Заложници

Три 10:00 часът Мина

Наближавам летището и виждам полицейско присъствие, което ми подсказва, че ще има нова демонстрация. Строежът на новата писта започна преди три месеца и от време на време се събират протестиращи до „Пристигащи“, за да изразят емоциите си. В общи линии, не създават проблеми и — макар че никога няма да си го призная открито — им симпатизирам. Просто смятам, че са тръгнали след грешната цел. Създадохме свят, в който се нуждаем от полети и това вече не може да се промени. Не е ли по-добре да протестират срещу вредните емисии и депата за отпадъци?

Сещам се с чувство на вина за мокрите кърпички, които ежедневно ми влизат в употреба, и си казвам, че отново ще започна да използвам козметика за почистване на кожата вместо тях. На пътя лежи банер. „ПОЛЕТА, А НЕ САМОЛЕТИ“[2]. Явно току-що са го разпънали, тъй като охраната на летището е доста стегната. Полицията не може да спре демонстрациите им, но маха своевременно плакатите и банерите. Протестите тук ми се струват доста безполезно упражнение, след като посетителите на летището са служители или хора с билет за някъде. Един плакат няма да промени решението им.

Намалявам преди кръговото и поглеждам наляво, където една жена държи плакат на гладуваща бяла мечка. Забелязва ме, че я гледам, изпъва го към мен и се разкрещява неразбираемо. Сърцето ми започва да бие по-силно и посягам към централното заключване на колата си. В бързината кракът ми се плъзва върху педала на газта. Абсурдността на реакцията ми — заради някаква жена от другата страна на мантинелата, за бога! — ме разгневява. Може би ще продължа да използвам проклетите мокри кърпички напук на тях.

Паркирам на паркинга, заключвам колата и тръгвам с куфара си на колелца към шатъл буса. Обикновено вървя до стаята на служителите, но асфалтът е покрит от хлъзгав сив лед, а наскоро натрупалият сняг се е превърнал в киша. Нямам търпение да кацнем в слънчевия Сидни, да си оставя сака в хотела и да отида на плажа, за да си почина от полета.

В стаята за служителите е оживено заради някой пикантен слух или разписанието на дежурствата. Нареждам се за кафе и увивам все още студените си ръце около пластмасовата чаша. Жена в цивилни дрехи ме оглежда преценяващо.

— Ти ли ще летиш за Сидни?

— Да. — Усещам как се изчервявам и очаквам да ми изкрещи: Не бива да си тук…

Вместо това се намръщва и ми казва:

— По-добре ти, отколкото аз.

Търся табелка с името ѝ, но не намирам такава. Коя е тази жена, която не се свени да сподели мнението си? Може да е коя ли не — от чистачка до финансов мениджър. Стотици хора минават през стаята на служителите през всеки един нормален ден, а днес не е такъв. Всички искат да се докоснат до полет 79. Всички искат да останат в историята.

— Сантяго е четиринайсет часа, така че този няма да е толкова зле. — Усмихвам се любезно и изваждам телефона си, за да покажа, че сме приключили разговора си, но жената не схваща намека. Тя се приближава, придърпва ме към себе си и снишава глас, все едно някой ни подслушва.

— Чух, че нещо се е объркало при последния тестов полет.

Засмивам се.

— За какво говориш? — Гласът ми е силен, за да прогони прокрадващите се наченки на страх, които думите ѝ предизвикват.

— Имало някакъв проблем със самолета. Прикрили са всичко… Накарали са целия екипаж да подпише споразумение за конфиденциалност…

— Стига! — Деветдесет процента съм сигурна, че никога не съм работила с тази жена, така че защо се лепна за мен, а не за някого другиго? Оглеждам лицето ѝ и се опитвам да разгадая откъде е. Може би от „Човешки ресурси“? Със сигурност не от „Обслужване на клиенти“, защото никой повече няма да се качи на самолет. — Това са глупости! — заявявам уверено. — Смяташ ли, че ще пуснат самолет по този маршрут, ако всичко не е сто процента безопасно?

