Заложници

Деветнайсет 9 часа до Сидни Мина

По-долните инструкции ще спасят живота на дъщеря ти.

След един час ще помолиш единия от пилотите да напусне пилотската кабина. Използвай каквато причина сметнеш за добре, но няма да вдигаш тревога по никакъв начин. Тоалетната до пилотската кабина вече ще е заета. Когато остане само един пилот, ще поискаш достъп и ще позволиш на човека в тоалетната да влезе в пилотската кабина. След това ще затвориш вратата.

Това е всичко, което искам да направиш, Мина, и ако се подчиняваш, дъщеря ти ще живее.

Ако ли не — тя ще умре.

Писмото се изплъзва от пръстите ми. Падам на колене в тоалетната. Тоалетните принадлежности се разклащат на рафта над мивката. Не съм сигурна дали бученето в ушите ми е причинено от самолета, или от собствения ми пулс, който направо препуска.

Това е опит за отвличане на самолета. Няма друго обяснение. Някой иска да поеме управлението му и вероятно всички на борда ще умрат, ако им позволя. Ако не го направя…

Дори не мога да си позволя да си го помисля. Това не може да се случва. Тя е на пет години, целият ѝ живот е пред нея. Не е направила нищо, за да заслужи подобна съдба.

А хората на този самолет да не би да са направили?

Ходили сме на курсове как да се справяме със заплахи, които може да възникнат на борда на един самолет. Имаме кодови думи. Техники за самозащита. Ограничителни системи. Научени сме да сме бдителни, да разпознаваме евентуалните терористи по маниерите, външния им вид и поведението им.

В класната стая всичко изглежда много лесно. След това отиваме на обяд, като още от коридора подхващаме разговори: Представяш ли си наистина да си имаш работа с такова нещо? Пълним подносите си със салата, купуваме си диетична кола и питаме кой ще отиде в града за уикенда. Ще е женска вечер в „Принс Албърт“. Спомням си ситуациите, които разигравахме, и преговорите, които водихме. Съгласявайте се, но не се предавайте, така ни учеха. Де да беше толкова лесно.

Не съм смятала, че ще е нещо подобно.

Представях си огнестрелно оръжие, нож, опрян в гърлото на някой колега, викове, отправяне на заплахи, религиозни фанатици, преследващи мъченичество. Ние срещу тях. Бързи реакции и светкавично мислене. Гледах холивудски филми с мъже, които вадеха оръжия на стюардеси с бляскаво червило, и се чудех как бих се справила в подобна ситуация, как бих се почувствала. Представях си ужаса, паниката и загубата на контрол.

Не си представях, че ще е толкова самотно.

Кармел чука на вратата на тоалетната.

— Добре ли си, Мина?

— Да. Сега ще изляза. — Думите ми звучат някак си фалшиво. Пускам водата от казанчето и умивалника и поглеждам изражението си в огледалото — трудно ми е да се съвзема. Аз съм същата жена, която се качи на този самолет, и в същото време съм много различна. Спомням си онзи ужасен ден през септември 2001 година, когато светът видя как кулите близнаци падат и хиляди хора в Ню Йорк умряха пред очите ни.

Ако някой човек можеше да спре всичко това, щеше да го направи, без да се замисли.

Аз бих го направила.

И все пак.

Ако се подчиняваш, дъщеря ти ще живее. Ако ли не — тя ще умре.

Радвам се, че е толкова късно. Ако София още беше на училище или си играеше с приятели, можеха да я отвлекат по милион начини. Ала вече е почти десет вечерта и тя ще е в леглото си, а баща ѝ ще гледа „Нетфликс“ долу. Адам може да има много недостатъци, но е добър баща. Готов е да се жертва, но няма да позволи нищо лошо да се случи на дъщеря ни. Ще е в безопасност с него.

— Заради писмото ли е? — пита Кармел, когато излизам от тоалетната. На лицето ѝ е изписано безпокойство.

— Писмо? — Насилвам се да звуча безгрижно, но това едва не ме пречупва. — О, не, просто се оплакват, че няма интернет. Сякаш писането на писмо ще оправи нещата! Не, явно съм хванала някакъв вирус… Трябваше да изтичам до тоалетната.

Ерик изглежда погнусен. Отстъпва назад и ни оставя сами — поне един от проблемите ми е решен. Кармел като че ли вярва на оправданието ми.

