Заложници

Трийсет и три 5 часа до Сидни Мина

Писъците са отстъпили място на изпълнена със страх и изумление тишина. Дерек Треспас накара всички пасажери да се отдръпнат от Кармел, като се провикна от лявата страна на кабината: „Покажете малко уважение!“, когато никой не реагира. Ерик, Ческа и мъжът със сивия суитшърт са на пода на пътеката с мен, а Кармел лежи между нас.

— Намалява — казва Ерик. Кръвта, в която сме покрити всички, вече не блика толкова силно. Мъжът с очилата все още притиска раната на врата на Кармел. Кръвта се пени около пръстите му. Тирбушонът е взет от бара — той представлява обикновена метална спирала с дървена дръжка. Струва ми се варварско да го оставим да стърчи от колежката ми, но ако го извадим, кръвозагубата ще е още по-сериозна.

В крайна сметка няма значение дали ще го оставим, или не.

— Не намалява — отбелязва мрачно Ческа. — Спира.

Наблюдаваме как животът на Кармел се оттича от тялото ѝ, а конвулсиите ѝ се разреждат с отказването на органите ѝ и загубата на съзнание. Очите ѝ побеляват; кожата около тях е лепкава и посиняла. Спасителят ѝ маха ръце от гърлото ѝ и се отпуска назад на пети. Той сваля очилата си и размазва потта и кръвта по челото си. Лицето му е изпълнено с ужас.

Докосвам го по ръката и той потреперва, все още впримчен в кошмара, който току-що преживяхме.

— Направихте всичко по силите си.

— Вероятно можех да държа раната по-силно или…

— Направихте всичко по силите си. — Гласът ми ме предава на последната дума.

— Глупаво момиче. — Мисури е изцапана с кръвта на Кармел — също като нас, — но изражението ѝ не наподобява нашите — тя е напълно спокойна.

Поглеждам я.

— Как можахте?

— Това се случва, когато не спазвате инструкциите.

— Тя не направи нищо лошо, а вие я убихте!

— Не беше…

Ставам на крака, отвратена от извиненията ѝ.

— Вие сте чудовище.

— За бога, Мина, млъкни! — сопва се Ерик.

Нахвърлям му се.

— Много те бива на приказки! Кармел се опитваше да те спре… Всичко това… — Млъквам, защото съзнанието ми отказва да приеме останалите думи. Не всичко е по вина на Ерик. А по моя. Той го знае, знам го и аз.

Брадатият мъж продължава да гледа Кармел.

— Как се казвате? — питам го със спокоен глас аз.

Той ме поглежда с празен поглед, но все пак отговаря:

— Роуън. Трябва да я преместим. Не можем да я оставим на пода, не е правилно. — Роуън примига бързо, след което избърсва напразно очилата си в суитшърта, преди да си ги сложи отново.

Ческа поглежда вратата на стаята за отдих на пилотите.

— Не можем ли да…

— Ще я сложим на някоя седалка — казвам бързо аз. Бен и Луис са на по-безопасно място от нас… както и половината екипаж. Защо да рискуваме да ги наранят, след като все още съществува шанс да се приземим успешно? На пилотите им остава още един час почивка, преди да слязат долу, но неочаквано осъзнавам, че втората половина от екипажа трябва да е застъпила преди един час. Къде са? Не се чува нищо от стаята за отдих. Дали някой от тях не е слязъл за питие по-рано? Вероятно е отворил вратата едва и е видял какво става? Представям си как се оттегля, затваря вратата и започва да крои планове.

Ческа веднага разбира какво си мисля.

— Да, хайде да го направим.

— Можете да я сложите на моето място — казва Роуън и показва къде е то. На монитора пред него върви филм без звук. — Така или иначе няма да изгледам края.

Ческа натиска бутона, за да свали седалката в легнало положение и всички заедно вдигаме Кармел от пода. Завивам я с одеяло и преглъщам сълзите си.

Много съжалявам, Кармел, наистина много съжалявам.

Какво щях да направя, ако можех да върна времето назад? Дали щях да отворя онази врата, ако знаех колко много кръв ще бъде пролята? Стоя с ръка върху все още топлото тяло на колежката си и за един ужасен миг се насилвам да си представя София на нейно място. Осъзнавам, без никаква сянка на съмнение, че отново бих постъпила по същия начин.

Всеки родител би го направил.

