Заложници

Четири Пасажер 5J

Казвам се Сандра Даниълс и когато се качих на полет 79, оставих стария си живот зад гърба си.

Едва ли щях дори да си помисля да стъпя на самолета, ако не беше съпругът ми. Казват, че жертвите на домашно насилие се опитват да си тръгнат средно по шест пъти, преди най-накрая да успеят. Аз си тръгнах само веднъж. Това означава, че някои жени опитват осем, десет, двайсет пъти.

Тръгвам си само веднъж, защото знам, че ако не го направя както трябва, той ще ме намери; ще ме намери и ще ме убие.

Казват, че жертвите на насилие са пребивани средно трийсет и пет пъти, преди да се обадят на полицията. Чудя се какво ли е усещането да те ударят само трийсет и пет пъти. Не че съм ги броила (бездруго никога не ме е бивало в математиката), но дори аз мога да пресметна, че два-три пъти седмично през изминалите четири години са много повече от тази бройка. Вероятно имат предвид само сериозните наранявания — счупени кости и удари по главата, от които ти се привиждат звездички посред бял ден. А не шамарите. Ощипванията. Те вероятно не се броят. Това е типично за мен, да преувеличавам.

Вината не е на Хенри, не и изцяло. Имам предвид, че не е редно да удряш някого — разбира се, че не е, — но той изгуби работата си, а това е тежко за един мъж, нали? Да разчита на доходите на съпругата си, след като се очаква от него да осигурява храна на масата, и да му се налага да мие тоалетната и да чака майстора на съдомиялната.

Не е честно. Хенри го описва най-добре — той обичаше работата си, а аз започнах моята случайно. Точно така, аз имам работа, а не кариера. Хенри „беше успял“, а аз тъпчех на едно място. Той беше уважаван… беше добър в това, което правеше. А аз… Е, Хенри ми каза какво е подочул в бара, когато дойде на коледното ни парти.

Спрях да ходя за по питие с колегите след това. Как можех да го направя, след като разбрах какво мислят за мен? Дебела. Грозна. Некадърна. Не че не знаех всичко това, но на никого не му е приятно да получи потвърждение за подозренията си, нали? Колегите ми продължиха да се преструват, не мога да им го отрека. Усмихваха ми се и ме питаха „Как прекара уикенда?“ и „Сигурна ли си, че няма да дойдеш?“. Отговарях, че съм заета, докато накрая не спряха да ме канят.

Зарадвах се, когато Хенри започна нова работа и ми предложи да си подам молбата за напускане. Съмнявах се да липсвам на някого. Това щеше да е ново начало в много отношения и — макар да не беше нещо, което сме обсъждали — бях сигурна, че ще сложи край на лошите му настроения. След като не работех, щях да го подкрепям много повече и освен домашната работа и готвенето щях да ходя на фитнес и да се запиша на курсове по рисуване. Дори можеше да си намеря приятели.

Хенри случайно попадна на реклама за онлайн тренировки. Те струваха много по-малко от истинския фитнес, а и вече нямаше да ми се налага да шофирам, така че имаше логика в предложението му. Също така започнах курсове по рисуване. Бях ужасна! Наистина ужасна. Първата ни задача беше да скицираме с молив ваза и — както се изрази Хенри — моята не приличаше на нищо. Повече не отидох. Глупаво от моя страна, че въобще опитах. Няма как да научиш стара мечка на нови номера, както гласи поговорката.

Намерих си нови приятели. Не къде да е, а във фейсбук. „Фалшиви приятели“, така ги наричаше Хенри, макар че в много отношения бяха много по-истински от хората около мен — съседите ни например или жената, която ми носи каталозите на „Ейвън“ и от време на време остава за чаша чай. Разговарям с тях, с фалшивите си приятели. Предимно за чистене — всички сме членове на група във фейсбук за домашни съвети, — но знаете как е, постепенно се опознавате. Поздравявате се за рождените дни и подобни. Преди да се усетя, вече си пишехме лични съобщения.

— Той не бива да се отнася така с теб, да знаеш — казваха ми.

Някъде дълбоко в себе си знаех, но след като някой друг ми го каза, се замислих сериозно. Следващия път, в който Хенри ме удари, направо седнах на компютъра си.

— Той го направи отново.

— Трябва да си тръгнеш.

— Не мога.

— Можеш.

Казват, че една на четири жени ще бъде подложена на някаква форма на домашно насилие в живота си. Това е една четвърт от всички жени.

Оглеждам самолета и преброявам пасажерите. Статистически погледнато, поне пет жени в бизнес класа са били — или ще бъдат — бити от партньорите си. Мисълта е едновременно успокояваща и ужасяваща.

Може би е възрастната дама. Очите ѝ проблясват, ала блясъкът е предизвикан от сълзи, когато говори със стюардесата. Тя също ли бяга?

Или пък съпругата на онзи футболист — всички го познаваме, — която се е облегнала на него с перфектната си лъскава коса и червени устни. Никой не знае какво се случва зад заключените им врати. Никой никога няма да разбере какво се случи зад моите.

Екипажът?

Защо не? Домашното насилие не дискриминира. Търся имената им на табелките на униформите им и ги преценявам. Кармел жертва ли е? А Мина?

Усмивката на Мина е широка, но в мига, в който се скрива зад завесата, изчезва като потъващ камък. Има нещо в погледа ѝ, което ми подсказва, че е разтревожена. Тя не прилича на жертва, но аз също не смятах, че съм такава, докато приятелите ми не ми помогнаха да прогледна.

Трудно е да опиша какво изпитвам към така ненавижданите от Хенри „фалшиви приятели“.

Как да благодариш на някого, който е спасил живота ти?

Защото те направиха точно това. Отвориха ми очите за деянията му и ми върнаха увереността, която бях изгубила.

След излитането на самолета се отпуснах за първи път от петнайсет години. Хенри няма да ме последва в Сидни. Никога няма да ме намери.

Най-накрая съм свободна.