Заложници

Двайсет и едно Пасажер 7G

Казвам се Ричи Никълс и прекарах първата половина от полет 79 в играене на игри.

Не разбирам хората, които казват, че не обичат компютърни игри. „Кои по-точно?“, винаги ги питам. Защото това е все едно да кажеш, че не харесваш животни. Или храна. Съществуват много различни игри, така че не е възможно да ги мразиш всичките. Ако не си падаш по битките, има спортни, ролеви или стратегии, при които обикаляш и събираш разни неща. Те не са ми любими, но всяка си има своя чар. На самолета предлагат само игри с пъзели, но и те стават за убиване на времето.

Аз си падам по шутъри от първо лице. Това са игри, в които можеш наистина да влезеш — не гледаш света отгоре, а си в него. Не е проблем да играеш с часове на изгасени лампи и със слушалки на главата. Чуваш как героят ти диша и след като се потопиш в играта, вече не чуваш собственото си дишане. Превръщате се в едно цяло — човек и аватар. Няма нищо между вас и лошите, освен цевта на оръжие. Когато стреляш и джойстикът подскочи в ръцете ти, можеш да усетиш отката в рамото си, както и всичко останало — потта, шума, кръвта…

Играя от малък. Майка ми постоянно ме заплашваше, че ще ми вземе плейстейшъна, но не го направи. Тогава все още ходех при баща ми всяка седмица, а тя знаеше, че компютърните игри са нашето нещо и просто ще отида в тях след училище, ако не ми позволи да играя у дома. Мама се отказа да ме кара да слизам за вечеря. Носеше ми я горе на поднос и когато видеше, че е изстинала, без да я докосна, ми правеше сандвичи. Не ядях много и от тях. Правех си спагети полуфабрикати, докато се зареждаше следващата игра, и оставях празните чинии пред вратата си.

Това беше всичко, което исках да правя. И само него правех. Не бях само аз така. Бяхме цяла група от нашето училище — играехме в „мултиплейър“ и до полунощ трепехме зомбита. Често играех по цели нощи, след което бягах от някой час, за да поспя в тоалетната за инвалиди. Прекарвах по-голямата част от часовете в разработване на стратегии за вечерната сесия и едва ли някой се изненада повече от мен, когато получих достатъчно четворки, за да имам шанс да продължа да уча в университет.

През последните две години от обучението си започнах да играя на симулатори. Позволяваха ни да носим лаптопи в часовете и имахме много време за учене в клас, през което можехме да правим каквото си поискаме, стига да сме в училище, но ако ни хванеха да играем на игри с насилие, щяхме да загазим. В началото карах мотори. Дори исках да си взема такъв. После летях за първи път и много се запалих. Пътнически самолети, бойни изтребители, биплани от Втората световна война — летял съм с всички.

Нещата се объркаха, когато отидох да уча в университета. Предметите, които намирах за лесни в училище, вече не бяха такива и беше по-добре да си стоя в стаята, отколкото да ходя на лекции и упражнения и да изглеждам глупав. Мама срещна някакъв тип на курсовете по танци и двамата превърнаха стаята ми в огромен килер за парцалите си. Игрите бяха единственото нещо, заради което си струваше да се будя, и ставах все по-добър.

— Срамота е, че не можеш да си изкарваш прехраната с него — казваше татко по време на поредния ни спор относно колко пари ми изпраща и как се надява в крайна сметка да има смисъл от това.

Университетът ме изключи по средата на втората година. Започнах работа в една фабрика, от която ме уволниха още на първата седмица и това се повтаря оттогава. Все съм сам, търся си работа и живея в скапана стая в скапана къща в скапаната част на града.

Точно когато смятах, че съм ударил дъното, нещата тръгнаха нагоре. Намерих си приятели — истински приятели — и постепенно започнах да се чувствам по-добре. Захванах се с тренировки и придобих известна увереност. Пак играех през цялото време, но също така се хранех правилно. Дори излизах от време на време.

Един от приятелите ми ми намери работа. Те знаеха, че съм запален геймър (техни думи, не мои) и се нуждаеха от уменията ми. Нуждаеха се от мен. И — пукни се от яд, татко, — щяха да ми плащат за това.

Играенето се превърна в моя професия. Изпробвах нови игри за разработчици и търсех начини да хакна системата им, за да получа пълен набор от оръжия, без да плащам за подобрения, след което ги тествах отново, когато им подсилеха защитата.

Всеки ден се будех с нова цел и не ставаше въпрос само за чека, който означаваше, че ще мога да си купя прилични дрехи и може би дори кола. Не ставаше въпрос дори да бъда част от екипа (все още предпочитах да работя сам). Важното беше, че имах цел, имах крайни срокове.

Когато се качих на полет 79, вече бях друг човек. Знаех къде отивам и каква е целта ми. Пътувах в бизнес класа сред хора, които смятаха, че е тяхно право да са тук. Аз също смятам, че мястото ми е тук, че най-накрая съм го заслужил.

Най-накрая се чувствам важен.