Атмосферата в пътническата кабина се е променила. Пасажерите са изплашени и струпани на групички в другия край на самолета, където ги прикани да отидат Дерек. Забелязвам нещо през бара. Една фигура е застанала в далечния край и охранява задната част на пътническата кабина точно както Мисури и Замбези са заели позиции на пътеките в предната част на бизнес класа. Цялата тази координация ме кара да потреперя. Тези хора вероятно са прекарали месеци в планиране на това. Как ще ги неутрализираме? Шумът от икономична класа е намалял. Надявам се екипажът да им сътрудничи — надявам се да осъзнават какво може да се случи, ако не го направят. Избърсвам ръце в полата си и оставям тъмни ресни от кръв по плата.

Тръгвам през кабината. Трябва да се уверя, че София е в безопасност, че всичко това не е било напразно. Мисури вдига ръка, когато се приближавам до нея, за да покаже пластмасовия детонатор. Паниката засяда в гърлото ми, но продължавам да вървя. Трябва да знам.

Доближавам се достатъчно до нея, за да мога да говоря, без да бъда чута от другите, спирам и вдигам ръце, за да ѝ покажа, че не представлявам заплаха.

— Къде е дъщеря ми?

Никакъв отговор.

— Обещахте, че ще е в безопасност, ако направя каквото желаете. Моля ви… — Думите ми засядат в гърлото, но опитвам отново: — Моля ви, кажете ми дали е добре? Нали никой не я е наранил? — Опитвам се да не се разплача, защото не искам да показвам повече слабост от вече проявената. Мисури продължава да не ми отговаря и едва показва, че ме е чула. Гневът се насъбира в мен. — Вие обещахте. Направих точно каквото поискахте!

— Колко грубо от моя страна. — По лицето на Мисури се разлива жестока усмивка и тя заговаря по-силно, за да я чуят всички: — Така и не ти благодарих, че ни помогна за отвличането на самолета.

— Какво? — Изумлението в гласа на Джейсън Поук е повече от видно.

— Мина ни помогна най-много. Нямаше да успеем да поемем управлението на самолета без нейна помощ.

— Ти си една от тях?

— Не, аз…

— Знаех си! — заявява Джейми Крофърд. — Не ти ли казах, Каз, имаше нещо нередно в нея? Шибана кучка. Откъде си, между другото? Не си англичанка.

— Какво общо има това със случващото се? — пита Дерек Треспас.

— Прилича ми на мюсюлманка, ето какво, и тъй като сме по средата на шибана терористична атака, бих казал, че има много общо, на мислиш ли?

— Тези хора са природозащитници, а не джихадисти, идиот такъв.

— Бомбата си е бомба, друже, без значение какъв си, но ти казвам, че тя е шибана терористка. — Той размахва пръст към мен и аз се дърпам назад, въпреки че ни делят няколко реда седалки.

Не за първи път ме гледат подозрително. Няколко седмици след 11 септември летях от Дубай. Полетът беше забавен и една групичка мъже много се ядоса. След два часа направо побесня. Започна да се дразни с мен и всяка следваща шега беше по-груба от предишната.

— Алах акбар!

— Каква е разликата между терорист и жена с предменструално напрежение? С терориста можеш да преговаряш.

— Ела тук, захарче. Имам нещо в панталоните, което ще избухне, ако го докоснеш.

Арестуваха ги на Хийтроу за обида. Насилих се да ги гледам в очите, докато ги сваляха от самолета, въпреки че коленете ми трепереха толкова много, че се наложи да се хвана за стената.

— Просто се шегувахме, мамка му! — изсъска единият от тях, когато мина покрай мен.

Тогава много от пасажерите се възмутиха и снимаха случилото се, след което отправиха искове чрез адвокатите си. Спестих си неудобството да давам показания в съда. Казах на шефа си, че съм добре, но случката ме потресе за месеци напред и омразата в погледа на футболиста сега ме връща обратно в миналото.

— Ами ти? — Крофърд се обръща към пасажера от Близкия изток на място 6J, който веднага се ококорва изплашено. — С тях ли си?

— Джейми! — Каролин е ужасена и забележката ѝ е подкрепена от възгласите на изумление от няколко от пасажерите около тях. — Не бъди такъв расист.

Мъжът на място 6J се хваща за главата. Изпитвам срам, че не му повярвах, че не обича да лети. Ала каквото и неудобство да му причинява самото летене, едва ли е толкова лошо, колкото случващото се.

— Никой не може да ни вини. — Крофърд е яхнал вълната. Той се оглежда в търсене на подкрепа, но за щастие, не намира много такава. Повечето хора избягват погледа му и поглеждат към пода. — Винаги са вашите хора, нали?

