в панталони и риза, а София е по пижама и халат. Поне е с пантофите си. Аз съм по чорапи и краката ми са премръзнали.

Ослушвам се за някакви звуци, идващи от къщата, но не чувам нищо. Бека тръгнала ли си е, или още е горе?

— Миличка, вратата заключена ли е?

— Да.

— Би ли я изпробвала отново? Разклати я добре, за да мога да видя. — София става бавно и проникващата под вратата светлина се усилва. Тя завърта топката, след което я разклаща здраво. Вратата не се отваря.

— Заяла е. — София разклаща отново топката.

— Удари я. Стисни ръката си в юмрук и я удари много силно.

Тя я удря, отново и отново, толкова силно, че би трябвало да събуди целия град. Бека каза, че ако самолетът на Мина не промени курса си, ще нарани дъщеря ми, но тя е тук с мен и е в безопасност — ако да си заключен в мазето може да се нарече така. Това означава ли, че Мина е следвала инструкциите? Отвлечен ли е полет 79? Страхът ме стиска здраво — по-студен е от каменната стена зад мен.

Самолетът разбил ли се е?

— София, искам да крещиш, чу ли? Колкото можеш по-силно. Аз също ще крещя, затова си закрий ушите и викай с пълно гърло. Готова ли си? Едно, две, три!

Крясъците ни са оглушителни. Те рикошират в мазето. София крещи с пискливия си глас, а аз викам Бека! Не искам да крещя помощ! — не искам да плаша още повече дъщеря си.

— Добре, тихо… Слушай.

Единственото, което чуваме, е песента Rockin’ Around the Christmas Tree. Примигащата светлина идва от радиото, което е оставено от другата страна на кухненската врата, а слабата флуоресцентна светлина е от лампата на тавана в кухнята. Опитвам се да разгадая причината Бека да ни остави малката утеха от радиото, когато чувам думите… първият директен полет до Сидни.

От контрол на въздушния трафик установяват, че нещо не е наред, когато никой от пилотите не отговаря, макар че връзката със самолета не е прекъсната. Пилотите са длъжни да информират диспечер при всяко влизане и излизане от нечие въздушно пространство…

— Мога да крещя още по-силно. — София отваря уста.

— Искам да чуя какво казват.

Малко след единайсет часа вечерта от акаунта на „Активисти за климата“ е публикуван пост в Туитър, в който се твърди, че членове на групата са отвлекли полет 79 в знак на протест срещу климатичните промени.

Климатични промени. Масово изтребление. За това говореше Бека. Опитвам се да намеря смисъл във всичко това. Самолетите се отвличат от терористи. Терористите са религиозни екстремисти, а не природозащитници.

И все пак…

„Авиационната индустрия представлява най-голямата заплаха за околната среда — гласи публикацията в Туитър, — и световните лидери трябва да предприемат някакви действия сега.“

— Ела и седни в скута ми, Соф. — Това е имала предвид Бека, когато ми каза, че Мина е избрала да не се бори за каузата. Тук не става въпрос за радикализация — поне не от религиозни фанатици, — а натиск да се спрат самолетите, хората да престанат да летят и авиокомпаниите да фалират.

— Мама е на полет 79. — Гласът на дъщеря ми трепери.

Да я излъжа ли? Да ѝ кажа ли, че не става въпрос за самолета на Мина, че няма нищо общо с Бека и със заключването ни в мазето? София не е като другите петгодишни деца — тя пише и чете като много по-голяма, разбира всичко и знае точно къде е майка ѝ. Освен това казах достатъчно лъжи.

Групата „Активисти за климата“ заяви, че няма участие в случилото се. Тя твърди, че акаунтът й в Туитър е бил хакнат и в момента работят върху подсилването на сигурността си. Ще ви държим в течение относно ситуацията.

Музиката заглъхва и чувам звук от кухнята. Някакъв стол изскърцва по пода, все едно човекът на него е станал рязко.

— Бека!

— Мама е на полет 79.

— Знам, миличка. Бека! — извиквам по-силно, като знам, че плаша София, но нямам представа какво друго да направя. Самолетът на Мина е бил отвлечен, така че това трябва да приключи.

— Самолетът на мама е „Боинг 777“. На него има 353 пасажери.

— Точно така. Бека!

Чувам друг звук, този път е по-близо, и съм сигурен — просто съм сигурен, — че детегледачката е точно там, от другата страна на вратата с притиснато в нея ухо. Налагам си да говоря по-спокойно.

— Бека, знам, че си там. Получи каквото желаеше. Мина е последвала инструкциите, направила е каквото трябва — самолетът е отвлечен. Вече можеш да ни пуснеш.

Разнася се някакъв приглушен звук, нещо средно между подсмърчане и изкашляне, след което Бека отговаря. Гласът ѝ е писклив и груб, тя говори много по-бързо, а не спокойно и лукаво както когато ме упои.

— Все още не е променил курса си. Трябва да те пусна, когато промени курса си.

— Бил е отвлечен! Казаха го по радиото… Бека, пусни ни.

— Млъквай!

— Направи каквото са ти казали… Сега…

— Казах ти да млъкнеш!

— Тате! — София проплаква от стълбите и това ме кара да преглътна ругатните, които детегледачката заслужава. Заговарям с мил и спокоен глас: — Ела да седнеш при мен, миличка.

— Защо говорят за самолета на мама по радиото?

— В скута ми ще ти е по-топло.

Дъщеря ми се дърпа назад.

— Мишките ще ме изядат.

След като решихме да не превръщаме мазето в стая, забранихме на София да слиза в него. Стълбите бяха стръмни и нямаше осветление, така че можеше да се случи нещо лошо. Господин Мишок ще ти изгризе пръстите на краката, ако слезеш, казвах ѝ аз и щипех пръстчетата ѝ, докато тя се заливаше от смях.

— Тук няма мишки — обяснявам ѝ сега и се надявам да съм прав. Бека усилва радиото и през вратата се носи весела музика. Самата тя не се чува. Все още ли е там и ни слуша?

София колебливо слиза в мазето. Свива се в скута ми, а аз изгарям от желание да я прегърна. Спомням си стотиците пъти, в които съм копнеел да дойде при мен, но вместо това е отивала при Мина. Тя отпуска глава на гърдите ми и се прозява. Целувам я по главата.

— Това е неприятна ситуация — казвам много по-спокойно, отколкото се чувствам, — но тате ще я разреши, чу ли? Тате ще ни измъкне оттук.

Само трябва да измисля как.