— Налага се да го направят. Иначе „Кантас“ ще ги изпреварят — те работят върху това от по-дълго време. Тестовите полети се осъществяват с малко пасажери и без багаж. Кой знае какво ще се случи с пълен и натоварен самолет…

— Трябва да вървя. — Хвърлям наполовина изпитото си кафе в кошчето за боклук, чийто капак пада с трясък, когато си махам крака от педала. Глупава жена — нелепо е да ѝ позволя да ме разстрои. Ала пипалата на страха стискат сърцето ми. Преди два дни „Таймс“ пусна материал за надпреварата между „Кантас“ и „Уърлд Еърлайнс“. „Колко бързо е прекалено бързо?“, гласеше заглавието над статия, която намекваше за орязване на разходи и спестявания. Прекарах един час на телефона с баща ми, за да го уверя, че да, безопасно е, не, те не биха поели никакви рискове.

— Няма да го понеса, ако…

— Татко, напълно безопасно е. Всичко е проверено по няколко пъти.

— Винаги е така. — Усещах тревогата в гласа му и се радвах, че не може да ми види физиономията. Не се хванах на въдицата му. Не исках да мисля за това.

Участваха четиресет служители в трите тестови полета миналата година. Следиха кръвната им захар, нивата на кислород и мозъчната им активност. Налягането в пътническата кабина беше подобрено, а шумът намален. Дори храната беше специално избрана, за да се пребори с часовата разлика. Този полет щеше да е също толкова безопасен, колкото всеки друг.

— Късмет! — провиква се жената след мен, но не поглеждам назад. Късметът няма нищо общо с това.

Сърцето ми продължава да препуска в гърдите ми, когато след няколко минути влизам в стаята за инструктаж. Пълна е, но не само с екипажа, а и с няколко души в костюми, повечето от които не разпознавам.

— Това Диндар ли е? — питам стюарда до мен, с когото съм летяла веднъж. Поглеждам табелката с името му. Ерик.

— Да, това е Диндар. Дошъл е заради излитането.

Така и предположих. Юсеф Диндар е изпълнителният директор на авиокомпанията и се появява само в дни като този, когато един важен полет ще привлече интереса на телевизионните камери и ще донесе слава и известност за мъжете (защото винаги са само мъже) зад „Уърлд Еърлайнс“. Надпреварата за първия пряк полет от Лондон до Сидни беше много напрегната и зад самодоволното изражение на Диндар тази сутрин се крие облекчение, че ние ще бъдем първи. Той става и изчаква всички погледи да се насочат към него.

— Днес ние създаваме заглавията във вестниците!

Присъстващите го аплодират. Разнасят се възторжени възгласи от задната част на помещението и просветва светкавица на фотоапарат. Изпитвам притеснение насред цялата тази тържественост.

Нещо се е объркало… проблем със самолета…

Прогонвам думите на жената от главата си. Аплодирам енергично с останалите. Ние създаваме заглавията. От Лондон до Сидни за двайсет часа. Нищо няма да се обърка. Нищо няма да се обърка, повтарям аз, за да се отърся от нарастващото в мен чувство на обреченост.

Знам защо жената ме разстрои. Защото не трябваше да съм тук.

Екипажът беше избран чрез лотария, макар че не знаехме дали печелим, ако изтеглят името ни, или ни се пада късата клечка. Групата ни в WhatsApp кипеше от вълнение.

След това получих скрийншот от телефона на Райън. Честито! Вие бяхте избран да сте част от екипажа на първия пряк полет Лондон — Сидни на 17 декември. Към снимката беше добавил разплакан емотикон и текст, който гласеше Двайсет проклети часа!

Изпратих му лично съобщение. Предложих му да го заместя. Не му казах защо, разбира се — опитах се да не показвам колко важно беше за мен, — а и му бях задължена за една размяна в Мексико Сити и за купищата подарени ваучери на рождените ми дни. Луда мацка си ти! заключи той, а аз се съгласих с него.

И ето ме тук сега. Натрапница на най-важния полет в съвременната история.

— Искам да представя пилотите на този исторически полет — казва Диндар и им прави знак да се присъединят към него. Хората се дръпват, за да им направят място да минат. — Капитан Луис Жубер и втори пилот Бен Нокс и капитан Майк Каривик и втори пилот Франческа Райт.

— Каривик? — споделям учудването си с Ерик, докато всички ръкопляскат. — Той не е в списъка ми.

Колегата ми свива рамене.

— Промяна в последната минута. Не го познавам.

Диндар продължава да говори:

— На борда на самолета ще пътуват няколко наши гости. — Под „наши гости“ има предвид хора, които не са си платили. Журналисти и няколко знаменитости и инфлуенсъри, които щяха да прекарат шестнайсет часа от полета в Инстаграм, а останалите четири в пиене. — Надявам се да се отнасяте с тях, както с клиентите ни, които са си купили билет.