— „Вашите хора“? — учудва се Дерек Треспас. — Внимавай какво говориш.

— Не ми пука дали е мюсюлманка, индуска или проклета свидетелка на Йехова — казва жената, която смята да прекара Коледа с умиращата си приятелка, — но ако тя… — посочва ме —… им е помогнала, значи е една от тях. Съвсем просто е.

— Те заплашиха дъщеря ми — обяснявам аз и се опитвам да се държа. — Казаха, че ще я наранят, ако не правя каквото ми кажат.

— Ами моето дете? — изпищява Лия Талбът от другия край на пътническата кабина. Всички се обръщат да я погледнат. Сълзите ѝ се стичат по лицето ѝ, а думите ѝ са накъсани от напиращите хлипания. — Знаеш ли колко дълго чаках да стана майка? Единайсет години. Единайсет години спонтанни аборти, инвитро процедури и обяснения как не сме подходящи да си осиновим дете. И най-накрая станах майка. — Тя грабва Лаклан от Пол и го вдига пред себе си. — Неговият живот не е ли от значение? Какво го прави по-малко важен от дъщеря ти?

Пол прегръща нея и сина си, а тя започва да плаче и да се тресе. Аз също треперя, спомнила си колко отчаяно исках да имам дете, как всеки месец болката в утробата ми стигаше чак до сърцето.

— Всички са важни! — Лейди Бароу е станала на крака и макар да е дребничка жена, успява да респектира с присъствието си. — Всичките ни деца. Всеки един от вас щеше да постъпи като това младо момиче, ако животът на неговото дете беше заложен на карта. — В друга ситуация щях да се изсмея на определението „младо момиче“, но сега мълча, докато Пат се опитва да успокои надигналия се от изказването ѝ „праведен“ вой. — Спрете! Всички вие, спрете! Не желая да прекарвам оставащите ни часове от… — тя млъква за секунда и в последния момент заменя живота си с това пътуване в караници.

В пътническата кабина настава тишина. Мисури се усмихва през цялото време на този разговор. С огромна доза отвращение осъзнавам, че се наслаждава на случващото се. Може би дори го е планирала, искала е да се обърнем един срещу друг, вместо срещу тях.

— Мъжът в кабината — Алис Даванти сочи към пилотската кабина, — обучен пилот ли е?

— Смяташ ли, че ще застрашим собствената си мисия? Той знае как да управлява самолет.

— Това не е същото.

Страхът се разпространява в пътническата кабина като горски пожар — мърморенето се усилва, истерията се натрупва.

— Амазонка е умел пилот. Той ще ни отведе до крайната ни цел без никакъв проблем, стига да спазвате инструкциите ни. Ако не го направите… — Мисури поглежда целенасочено към тялото на Кармел и всички преглъщат страха си.

Няколко монитора продължават да излъчват картина, а слушалките са оставени на празните места. Виждам как Зак Ефрон говори гневно на също толкова гневна и мълчалива жена. Отново се сформират малки групички от пасажери, които се успокояват чрез размяна на трескави шепоти. След като вниманието се измества от Мисури и от мен, отново я питам за дъщеря ми, като въобще не харесвам умолителния тон в гласа си.

— Моля те, просто ми кажи, че е добре.

Възрастната жена въздиша, все едно съм неприятно насекомо.

— Не е по моята част.

— Но вие обещахте! — Вие обещахте. Все едно са ми обещали сладолед или нов велосипед. Не трябваше да им вярвам. Тези хора са престъпници, терористи. Свивам ръце в юмруци, но Ческа ме докосва по ръката, сякаш усеща какво смятам да направя.

— Може ли да раздадем вода на хората? — обръща се тя към Мисури. — Това ще им помогне да се успокоят.

Възрастната жена обмисля въпроса ѝ за момент.

— Добре. Но го направете бързо. И не опитвайте нищо. — Тя повишава глас и изпраща Ерик и Роуън в другия край на кабината, за да разчисти пътеката, по която отива в средата на самолета.

Ческа пуска ръката ми.

— Тя ще е добре — казва ми нежно пилотката и макар че няма откъде да го знае, се вземам в ръце и правя крачка назад. Дишането ми се успокоява и примигвам бързо, за да изгоня сълзите в очите си.

Трябва да остана спокойна. Трябва да се съсредоточа.

Направих всичко възможно, за да спася дъщеря си. Сега трябва да спасим и себе си.

Обещах на София, че винаги ще се връщам при нея.

Някак си трябва да намеря начин да спазя обещанието си.