Заложници

Дванайсет Пасажер 17F

Казвам се Джордж Флийт и съм пасажер на полет 79.

Когато излезете на пазар и огладнеете, си купувате сандвич, нали? Или бургер? И го изяждате — сядате на някоя пейка или пък вървите и ядете. Нали?

Позволете ми да ви споделя как стоят нещата при мен.

Първо, трябва да се подготвя психически. Наистина ли трябва да правя това? Толкова ли съм гладен, че да си го причинявам? Да, по дяволите, разбира се, че съм гладен, та аз винаги съм гладен, мамка му. Добре, значи трябва да ям. Потя се само като си помисля за ядене, но се налага да го направя.

Яде ми се бургер, но наистина ли ще си го причиня? След като знам колко калории има — написани са на стената до всяка картинка? Не. Няма да го направя. Тогава ще си взема сандвич. Нареждам се на опашката и оглеждам подносите с риба тон и майонеза.

Знаете ли, че можете да почувствате погледите на хората? Никога ли не сте ги усещали? Късметлии сте. Погледите им ме изгарят като киселина по врата още преди да чуя шепотите и кикотите им. Става по-лошо, когато си поръчам. Шунка и салата, казвам си аз. Това е добре. Здравословно е.

— Желаете ли майонеза?

Стомахът ми изкъркорва. Някой се разсмива. Поклащам глава.

— Масло?

Предимно отговарям с „не“ на този въпрос. Предпочитам да ям сух хляб, вместо да стана жертва на подигравки. Понякога обаче си казвам „майната му!“ и ям онова, което всички ядат. Те го ядат, без дори да се замислят.

— Да — отговарям. — Искам масло. Благодаря.

Разнася се подигравателен смях зад мен. Някъде отстрани някой измърморва нещо. Плащам с картата, вземам сандвича и бързам да си тръгна, преди червенината по врата ми да се е разляла и по лицето. Не искам да разберат, че са ме наранили. Чувам всичко. „Дебелак. Вземи си салата. Някога да си чувал за упражнения? Грух-грух…“

Винаги съм бил едър. И висок. С тежък кокал. А, да, и дебел. На тринайсет имах по-големи гърди от тези на момичетата. В деня на държавния изпит влязох в залата и установих, че местата всъщност са банки — чинът и столът бяха свързани и човек трябваше да се промуши в малкото пространство между тях, за да седне. Стана ми лошо. Срещнах погледа на господин Томас и мълчаливо го замолих да разбере, че няма как да се пъхна на една от тези банки, че те са направени за шибани банкерчета, но той просто ме отметна в списъка си.

Все още сънувам кошмари заради тази случка. Събуждам се плувнал в пот посред нощ, защото за секунда съм се върнал отново там, където стотина деца ми се смеят, а аз изгарям от срам и чакам да ми донесат бюро и стол.

Не завърших средното си образование.

Но да се върнем на купуването на сандвич. Понякога отивам в парка и вървя, докато не намеря някоя пейка, на която няма подлакътници. Тяхната работа е да пречат на хората да лягат по тях, но също така е трудно да събереш задника си, когато си купуваш анцузи от BigBoys.com. Да, мога да седна на тревата — да си събуя обувките и да се насладя на сандвича си под топлите ласки на слънцето. Ако опитам да го направя обаче, после няма как да стана без помощта на някоя сериозна машинария.

Докато намеря къде да седна — далеч от осъдителните погледи на хората, които смятат, че дебелаците не трябва да ядат, — сандвичът ми вече е изгубил очарованието си. Човек има нужда да яде, нали го знаете? Намаляването на калориите с петстотин на ден е достатъчно, за да сваляш килограми, но това означава, че пак трябва да приемам повече от три хиляди.

Всъщност не излизам много. Бил съм унижаван достатъчно в различни заведения, за да знам, че здравината на един стол не може да се прецени само като го погледнеш, а не бива да стоя дълго прав заради болката в бедрата ми. Това е много иронично, защото исках да съм стендъп комик[7].

Забавен съм, сами виждате. Може би сега не съм, не и с нещата, които ви говоря, но мога да бъда. Това е единственият начин да се справям, като се смея на себе си. Казват, че ако не се смееш, ще плачеш.

След като седнах на мястото си в самолета и разбрах, че не мога да закопчея предпазния колан, се пошегувах с човека вляво от мен.

— Аз съм вашата въздушна възглавница — май се надух малко рано!

Той се насили да се усмихне, макар че половината от едната буза на задника ми се беше разляла под подлакътника на мястото му. Зачудих се как ли ще се чувства след десет часа извит наляво. Видях физиономията му, докато се влачех към празното място до неговото. „Мамка му, защо трябва да седи до мен?“

За щастие, ми се падна място до пътеката, но това означава, че трябва да се извивам на една страна всеки път, когато мине стюардеса с количка, така че ще се наложи да остана буден двайсет часа. Няма почивка за нечестивите, нали така казват? Допълнителното пространство в бизнес класа нямаше да ми дойде зле, но за съжаление, не мога да си го позволя.

Знаех, че няма да успея да сваля масичката си, затова дори нямаше да се опитвам, макар това да означава, че ще пропусна всяко хранене. Носех енергийни десерти в джоба си, които да изям в тоалетната — в случай че успея да се напъхам в нея. Мислех за толкова много неща, когато самолетът излетя.

Смятам да променя всичко това в Австралия. Ще отслабна, ще си намеря приятели и ще започна кариерата си на комик. Полет 79 е краят на една глава, която не искам никога вече да прочета, и началото на нова. Започвам отначало.

Не съм бил по-щастлив в живота си.