— Горката. Майка ми казва, че ко̀лата е добро решение при повръщане. Да ти донеса ли?

— Да, благодаря ти.

Кармел засиява, доволна е, че може да помогне, и се заравя в шкафовете. Тя е в началото на двайсетте си години, от скоро влюбена в приятеля, който работи в Ситито. Много е добродушна.

— Съжалявам, Кармел. — Погледът ми се размазва и примигам, за да скрия сълзите си.

Колежката ми се обръща към мен, объркана е.

— Не ставай глупава, не си виновна, че не ти е добре. — Тя разбърква енергично напитката ми и балончетата изплуват на повърхността и се пукат. — Това ще ти помогне.

Вземам чашата, отпивам от нея и ѝ казвам чудесна е, определено работи, благодаря на бога. Сигурна съм, че ще се оправя. Кармел завърта очи при поредния звънец и казва няма почивка за нечестивите.

Няма почивка за нечестивите.

Поглеждам през завесата към бизнес класа. Пол Талбът ме поглежда изпълнен с надежда. Съпругата му е заспала, докато гледа филм, а бебето Лаклан най-накрая се е успокоило и лежи будно в ръцете на баща си. Отивам при тях и се насилвам да се усмихна.

— Бихте ли го взели за малко, за да отида до тоалетната? — пита Пол. — Всеки път, в който го оставя, започва да плаче.

Известно време просто ги гледам, неспособна да осъзная, че животът продължава своя нормален ход, че никой не знае, че държа животите на всички в ръцете си. Лаклан отваря беззъба уста, характерна за всяко новородено, и ме изпълва вина. Целият живот на София е пред нея. Както и на това бебе.

Преглъщам.

— Няма проблем. — Лаклан се сгушва във врата ми и сърцето ми се свива.

В деня, в който се срещнахме със София, навън валеше. Пристигнахме в дома на приемните родители, облечени в палта и разпънали чадъри. Бях нервна и това ме караше да говоря много, а Адам — малко.

— София е тук.

Тя лежеше на пелена, а над нея висяха животни играчки. Дъщеря ми, помислих си аз и се зачудих дали ще мога да изричам това, без да се чувствам като измамница.

— Прекрасна е. Нали е прекрасна, Адам? Здравей, София, не си ли прекрасна? — Исках Адам да каже нещо, защото се страхувах, че социалната работничка ще приеме мълчанието му като незаинтересованост. Ала в този момент забелязах, че София се усмихва и поглежда ту към мен, ту към Адам, който имаше сълзи в очите.

— Перфектна е — каза той.

Лаклан притежава нежния аромат на новородено, топъл е и сънен. Жената на мястото от другата страна на пътеката се мръщи — на него или на мен. Дългата ѝ бяла коса е вързана на конска опашка. Децата ѝ, ако има такива, вече са пораснали и е забравила какво е да пътуваш с бебе.

Безпокойството придобива размерите на топка за тенис в гърлото ми и всяко преглъщане е истинско изпитание. Някой на този самолет ме наблюдава. Той е написал писмото и знае точно как се чувствам… и защо.

Минавам покрай Алис Даванти, която набира бързо нещо на миниатюрна клавиатура, и лейди Бароу, която е затворила очи и барабани с пръсти в такт със звучащата в слушалките ѝ музика. Оглеждам всеки един пасажер. Параноята дразни нервните ми окончания — невидими паяци лазят по гърба и ръцете ми.

Кой си ти?

Джейми Крофърд и съпругата му все още са на бара. Към тях са се присъединили неколцина други, сред които е Джейсън Поук, който пие шампанско и забавлява малка групичка слушатели с истории от предаванията си.

— … нямаше никакво чувство за хумор и удари оператора!

Всички се засмиват. Лаклан се стряска, стрелва глава назад и се разплаква.

— Явно малкият не ти е фен, Джейсън!

Дали цялата тази работа не е постановка? Една от шегите на Поук? Оглеждам таваните в опит да намеря скрити камери. Лаклан следва погледа ми и очите му се ококорват срещу килима от светещи звезди. Колко пъти е виждал нощното небе в краткия си живот? Гърлото ми се свива, когато страхът ми се надига и оттегля като прилив. Никой — дори Джейсън Поук — не си прави шеги с тероризма. Камо ли на самолет. Преди десетилетия беше възможно да се случи, но не и сега, не и след всички онези ужасни неща.

