Заложници

Единайсет 19:00 часът Адам

София!

Снегът прави нощта по-мека, а на паникьосания ми вик отговаря мълчание. Хуквам през градината, покрай недовършения снежен човек, и разклащам вратата на навеса, чийто катинар все още е покрит със сняг. Провирам глава в малката пролука между навеса и оградата и извиквам името ѝ, макар че никъде не виждам следи от нея. Оградата е висока метър и осемдесет, така че няма начин да я е прескочила, но въпреки това се качвам на един паянтов градински стол и се оглеждам.

— София!

Когато дъщеря ни беше на осемнайсет месеца, двамата с Мина я заведохме в един детски център. Там една жена не сваляше очи от нас. Тя ни приближи и аз я познах от фотоалбума, който социалните бяха направили. Беше родната майка на София — жена в началото на четиресетте си години, която бе заедно с най-малкото си дете, родено през същата година като Соф. Тя не направи нищо, но случката ни обезпокои. Повечето семейства не се замислят, че не е особено безопасно да качваш снимки и информация за себе си в Инстаграм и фейсбук.

Известно време се държахме параноично. Не ходехме никъде, без да се оглеждаме, не оставяхме София в колата дори на заключени врати и не ѝ позволявахме да се отдалечава на повече от няколко метра от къщата. След като семейството ѝ не направи опит да се свърже с нас, се успокоихме и ѝ дадохме независимостта, за която копнееше.

Ала нещата са различни сега.

Рискът е голям, последствията ужасни, а и няма на кого да се обадя за помощ — нито на социалните, нито на полицията. Сам си навлякох това.

— София! — Сграбчвам оградата и я стискам силно с пръсти, докато викам дъщеря си в пустия парк. От уличното осветление на пътеката се носи слаба светлина, която обаче не разкрива никакво движение.

През пролетта, когато още се преструвах, че не правя нищо лошо, София избяга. Тя беше в леглото си, докато двамата с Мина гледахме телевизия в дневната. Чухме стъпки по стълбите. Миг по-късно предната врата се затръшна. Вдигнах поглед и забелязах, че на лицето на Мина е изписано същото безпокойство като на моето. Станахме, хукнахме навън — аз бос, а тя по пантофи — и се разделихме, побягнахме в различни посоки, за да я търсим.

Двайсет минути по-късно се върнах до къщата обезумял от притеснение. София ядеше бисквита на кухненската маса и изглеждаше съвсем спокойна. Прегърнах я, изпълнен от облекчение, и усетих как се стегна за секунда, както винаги.

— Къде беше? — попитах я, когато облекчението отстъпи мястото си на гнева ми.

— Тук.

Тя не беше излизала от къщата. Бе отворила и затръшнала вратата и се бе скрила зад тежката завеса, която дърпахме през зимните нощи. Беше ни наблюдавала как бягаме като обезумели по улицата и бе чула паниката в гласовете ни, докато викахме името ѝ.

— Исках да видя дали ще тръгнете да ме търсите — обясни София с безстрастен и обективен глас, все едно осъществяваше някакъв научен експеримент.

— Това не е нормално — казах по-късно на Мина, когато провери дали дъщеря ни наистина е заспала, а аз сложих резе на вратата, което беше достатъчно високо, за да не може да го стигне.

— О, чудесно е да говориш така за детето си.

— Не казах, че тя не е нормална, а поведението ѝ. Нуждае се от професионална помощ. Психолог или нещо подобно. Не е нормално да ѝ лепват етикети и да ни отпращат с наръч брошури. Господи, Мина, не знам колко още от това мога да изтърпя.

— Какво имаш предвид?

Самият аз не знаех.

— Ще ни изоставиш ли?

— Не!

— Или пък искаш да я върнем! — Мина изплюваше всяка дума, но това не беше най-лошото през онази нощ. Най-лошото беше, че в последвалата тишина тя разбра, че ми е хрумнала същата мисъл.

— Разбира се, че не — отговорих аз, но вече беше прекалено късно.

Влизам в кухнята, където Бека все още седи на плота.

— София я няма.