Да, разбира се. Журналистите може да са дошли за веселбата — Безплатно пътуване в първа класа до Австралия? Пишете ме! — но също така са тук, за да напишат материали за изданията си. Все едно „Дейли Мейл“ се среща с „Трип Адвайзър“. Толкова дълъг полет, а нямаше хипоалергенни възглавници.

След като Диндар и костюмарите приключват с поздравленията помежду си, провеждаме инструктажа на екипажа. Майк и Ческа ще отговарят за излитането и първите четири часа от полета, след което ще си вземат почивка на леглата в стаята за отдих над пилотската кабина. През следващите шест часа ще летят Луис и Бен, преди да се сменят отново. Що се отнася до останалия екипаж — ще бъдем шестнайсет, разделени на две смени. Докато не работим, ще си почиваме на леглата в стаята за отдих в задната част на самолета и ще се преструваме, че е нормално да спим в помещение без прозорци, заобиколени от непознати.

Служителка на „Охрана на труда“ ни говори за опасностите от умората. Тя ни напомня да пием вода, след което ни демонстрира упражнения по дишане, които да ни помогнат да спим по-дълго по време на почивките си. Няколко от колегите ми се разсмиват, а един от тях се преструва, че е заспал.

— Съжалявам — казва той и рязко се изправя с усмивка на лице. — Май работи!

Докато вървим през летището по двойки зад пилота, се усеща напрегнато вълнение, а аз изпитвам онази добре позната гордост преди всеки полет. Униформата ни е тъмносиня със смарагдови кантове по маншетите, подгъвите и около реверите. На левия джоб на гърдите ни е забодена емайлирана значка, на която пише „Уърлд Еърлайнс“, а от дясната страна виси табелка с малките ни имена. Смарагдовите ни шалове представляват карта на света, а границите на всяка страна са очертани с изписаното множество пъти име на авиокомпанията ни. Днес носим друга значка. „Полет 79. Светът става още по-малък.“

Фотографът на компанията ни снима от всички ъгли, докато вървим към гейта, съпроводени от постоянния шепот: „Лондон — Сидни“.

— Имам чувството, че сме на червения килим! — казва един човек от екипажа.

Все едно сме тръгнали към бесилото, мисля си аз. Не мога да се отърся от това чувство — явно съм единствената сред колегите си, — че ще се случи нещо ужасно.

Предполагам, че някои хора се чувстват така всеки път, в който летят, че стомасите им се свиват на топка. Винаги съм си казвала, че е много жалко да прекараш един прекрасен полет, стиснал подлакътниците на седалката и затворил очи заради някакви невъобразими нещастия, които никога няма да се случат.

Аз не съм такава. За мен летенето е всичко. То е триумф на инженерната мисъл и не работи срещу природата, а заедно с нея. Адам се смее, когато говоря пламенно за самолети, но има ли нещо по-красиво от излитането на А320? Като дете се оплаквах, когато татко ме водеше на летището, където заставаше до оградата и снимаше самолетите. За него важна беше фотографията — прекарваше също толкова време край реката, за да направи перфектната снимка на летяща чапла, — но постепенно бях погълната от тези летящи машини.

— Направих страхотна снимка на онзи „Боинг 777“. — Татко ми показа дигиталния дисплей на фотоапарата.

— Това не е 777, а 747SP — поправих го аз.

Обичах да рисувам и скицирах носовете на самолети. Спрях да се оплаквам, когато татко предложеше да прекараме съботата край летището. Летяхме ли да се видим с роднини, не се интересувах какъв филм ще пуснат или какво ще ни предложат за ядене. Притисках нос в прозореца и гледах как предкрилките се движат нагоре-надолу, докато самолетът се поклащаше нежно. Обожавах всичко това.

Стомахът ми се свива неприятно и ме изпълва страх, докато се качваме на борда на полет 79. Вратата към пилотската кабина е отворена. Четиримата пилоти са натъпкани в нея, докато се приготвят да отлетят, и по врата ми полазват тръпки.

Ерик забелязва това.

— Да не ти е студено? Може би е заради климатика — винаги го усилват много.

— Не, добре ми е. Просто ме побиха тръпки. — Потрепервам отново. Иска ми се да бях отговорила нещо друго. Заемам се с рутинната проверка. Правила съм я много пъти, но днес ми се струва някак различна. Налягане. Уплътнения. Кислородни маски. Пожарогасител. Противогаз, комплект за оцеляване… Всяко едно нещо е от изключителна важност. То е разликата между живота и смъртта.