Компанията отново се разсмива. Другият журналист, Дерек Треспас, държи бележник в ръката си. Може да е дошъл в бара, за да работи или да си търси материал. Вече няма и следа от желание за работа, докато се опитва да предложи собствените си истории между тези на Поук.

— Вицепремиерът е същият — няма никакво чувство за хумор. Спомням си едно интервю през 2014 година…

От другата страна трима пасажери са минали на кафе и хапват от оставените на бара кексчета. Хасан разчиства празни чинии и салфетки. Чувам част от разговора им, преди да отведа Лаклан през кабината на бизнес класа.

— От години искаме да посетим Сидни, но пътуването винаги ме е отказвало. Веднага щом разбрахме, че можем да отидем без никакви спирки, запазих билети, нали, скъпа?

— Разликата е голяма, не мислите ли? Нищо, че платихме солидна сума за полета.

— Първият директен полет — това е голяма привилегия. Утре във всички вестници ще пише за нас!

Изведнъж си представям как самолетът ни влиза в новините — паднал от небето и изгорял. Заглавията ще се въртят в новинарската лента по много от телевизиите. Няма оцелели от полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“.

Дори не трябваше да съм тук.

Двамата с Адам винаги си вземахме цяла седмица почивка преди Коледа. Купувахме подаръци в последната минута и се шляехме из германските пазари. Горещи пайове с кайма, едно греяно вино или пък три. Това си беше наша традиция. Нашето време заедно.

— Пак можем да го направим. — Адам го предложи някак си непринудено, но в погледа му видях колко много иска да кажа „да“. Все още беше лято, а разговорът бе предизвикан от графика му за отпуските. — Може би имаме нужда точно от това. Малко време само за двама ни.

— Ще си помисля.

Списъкът с екипажа за полета от Лондон до Сидни излезе на следващия ден.

— Съжалявам — казах на Адам, след като се разменихме с Райън. — Зачислена съм за полета до Сидни. Ще ме няма цялата седмица.

Една малка лъжа. И ето ме тук сега.

Не трябваше да съм тук. Не и на този полет. Не и на никой полет.

Минавам пак през пътническата кабина и няколко от пасажерите ме поглеждат. Дали защото държа бебе? Може би искат още едно питие?

Или защото ме изнудват?

Не знам отговора на последния въпрос и това ме кара да съм внимателна. Страхувам се да не изпусна бебето. Оглеждам отново пасажерите, без да ми е известно какво търся. Някой уверен… арогантен? Или някой, който е също толкова изплашен, колкото мен?

Жената на 5G е със зачервени очи. Постоянно прехвърля в ръце една смачкана салфетка.

— Добре ли сте? — Приближавам се до нея, доколкото коленете ми позволяват.

— Не. — Гласът ѝ е груб. Изпълнен е с горчивина. Хората, които отвличат самолети, не са с всичкия си, нали? Те са ненормални. Радикали. Тази жена може да е всяко едно от тези неща.

— Желаете ли да поговорим за това? — Едва успявам да говоря нормално, но е наложително да остана спокойна.

Жената се опулва на бебето в ръцете ми.

— Смятаме, че разполагаме с цялото време на света, когато сме млади.

Затаявам дъх.

— Тогава осъзнаваме, че времето лети, а не сме направили дори половината от нещата, които сме искали и които са от значение за нас.

Хващам жената за ръката и тя се обръща, за да ме погледне.

— Тя умира. — Очите ѝ са много светли, като зимно море са. Взира се в мен, без да мигне, а сълзите ѝ напират. — Моята най-добра приятелка. Сестра ми, така я наричах, макар че се разбирахме много по-добре от всички сестри, които познавам. Премести се да живее в Сидни преди двайсет години, за да се омъжи за един идиот със сърф. Обещах ѝ, че ще ѝ ходя на гости, но животът така ме завъртя… — Очите ѝ се пълнят със сълзи. — А сега е на прага на смъртта.

— Ще прекарате Коледа с нея, така ли?

— Ако издържи толкова дълго — отговаря тихичко жената.

— Сигурна съм, че ще издържи — уверявам я аз, защото не знам какво друго да кажа и защото тази жена няма нищо общо с писмото, което получих. Тя иска единствено да стигне до Сидни навреме, за да се сбогува с приятелката си.

От другата страна на пътеката, един ред по-назад, седи мъж, който прилича на човек от Близкия изток. Тъмната му кожа е покрита в лъскава пот. Нервите ми се опъват — инстинктите и предразсъдъците ми са се хванали здраво за ръце.