— Беше там преди секунда. — Детегледачката се ококорва и се оглежда наоколо, сякаш съм в грешка и дъщеря ми е тук вътре. — Дойдох само преди минутка. — Тя слиза на пода и оставя телефона си на плота.

— Кое е вярното, Бека, секунда или минутка? — Не се интересувам какво ще отговори. Извиквам името на София отново, като използвам нещо средно между излизай веднага и не съм ядосан. — Възможно ли е да е влязла вътре, без да я забележиш?

Бека отива на прага на задната врата и започва да вика името на дъщеря ми отново и отново. Гласът ѝ е изпълнен със страх.

— Аз… не знам. Може би.

Претърсвам къщата, като бързо се превръщам в полицая, който съм, и се движа систематично от една стая в следващата. Разнасям сняг навсякъде. Поглеждам в банята, горните рафтове на шкафа и отварям вратата на мазето под кухнята, макар София да не може да стигне ключа. Тя не е вътре. Излизам отново навън в градината и забелязвам нещо, което съм пропуснал. Една от долните дъски в оградата е разхлабена отдавна и е закрепена на мястото си от преобърната саксия. Само че саксията вече не е там, а на мястото ѝ няма сняг. Навеждам се и вдигам дъската, под която се разкрива достатъчно голяма пролука, през която да се провре дете. На дървото се е закачило парченце червена вълна.

Бека се разплаква зад мен.

— Ами ако нещо ѝ се е случило?

Самата тя е още дете, но това не ми пречи да ѝ се ядосам. Плащаме ѝ, за да гледа София, а не да си играе на игрички и да си пише с момчета. През главата ми минават какви ли не лоши мисли, подсилени от опита ми като полицай. Убийство, изнасилване, трафик на деца — това са основите на моята работа.

— В парка — нареждам аз. — Веднага.

Бека избира дългия път — минава през къщата, заобикаля я и влиза през входа на парка, — а аз се качвам на паянтовия градински стол, прескачам оградата и се приземявам толкова тежко, че зъбите ми изтракват. Снегът от другата страна на извадената дъска е отъпкан. София е изпълзяла на колене. Ясно личи откъде е минала. Забелязвам малки стъпки, които вече са наполовина затрупани от сняг. На няколко крачки от оградата лежи наполовина заровен Слончо. Гърдите ми се свиват.

— София!

Никога не бих я върнал обратно. Никога не съм го искал, не и наистина. Дори не съм си представял как се обаждам на социалните, за да им обясня, че не можем да се справим и че не искаме повече да сме ѝ родители. Просто реагирах прибързано, това е всичко, на криенето ѝ и на нежеланието ѝ да я прегърна. Предполагам, че просто завиждах на всички родители с нормални деца.

— София! — Вече викам по-силно, защото съм неспособен да скрия паниката в гласа си, докато бягам към центъра на парка. Ако това беше надпревара, щях да си пестя силите, защото щях да съм наясно колко трябва да пробягам, но в случая не знам и не ми пука. Бих бягал цяла вечер, за да намеря дъщеря си.

Вече е тъмно, а паркът е осветен единствено от уличните лампи и от слабата жълта светлина, идваща от жилищния квартал отсреща. Използвам телефона си като фенерче, докато следвам стъпките в снега и се чудя колко време ще мине, преди да се предам и да звънна на 999. Могат да изпратят хеликоптер след петнайсет минути, който да прелети над гората и езерото…

Спъвам се в някакъв корен. Задъхан съм, макар че не съм изминал повече от сто метра. Страхът изсмуква силите от крайниците ми.

— София! — Бека ме настига. Гримът ѝ е размазан по цялото ѝ лице. — Няма следа от нея край входа на парка. — Тя поглежда земята и стъпките, които е заринала със сняг. Закрива уста с ръце и простенва силно — стонът ѝ проехтява в тишината. Истерията ѝ прогонва моята.

— Върви да провериш детската площадка. Аз ще я потърся в гората. — Мисля си за езерото и за малкия му остров с патиците. София постоянно задава въпроси за тях. Колко са на брой? Как се казват? Кога си лягат?

Чувам нещо в студената нощ.

— Шт. — Сграбчвам Бека за ръката и тя преглъща хлипанията си.

Ето го отново.

Смях.