— Вземи се в ръце, Холбрук — измърморвам си под носа. Отнасям стек с тоник от бизнес класа до салона и помагам със зареждането на бара. Самолетът е произведен по поръчка с идеята да е по-удобен за пасажерите си по време на такъв дълъг полет. Отпред има кухня — между пилотската и пътническата кабина, — две тоалетни и стълби до стаята за отдих, която е скрита зад една врата. Първа е бизнес класа, последвана от салон и бар — разделени със завеса от останалата част от самолета — и още две тоалетни. Икономична класа е разделена на две половини със „зона за раздвижване“ между тях и още тоалетни отзад. Самолетът събира общо триста петдесет и трима пасажери — всичките ще дишат един и същ въздух от мига, в който вратите бъдат затворени в Лондон, и докато не бъдат отворени в Сидни.

Пътниците от бизнес класа се качват първи и още стъпили на борда, насочват погледи в бара и в леглата, докато ние проверяваме билетите им и вземаме палтата им, за да ги закачим в гардероба до кухнята. Присъствието на екипаж на самолета е съществено, тъй като шестнайсетимата посрещаме пасажерите си. Половината ще се оттеглят към леглата, след като излетим, като ще останем Ерик, Кармел и аз в бизнес класа, Хасан на бара и четирима в икономична класа. Тъй като сега всички сме в пътническата кабина, се усеща едно напрежение. Двайсет часа. Къде другаде подобен брой непознати биха прекарали толкова дълго време заключени заедно? Предполагам, че в затвора. Тази мисъл ме изнервя.

На пасажерите в бизнес класа се предлага шампанско. Един мъж изпива своето, все едно е шот с водка, и намига на Кармел да му донесе втора чаша.

Двайсет часа.

Размирниците си личат още отначало. Има нещо в тях, както и в поведението им, което казва: Аз съм по-добър от вас. Затова ще ви вгорча живота. Невинаги пияниците са тези, които създават проблеми (макар че безплатното шампанско не помага особено за държанието им), а и този тип няма лошо излъчване. Ще видим.

— Дами и господа, добре дошли на борда на полет 79 от Лондон за Сидни. — Като старши член на екипажа на мен се пада привилегията да говоря пред пасажерите. Нищо в речта ми не подсказва, че днешният ден е специален, но въпреки това се усеща приповдигнатият дух. — Моля изключете всички мобилни телефони и портативни електронни устройства при излитането.

Тръгвам по пътеката в пътническата кабина и забелязвам голяма чанта в краката на жена с дълга бяла коса, облечена в зелен пуловер.

— Желаете ли да прибера багажа ви в багажното отделение горе?

— Трябва да е при мен.

— Опасявам се, че ако нещо не се побере под седалката, трябва да бъде качено в багажното отделение горе.

Жената вдига чантата и я прегръща, все едно съм я заплашила да ѝ я отнема със сила.

— Всичките ми неща са вътре.

Опитвам се да не въздъхна.

— Съжалявам, но чантата ви не може да остане там.

За секунда погледите ни се срещат, всяка от нас е твърдо решена да спечели този спор, след което тя изпуска едно разгневено тцъ и започва да вади съдържанието на чантата си и да нарежда пуловери, книги и торбички с козметика в многото отделения за различни предмети около седалката си. Казвам си, че трябва да проверя мястото ѝ при кацане, в случай че забрави нещо. След като приключва и се настанява отново, сърдитото ѝ изражение се изпарява. Тя насочва вниманието си през прозореца и в чашата си с шампанско.

След думите на капитана — Екипаж, подгответе се за излитане — вълнението в пътническата кабина нараства. Повечето от пасажерите в бизнес класа вече са се заровили в торбичките си с подаръци, а една жена дори си е облякла сувенирната пижама, на която пише „Полет 79“, и се е превърнала в атракция за околните. Следва специално видеообръщение от Диндар и инструкциите за безопасност, на които никой не обръща внимание, защото смята, че няма да има нужда от тях. Двете с Кармел събираме празните чаши.

— Не бързай толкова, скъпа, тази още не е празна. — Жена с блестящи очи ми се усмихва насреща, когато взема обратно чашата си от подноса ми и изпива останалото шампанско в нея. Помня името ѝ от списъка с пасажери — една от малкото, които вече са се запечатали в ума ми. До края на полета ще знам имената на всичките петдесет и шест пасажери в бизнес класа.