— Всичко наред ли е? — Насилвам се да се усмихна. Мъжът се тресе и веднага си отбелязвам издайническите знаци наум. Нервен, държи се странно, пътува сам.

— Самолетът в изправност ли е?

— Да — отговарям внимателно аз. — Всичко е наред.

— Не обичам да летя. Изпих един валиум, но не ми помогна.

— Всичко е наред — повтарям. — Самолетите в днешно време са много безопасни. Много. Няма какво да се обърка.

— Това не е вярно. Постоянно стават катастрофи — гледаме ги по новините.

— Този самолет обаче… — гласът ми потреперва —… е безопасен.

Оставям го, като си налагам да вървя бавно, както обикновено минавам през пътническата кабина. Не искам повече да държа Лаклан — не искам да държа в ръцете си невинен живот, който да ми напомня пред какво сме изправени. Връщам го обратно на Пол Талбът.

Авиокомпаниите осъществяват проверки за безопасността през цялото време. Пускат пожарната аларма, провеждат обучения, тестват стандартните процедури. Направили са десетки такива само за този полет, като са проверили абсолютно всичко от „а“ до „я“. Дали това не е поредната от проверките на Диндар? Сложна пиар постановка, която да демонстрира колко безопасен е полетът?

Знам стандартните процедури наизуст.

Първата стъпка е да информирам пилотската кабина за случващото се. Пилотите няма да се загрижат за безопасността на дъщеря ми, наясно съм с това. Звучи коравосърдечно, но го разбирам. Ако някой е взет за заложник от тази страна на пилотската врата, на тях не им е позволено да я отворят — нито на пасажер, нито на член от екипажа. Дори семейството им да е тук на борда и да видят на камерата, че похитител е опрял острие в любимия им човек, пак нямат право да отварят вратата. София може да е в опасност, но това няма да е от значение за Ческа и Майк. Прекалено много животи са заложени на карта.

Вратата се отваря и аз влизам вътре. Не виждам нищо освен мрак през големия преден прозорец. Изведнъж ме обзема усещането, че падам, че се търкулвам в заешката дупка от „Алиса в страната на чудесата“, че губя контрол…

— Здрасти… — Майк поглежда името на табелката ми, свикнал да лети с непознати —… Мина. Как е там отзад?

В този момент всичко още е наред. Искам да му се насладя, да се възползвам от него, преди животите на всички ни да се променят. Ще уведомят контрол на въздушния трафик веднага щом научат. Имаме мълчалив код, който да въведем. 7500. Отвличане в действие.

Онова, което ще се случи след това, не зависи от нас. Кацане на най-близкото летище или ескорт от бойни изтребители, които да ни отдалечат от населените градове. Съществува възможност дори да бъдем свалени — в някои случаи е по-добре самолетите да бъдат премахнати чрез контролирана експлозия.

Преглъщам с известно затруднение. Решението не е мое. Моята работа е да се грижа за безопасността на пасажерите, а не за самолета, и да уведомя Ческа и Майк, че имаме похитител на борда.

— Всичко е наред — отговарям аз. — Освен… — Пулсът ми се ускорява и довършвам набързо изречението: — Едно малко момче в бизнес класа отчаяно желае да се срещне с вас. Истински маниак на тема летене. Има ли шанс някой от двама ви да отиде при него?

През 2015 година помощник-пилотът на полет 9525 на „Джърмънуингс“ се заключи в пилотската кабина и разби самолета — „Еърбъс А320“ в Алпите. Всички на борда бяха убити. Авиокомпаниите реагираха по различен начин — половината веднага наложиха правило пилотите да не остават сами, а другата половина не го направиха, а вместо това се заеха с проверки за психически проблеми, които биха могли да доведат до подобна трагедия.

„Уърлд Еърлайнс“ не направи промяната в правилата.

— Майка му е същинска крава — добавям аз. — Заспала е и го е оставила да се оправя само през целия полет.

— Не понасям такива родители — казва Майк. — Тук не е проклета детска градина.

— Аз ще отида. — Ческа става и се протяга. — Бездруго трябва да пишкам.

Не ѝ благодаря. Не мога да говоря. Устата ми е суха като пустиня, устните ми полепват по зъбите ми, а в гърлото ми избива жлъчка, докато излизам от пилотската кабина с Ческа зад мен.

Аз съм майка.

Нямам избор.