— София! — Хукваме към звука. Сърцето ми бие в ритъма на ботушите ми. Спомням си деня, в който Катя си тръгна, и мокрото от сълзи лице на дъщеря ми. Страхът и разочарованието ѝ се дължаха на моите действия.

София се намира от другата страна на няколко малки дървета и хвърля снежни топки по групичка тийнейджъри. Единият от тях се навежда, прави топка от сняг и я хвърля лекичко в ръката ѝ.

— Оставете я! — изкрещявам им аз.

София не изглежда наранена, но въпреки това свивам ръце в юмруци. Приближавам се и виждам, че хлапетата не са тийнейджъри, най-много на единайсет-дванайсет години са. Три срамежливи момчета и гледащо ме предизвикателно момиче. Дали не вършат нечия мръсна работа? Приближавам се до тях, като не спирам, докато не виждат с кого си имат работа.

— Кой ви изпрати? Кой ви каза да я подмамите тук?

Най-високият младеж изкривява устна.

— За какво говориш, мамка му?

— Какво правите?

— Това е обществено място. Имаме право да сме тук също като теб.

— Не и с дъщеря ми.

София забива поглед в земята. Повдигам брадичката ѝ, за да видя лицето ѝ. Тя знае, че е загазила, и се извръща от мен.

— Откъде да знаем, че ти е дъщеря? — пита момичето. Тонът ѝ е насмешлив, но останалите подхващат темата.

— Май не те харесва особено.

— Да, сигурно искаш да я отвлечеш.

— Педофил!

— София, прибираме се у дома. — Хващам я за ръката, но тя я издърпва. Моля те, София, не сега.

— Тя не иска да си тръгва!

— Похитител!

— Педофил!

Изваждам Слончо и София заравя лице в мократа му козина, след което показвам значката си.

— Аз съм сержант Холбрук. Това е дъщеря ми. А сега се разкарайте.

Правят го, като се затичват към жилищния квартал, и когато се отдалечават на безопасно разстояние, ми подвикват: Чекиджия!

Поглеждам София. Сърцето ми подскача в гърдите и се опитвам да се успокоя достатъчно, за да не я изплаша.

— Защо?

— Тук снегът е по-хубав.

— Изплаши ме. Помислих си, че някой те е отвлякъл. — Очите ми се напълват със сълзи. Падам на колене — снегът веднага прониква през панталоните ми — и протягам ръце. — Ела тук, миличка.

Когато София беше малка, децата на приятелите ни не искаха да се отделят от тях, докато при нас беше точно обратното. За разлика от нея, другите плачеха, когато ги оставяха в детската ясла, и не искаха да се откъснат от родителите си.

— Толкова е уверена — казваха другите майки и бащи и се възхищаваха на начина, по който София изприпкваше в яслата. — Човек би очаквал от нея да е по-срамежлива, като се имаше предвид какво е преживяла.

Вече знам много неща за разстройството на привързаността. То е често срещано сред осиновените деца, особено сред онези, които са живели в приемни семейства преди това. Познавам симптомите (трудно се привързват към семейството си, а в същото време показват неуместна привързаност към непознати, както е при София) и знам най-добрия начин, по който да се справя. Дъщеря ми няма вина, тя е просто жертва на обстоятелствата. Наясно съм с това.

Онова, което не ми е известно и никога няма да бъде, е как да спра болката ѝ.

Няма значение как се чувствам аз, разбира се. София е тази, която се нуждае от помощ, при това напълно обосновано — всяко дете, родено от майка, на която не ѝ пука за него, заслужава да е център на вниманието. Трябва да съм способен да съм над нещата, да се усмихвам, когато откаже прегръдката ми, и да кажа: Аз ще съм тук, ако промениш решението си.

Опитайте се.

Опитайте се да го направите с детето, което сте отгледали и сте обикнали от секундата, в която сте го видели. Опитайте се и тогава ми кажете, че това не ви къса сърцето.

София ме поглежда и без да откъсва очи от моите, подава ръка на Бека, която се поколебава за секунда, преди да я вземе в своята. В гърлото ми засяда буца и ми се струва, че ще се задуша.

— Ами… — започва детегледачката ни, докато гази снега.

— Просто се приберете в къщата!