— Разполагате ли с всичко необходимо, лейди Бароу?

— Наричайте ме Патриша, моля. Даже Пат. Старата Пат. — Тя ме дарява с пакостлива усмивка — прилича на баба, която дава допълнително шоколад на внучетата си, докато майка им не гледа. — Децата ми ме наричат „Лейди Бароу“, защото смятат, че е забавно.

— Не сте ли наистина „лейди“?

— О, такава съм. Управлявам една трета квадратен метър шотландска земя — заявява величествено жената и избухва в заразителен смях.

— При роднини ли отивате в Сидни?

Нещо проблясва в погледа ѝ — мимолетен мрак, който прикрива с повдигане на брадичката си и пакостливата си усмивка.

— Не, избягах от вкъщи. — Патриша се засмива, когато вижда изненадата, изписана на лицето ми, след което въздиша. — Всъщност всички са ми много сърдити. А аз не съм сигурна, че помагам особено да оправим нещата… Кучетата ми вече много ми липсват. Но това е първата ми година без съпруга ми и… — Тя млъква рязко и изпуска тежка въздишка. — Е, исках малко да се разсея. — Слага ръка върху моята. — Животът е кратък, млада госпожице. Не го пилейте.

— Няма. — Усмихвам ѝ се, но думите ѝ ехтят в главата ми, докато вървя по пътеката между седалките. Животът е кратък. Прекалено кратък. София вече е на пет, а времето сякаш лети.

Казвам на хората, че съм се върнала на работа, защото се нуждаем от парите и защото социалната работничка от осиновяването на София смяташе, че това ще помогне за проблемите ѝ с привързването. И двете неща са истина.

— Състоянието ѝ се дължи на липса на грижи, нали? — попита Адам, докато го обсъждахме. — Защото на практика е била изоставена през първите няколко месеца от живота си? — Социалната работничка кимна, но съпругът ми продължи, защото беше твърдо решен да изложи мислите си на глас. — Тогава как отсъствието на Мина ще помогне?

Спомням си страха, който изпитах, как изгубих свободата, която бях зърнала.

— Защото София ще разбере, че Мина винаги се връща — обясни социалната работничка. — Това е най-важната част.

Поради тази причина се върнах на работа и всички бяхме щастливи от този факт. Адам нямаше да се тревожи за пари, София постепенно разбра, че винаги ще се връщам при нея, а аз се радвах, че имам възможност да си почина от ролята на родител, която се оказа доста трудна. Нуждаех се от почивка, но повече от това имах нужда дъщеря ми да ми липсва — така осъзнавах колко много я обичам.

Проверките са завършени. Изчаквам съобщението от пилотската кабина — Екипаж, заемете местата си — и сядам на седалката, която е най-близо до прозореца. Двигателите започват да реват и самолетът набира скорост по пистата. Предкрилките се отварят и налягането започва да се трупа, докато не става трудно да се прецени дали го чуваме, или усещаме. Самолетът се разклаща леко, когато колелата се отлепят от земята. Представям си пистата под нас и как носът плавно се издига нагоре. Самолетът е невероятно тежък и обемист за подобна грациозна и красива маневра. И въпреки това някак си се получава. Пилотите увеличават тягата, докато се издигаме нагоре и нагоре. Небето е притъмняло, а облаците са увиснали ниско над земята и създават усещането, че се здрачава, въпреки че е обяд. Суграшицата шиба прозорците, докато не се издигаме достатъчно нависоко, за да престане.

Достигаме три хиляди метра и камбанката иззвънява. Хората се размърдват, все едно са били участници в експеримента „Кучето на Павлов“. Дребната блондинка на 5J извива врат, за да погледне надолу към земята. Напрегната е и предполагам, че е от хората, които не обичат да летят, но тя затваря очи и се отпуска на мястото си, а на лицето ѝ се появява доволна усмивка.

Във въздуха сме. Предпазни колани се откопчават, пасажери стават от седалките си, поръчват се питиета. Вече е твърде късно. Твърде късно да послушам гласа в главата ми, който ми нашепваше да не се качвам на този полет. Това е просто подсъзнанието ми, нищо повече. Собствената ми вина, че съм предпочела да съм тук, вместо у дома със София, че съм в това положение, след като животът ми можеше да се развие по съвсем различен начин.

Твърде късно или не, гласът продължава да настоява.

Двайсет часа, казва той. Много неща могат да се случат за двайсет часа.