Заложници

Две 9:00 часът Адам

Шефката иска да те види.

Киселина разяжда вътрешностите ми, докато се опитвам да си придам някакво подобие на нормален вид. Дали някога се е случвало нещо хубаво след изричането на тези пет думи?

— О, добре. — Сядам на бюрото си, като ръцете ми изведнъж ми се струват прекалено големи и непохватни, сякаш съм застанал пред огромна публика, а не пред любопитния поглед на Уей.

— В момента е с главния инспектор.

— Благодаря ти. — Намръщвам се пред монитора. Заравям се в документите на бюрото си, сякаш търся нещо. Имам случай с кражба, по който трябва да събера улики, и да проведа няколко разпита заради нападение, което може да се окаже убийство, ако човекът не оживее — работа, върху която се налага да се съсредоточа, която изисква вниманието ми, — а вместо това се потя в яката си и се чудя дали това е всичко. Дали това е краят. Усещам, че Уей ме гледа и се питам дали знае за какво иска да ме види Бътлър.

Красиви снежинки падат на перваза на прозореца отвън. Нежелано телефонно обаждане се прехвърля от един телефон на друг на бюрата, на които няма никого, докато някой не изпитва съжаление към обаждащия се и не му вдига. Намирам досието за нападението и сканирам списъка със свидетели. Възможно е да отсъствам от службата цял ден, докато разпитвам тези хора, и ако пропусна обаждане от инспекторката… е, просто съм си вършел работата или съм говорил по телефона с „Подкрепа на жертвите“. Прибирам досието в раницата си и ставам.

— Надявам се, че си тръгнал към офиса ми?

Гласът е тих, почти приятен, но това не ме успокоява. Виждал съм не един полицай да влиза с усмивка в офиса на инспектор Наоми Бътлър и половин час по-късно да излиза със стисната в юмрука си официална жалба.

— Всъщност трябва да…

— Няма да отнеме много време.

Бътлър не ми дава възможност да споря, а излиза от офиса ми в коридора и тръгва към своя, така че нямам друг избор, освен да я последвам. Тя носи бели кецове „Конвърс“, панталони на райета и сива копринена риза, затъкната в колан с леопардова шарка. В горната част на едното си ухо има малка сребърна обеца. Тръгвам след нея като ученик, насочил се към кабинета на директорката. По пътя си изброявам наум всички причини, поради които може да иска да ме види, и стигам до единствената, която е от значение. Онази, заради която мога да изгубя всичко.

След като Наоми Бътлър стана инспектор, премести тежкото бюро далеч от прозореца и го сложи срещу стъклената врата, която сега затваря. Това не ми оставя друг избор, освен да седна с гръб към коридора. Напълно съм сигурен, че в следващите няколко минути Уей ще си намери причина да дойде от нашия офис до този на инспекторката, за да разбере на какво смъмряне ще бъда подложен. Изпъвам се като струна. Могат да се направят много заключения от стойката на човек и не ми се иска Уей да каже на останалите в екипа ни, че съм навел глава при началничката.

— Как са нещата? — Бътлър се усмихва, но погледът ѝ е сериозен. Тя среща моя и аз примигвам, защото имам чувството, че може да ми причини болка по този начин. Една точка за нея. Рокерското яке, което носи независимо от времето, е закачено на облегалката на стола ѝ и когато се обляга назад, кожата протестира като изскърцва. На бюрото ѝ има полицейска радиостанция, настроена на местната честота. Носят се слухове, че Бътлър никога не я изключва, дори у дома, и се захваща с всяка работа, която привлече интереса ѝ.

— Чудесно.

— Разбрах, че си имал някакви семейни проблеми.

— Не са нещо, с което да не мога да се справя. — Едва ли е решила да ми дава брачни съвети. Поглеждам бялата следа от халка на кожата на безименния ѝ пръст и се чудя кой кого е изоставил. Тя забелязва какво гледам — разбира се, как иначе — и усмивката ѝ се изпарява.

— Имаш ли служебен телефон?

Хваща ме неподготвен. Това е въпрос, чийто отговор знае, което означава, че просто започва отдалеч.

— Да.

Тя прочита номера ми от бележника си и аз кимам. Изпитвам толкова силно желание да избягам, че се хващам за подлакътниците на стола, за да се спра да не стана.

— От финансовия отдел са обърнали внимание на сметката ти.

Тишината натежава помежду ни, всеки от нас чака другият да я наруши. Пречупвам се първи. Знам правилата на играта, но не мога да се спра да я играя. Два на нула за Бътлър.

— Така ли?

— Доста по-висока е от на останалите в службата.

Една капка пот потича по лицето ми. Избърша ли я, Бътлър ще ме види. Обръщам леко глава, но усещам още една от другата страна.

— Заради онази жертва на обир е, която се премести да живее във Франция.

Инспекторката кима бавно.

— Разбирам.

Отново настъпва тишина. Досега не съм виждал Бътлър да разпитва заподозрян, но се говори, че е много добра, и точно сега това никак не ме изненадва. Погледът ѝ е непоклатим и не знам как да му отвърна, без да заема отбранителна позиция или да изглеждам виновно. Пулсът ми се ускорява, а един мускул в ъгълчето на лявото ми око потрепва. Бътлър няма как да не го забележи. Тя вижда всичко. И ще разбере, че лъжа.

Инспекторката затваря бележника си, отпуска се на стола, сякаш иска да каже трудното отмина, вече говорим неофициално, но не може да ме заблуди. Всеки мускул в тялото ми е стегнат и готов за действие, все едно съм на стартовата линия. Замислям се за Мина, която пътува за работа, и макар да не исках да заминава, се радвам, че ще я видя чак след пет дни.

— Принципно ми изпращат разпечатка — обяснява Бътлър, — но ако междувременно искаш да споделиш нещо…

Намръщвам се, все едно нямам представа за какво говори.

— Предполагам си наясно, че служебните телефони не трябва да се използват за лични разговори.

— Разбира се.

— Добре тогава.

Възползвам се от шанса си и ставам от стола.

— Благодаря — казвам аз, без да знам защо. Предполагам, че просто печеля време, за да подготвя защитата си, макар че дори най-добрите адвокати на света няма да успеят да измислят история, която да ме измъкне от кашата, в която съм затънал.

Случилото се с Катя е най-малкият ми проблем.

С мен е свършено, след като Бътлър види телефонната ми разпечатка.