Изправям се и ги изчаквам да се отдалечат, след което сядам в мрака на затрупания със сняг парк и се разплаквам.

Половин час по-късно двамата със София ядем лазанята, която Мина ни е оставила. Дъщеря ми отделя червените чушки и ги оставя отстрани на чинията си. Бека хапва салата и три филии хляб. Бургерът е изгорен до такава степен, че няма начин да се спаси. Заключих задната врата и дръпнах резето на предната, в случай че София тръгне да скита отново. Поглеждам детегледачката ни.

— Трябва да се прибираш у дома.

— Няма проблем, тази вечер няма да излизам.

— Не мога да… — Не знам как да довърша изречението, без да си спечеля недоволство… или съжаление. Мина е оставила парите за Бека в един плик. Не мога да ѝ платя допълнителните часове. — Не съм ходил до банкомат.

Следва кратко мълчание.

— Парите са достатъчно. Ще остана още малко. Ще ти помогна да я сложиш да спи.

Чудя се доколко Бека е наясно със случващото се между мен и Мина. Дали тя не ѝ е казала, че ми няма доверие и съм неспособен да се грижа за дъщеря си? Дали не я е помолила да остане, докато София не си легне?

Може би не е Мина. Може би Катя е казала, че не може да ми се има доверие. Двете се познават, но дали са приятелки? Колко са близки? Дали Катя не е споделила всичко на Бека, макар че я помолих да не го прави? Параноята ме завладява като сърбеж, който не мога да достигна.

— Може ли флапджак? — пита София. — Те са там. — Тя посочва една метална кутия до електрическата кана. Махам капака ѝ и я оставям на масата. — Аз ги направих.

— Добро момиче. — Бека си взема един. — И аз обичам да пека сладки. Знаеш ли, че можеш да събереш продуктите напълно безплатно отвън? Правила съм бисквити от борови иглички. И от глухарчета. Съществуват безброй сайтове за готвене.

— Това е странно. — София ме поглежда, отегчена от този разговор, който не разбира. — Искам отново да видя мама. — Отварям приложението за проследяване и плъзгам телефона си към нея. — Благодаря, тате. — Тя ме дарява с прекрасната си усмивка, от която на бузите ѝ се появяват трапчинки, и ме кара да ѝ отвърна със същото. Дъщеря ми е съвкупност от противоречия и не разбира, че с всяко извръщане от мен забива нож в сърцето ми.

Естествено, че не разбира, би казала Мина, тя е на пет години! Ти си възрастният — ти трябва да разбираш.

София прокарва пръст по линията, която показва маршрута на самолета на Мина.

— Пасажерите получават обяд, после вечеря, после закуска — обяснява дъщеря ми на Бека, — а между тях леки закуски и питиета — каквото пожелаят.

— Някога качвала ли си се на самолет?

— Много пъти! Ходила съм във Франция, Испания, Америка…

— Браво на теб. Когато бях на твоите години, ходехме на каравана веднъж годишно. Отидох в чужбина едва миналата година, и то с ферибота.

— Караваните също са хубави — казва мило София. Тя става от стола си и сяда в скута на Бека.

Хората не разбират това разстройство на привързаността. Те виждат в дъщеря ми — която раздава безразборно прегръдки и иска да погъделичка пощальона — едно любвеобилно, мило и чудесно момиченце. Тя наистина е всичко това, но с цяла торба проблеми, които се проявяват по различни начини.

— Аз не виждам никакви проблеми — каза майка ми, след като я гледа няколко часа. — Седеше в скута ми, докато ѝ разказвах приказки. Тя е едно малко сладко създание.

Щях да нараня мама, ако ѝ бях обяснил, че за София е по-лесно да създава връзки с хора, които нямат никакво значение за нея. С пощальона, детегледачките и бабите и дядовците, които виждаше през няколко месеца — тя е готова да отвори сърцето си за тях, защото не очаква нищо в замяна.

Но ние? Ние сме важните. Да ни обича, означава да бъде наранена — или поне така ѝ подсказват инстинктите ѝ.

Раздигам чиниите от масата.

— Пътуваме много заради работата на Мина. Чакаме на летището в готовност, в случай че има места. Понякога просто се прибираме у дома, нали, София?

— Не ми харесва, когато става така.

— На мен също.

Дъщеря ми започва да обяснява на Бека колко гориво побира един „Боинг 777“ и другото момиче се разсмива.

— Знаеш много по темата, а?

— Също така мога да управлявам самолет.

— О, така ли? — Бека не ѝ вярва и София се разсърдва.

— Мога. Кажи ѝ, тате.

— На летището организираха ден на семейството — обяснявам аз. — Мина я заведе в пилотния симулатор. Използват го за обучение. София беше много добра… И двете бяха много добри.

— Ще стана пилот.

Чудя се дали полицията може да организира ден на отворени врати и дали дъщеря ми ще се забавлява, ако се повози в полицейска кола и облече полицейска униформа.

— Мама е искала да стане пилот. — Напълвам мивката с гореща вода и си спомням първия път, в който срещнах Мина. Тогава ми показа своя снимка в униформа — на лицето ѝ беше изписана неподправена радост.

След като Мина ме заряза, направих вял опит да я открия. Нямаше профил във фейсбук, затова отидох на летището, където се намираше школата за пилоти. Охранителят на рецепцията дори не погледна името ѝ — каза, че е против правилата за сигурност, — но докато си тръгвах, той се провикна след мен.

— Опитайте „Уайт Харт“ зад ъгъла. Повечето от студентите се отбиват там.

Пиех топла бира, когато групичка от тях влезе в заведението по средата на разговор за утрешната прогноза.

Разбрах, че Мина е изключена от школата.

— Получи паническа атака още първия път, в който вдигна самолет във въздуха. — Бившият ѝ колега не криеше насмешката в гласа си. — Едва не се разби. Пълен провал.

— Така ли?

Обърнах се и видях един по-възрастен мъж на бара, който беше повдигнал вежда. Той ми кимна.

— Вик Майърбридж. Аз съм един от инструкторите. Не обръщайте внимание на Ксавие — той обича да преувеличава.

— Мина не е получила паническа атака, така ли?

Вик се поколеба.

— Нямаше опасност от разбиване на самолета. Много хора отпадат от курса, понеже е доста труден. Тя не е първата, която осъзнава, че тази работа не е за нея, няма да е и последната. Понякога просто не ни е писано нещо да ни се случи.

— Предполагам, че не знаете къде е в момента?

— Съжалявам, нямам представа.

Значи това беше всичко. Мина наистина ме беше зарязала.

Три месеца по-късно я видях да влиза в един магазин на главната. Прекосих бързо, като едва не ме блъснаха, само за да застана като истукан на тротоара от другата страна. Какво си мислех? Наистина ли исках отново да бъда зарязан, но този път лично?

Ами ако просто беше изгубила номера ми?

Продължавах да се чудя, когато Мина излезе от магазина. Беше се подстригала. Буйните ѝ къдрици бяха заменени от къса коса, която нямаше възможност да се накъдри. Прическата подчертаваше чертите на лицето ѝ и правеше очите ѝ да изглеждат още по-големи. Изпитах същия копнеж като на първата ни среща.

— О — каза тя.

— Здрасти.

— Не ти се обадих. Съжалявам.

— Няма значение.

— Така ли?

— Е…

Мина си пое дълбоко въздух.

— Ако реша да ти звънна сега… Имам предвид, не веднага очевидно, но ако реша да ти звънна по някое време и ти предложа да излезем… Прекалено късно ли ще е?

Появилата се на лицето ми глуповата усмивка не показваше никаква съпротива.

— Чудесно. Да ти дам ли…

— Вече го имам.

— Все още пазиш номера ми?

— Все още го пазя.

Същия петък, след питиета и къри, Мина дойде с мен в дома ми и не си тръгна до понеделник сутринта.

Това не беше стандартна любовна история, но бе нашата любовна история.

— Щом Мина е искала да стане пилот, защо сега е стюардеса? — изважда ме от спомените ми Бека.

— Промени решението си.

Опитах се да убедя Мина да се върне в школата за пилоти, дори да отиде на психолог, за да преодолее паническите атаки, но не успях. Тя се пробва на няколко работи, но ѝ беше трудно да се съсредоточи и после, когато майка ѝ почина, реши да преосмисли нещата.

— Предадох я — каза Мина. — Татко също. Платиха толкова много пари за обучението ми, дори продадоха къщата, която обичаха. Искаха да постигна нещо.

— Не — отговорих ѝ нежно. — Искали са да бъдеш щастлива. — Мина не беше щастлива — не бе онази изпълнена с радост жена, с която се запознах. Внимателно ѝ предложих алтернативна кариера, която щеше да ѝ осигури така желаните пътувания. В началото не беше особено сигурна, но все пак отиде в деня на отворените врати, направи известно проучване и накрая се съгласи.

Отговарям сопнато на Бека:

— Предпочитат да ги наричат екипаж, а не стюардеси.

Детегледачката повдига вежда.

— А ти как предпочиташ да те наричат — член на участък? — Тя се засмива и започва да подсушава чиниите. — Хей, това е добро — полицейски членове.

— Всъщност съм сержант — измърморвам аз, но Бека се обръща към София.

— Хайде, ела да те изкъпем и да те подготвим за лягане. После татко ти ще ти прочете приказка.

— Искам ти да ми прочетеш приказка — чувам да казва дъщеря ми, докато се качват по стълбите.

Душът е пуснат и аз си наливам чаша вино, като изпивам половината на една глътка, преследван от събудените спомени. Двамата с Мина получихме втори шанс да бъдем заедно, а аз го провалих.

София бяга горе и се кикоти. Бека се преструва на чудовището от банята, което съвсем скоро — когато банята е готова — ще я хване и също ще я превърне в чудовище с брада и рога от пяна. Това е една от любимите игри на дъщеря ми, заедно с „летенето“, при което Мина ляга по гръб и изпъва ръце и крака, а тя ляга върху тях като парашутист.

Звънецът иззвънява. Отивам да отворя вратата с чашата вино в ръка. Космите на врата ми настръхват. Понякога Мо се отбива, когато види колата ми отвън и се нуждае от помощ, но едва ли е тя по това време. Оставям чашата си на перваза на прозореца и бавно издърпвам резето, като първо проверявам дали София още е горе в безопасност.

Бях прав да се притеснявам. На прага на вратата е застанал мъж, който е висок метър и осемдесет и наполовина толкова широк. Главата му е гладко избръсната до блясък, а на врата си има зеленикава татуировка.

— Ти ли си Адам?

— Познавам ли ви?

Мъжът се усмихва насреща ми. Облечен е в дебела черна шуба и дънки, а кожените му ботуши са толкова изтрити отпред, че отдолу са се показали металните им бомбета.

— Не, но аз те познавам.

— Нямам ги — казвам аз и слагам ръка на вратата, но той е прекалено бърз — пристъпва напред, избутва ме в коридора и ме притиска в стената. Чашата с вино пада и разлива съдържанието си на пода. Вдигам ръце с дланите напред. — Слушай, приятел…

— Не съм ти никакъв приятел. Не се ебавай с мен, Адам, просто си върша работата, както ти си вършиш твоята. Имаш време до полунощ, след което… — Мъжът не довършва, а само стиска с месестата си ръка врата ми и ме приковава към стената. Стоварвам бърз удар в корема му, но той вдига дясната си ръка и ме удря право в лицето. Пуска ме и това ми дава възможност да го ударя отново. Кръвта се стича по лицето ми. Мъжът сграбчва ръката ми, извива я зад гърба ми и започва да удря главата ми в стената — веднъж, два, три пъти. Оставя ме да се срина на пода. Завъртам се на една страна, прикрил с ръце лицето си. Опитвам се да го изритам, но пространството е малко и не успявам. Това ми спечелва силен ритник с ботуш, който за малко не ме изпраща в безсъзнание. Онзи ме рита отново и отново и нямам друг избор, освен да се свия на топка, за да предпазя главата си и да го изчакам да приключи.

Имам чувството, че продължава часове наред, макар да са само две минути. Мъжът спира и застава над мен. Запъхтян е.

— Това е от шефа.

Той си прочиства гърлото и след малко по ухото ми потича голяма мазна храчка. Оставя ме да плюя кръв на килима в коридора на отворена врата.