Заложници

Четиресет и девет 7:00 часът Адам

Колко време мина?

Опитах се да следя минутите, като броя наум, но при всеки трясък отгоре забравях докъде съм стигнал. Имам чувството, че София я няма от часове. Електричеството спря, а флуоресцентната светлина, която се процеждаше под вратата, примига два пъти и изгасна. Радиото също заглъхна на средата на поредната порция важни новини.

От контрол на въздушния трафик на Сидни успяха да се свържат с членове на екипажа на полет 79. Все още не е потвърдено дали самолетът продължава да се управлява от похитителите. Екипите за първа помощ вече са на летището в Сидни в очакване.

В мазето е пълен, потискащ мрак. Не виждам дима, но го усещам. Вкусвам го. Той засяда в гърлото ми, кара ме да кашлям, докато не повърна, а конвулсиите опъват китките ми в металните халки на белезниците. Вече не си чувствам ръцете и краката — премръзнали са и ме побиват тръпки. Главата ми е натежала, както по-рано, когато Бека ме упои, но не знам дали причината е димът, или изтощението.

София сигурно вече е в града. Повтарям си маршрута ѝ и отново се питам докъде ли е стигнала. Книжарницата, празният магазин, агентът, който продава къщи. Представям си я пред полицейския участък, останала без дъх от бягането, а над нея свети синята лампа във викториански стил. В старите килии сега има шкафчета, а в участъка работят служители само по три дни в седмицата, но жълтият телефон навън се свързва направо с оператор. Необходимо е просто да вдигне слушалката…

Хайде, хайде!

Отгоре се разнася нов трясък. Може би се е срутило стълбището? Първият етаж? Замислям се за съседката Мо, която спи дълбоко и едва ли ще се събуди, преди да е станало прекалено късно. Пощальонът идва към осем, но от отвора на улея не влиза дневна светлина, така че вероятно още е рано.

Всичко зависи от София, а не са малко нещата, които могат да се объркат. Дори да си спомни пътя, трябва да прекоси няколко улици и да страни от добронамерени непознати, камо ли от лоши. Ами ако не стигне телефона или пък той в този момент не работи? Представям си смелата си, красива дъщеря, облечена в пижамата на Екшън Мен, с халата еднорог и с мокри от снега пантофи, и сълзите ми потичат.

В началото ми се струва, че си въобразявам сирените.

Ту ги чувам, ту не ги чувам. Затварям очи и се заслушвам. Май само си ги въобразявам. Ала ето ги отново — пронизителният вой на пожарна и ритмичната песен на полицейска кола. Отгоре се разнася нов трясък, но сирените се усилват ли, усилват, докато ми е невъзможно да чувам грохота от пожара.

Явно София им е казала точно къде се намирам, защото в улея светва фенерче, което осветява като прожектор мястото до крака ми.

— Тук съм! — опитвам се да извикам, но гърлото ми отказва да се подчини, а горчивият дим ме задушава. Улеят за въглищата е твърде малък, за да може да мине възрастен през него и тази мисъл ме кара да се паникьосам. Ами ако не успеят да ме извадят оттук? Отгоре се чуват трясък и срутвания… Къщата ли пада? Представям си как оставам заровен под отломките, без изход навън, тъй като съм закопчан с белезници за стената.

— Адам? Дръж се, друже, идваме.

Под вратата на мазето просветва. Вдигам си коленете и заравям в тях глава, когато чувам мощен трясък, който проехтява в цялата къща, и от тавана падат прах и отломки. Усещам ръка на рамото си — друга вдига главата ми и слага нещо отгоре ѝ. Изведнъж въздухът става по-чист — димът не засяда на гърлото ми и не ми пари на очите. Виждам двама пожарникари в мазето. Жената вдига окуражително палци. Кимам ѝ в отговор. Тя ми прави знак да се наведа напред. Колегата ѝ вече оглежда белезниците. Опитвам се да им осигуря колкото се може повече пространство за работа. Разнася се стържещ звук и се появява струя от искри. Подготвям се да се плъзна напред, но вместо това се разтрисам и падам рязко. Най-накрая съм свободен.

Отрязали са тръбата, а не белезниците, и залитам, когато се опитвам да стана, защото не мога да пазя равновесие с ръце зад гърба. Глезените ми протестират под мен, вдървени от седенето. Докато се чудя как ще вървя, камо ли да бягам, съм хванат безцеремонно от двете страни и сложен на носилка. Стягат здраво коланите ѝ през гърдите и краката ми.

Качват ме по стълбите — колелата на носилката се удрят във всяко стъпало — и през останките от вратата на мазето. Зървам за миг кухнята, преди да отидем в коридора — пламъците пълзят по тапетите на стълбището и навсякъде има вода, — след което излизаме навън. От всички посоки просветват сини светлини, докато бутат носилката ми, а един парамедик върви до мен. Той маха противогаза, а аз крещя:

— София… Къде е София? — Никой не ме чува.

— Едно, две, три. — Усещам разтрисане и плъзгане, когато ме вкарват в линейката.

— Искам да видя дъщеря си.

— Има белезници… приличат на полицейски. Намерете някой с ключ.

Говорят над мен. Изведнъж изпитвам огромно изтощение и затварям очи, за да ги оставя да си свършат работата. Вдигат главата ми и ми слагат кислородна маска, след което ме обръщат на една страна и парамедикът оглежда кървящите ми китки.

— Вие ли сте търсили ключ за белезници? — Гласът е женски и си проправя път в подсъзнанието ми. Усещам подръпване на ръкава, преди да изпитам блажено облекчение от махането на металните халки от ръцете ми. То е последвано от силна болка, когато се опитвам да ги раздвижа. Жената все още говори и разпознавам гласа, но не мога да се сетя на кого принадлежи.

— … беше много притеснено, горкото създание. Искаш ли да я видиш?

— София! — Опитвам се да седна и виждам водопад от къдрава коса до отворената врата. До нея е инспектор Наоми Бътлър.

Дъщеря ми ме гледа с ококорени и изплашени очи. Вдигам кислородната маска, за да види лицето ми. Облечена е в коженото рокерско яке на Бътлър, чиито ръкави висят до земята. То е закопчано и Слончо се подава под брадичката ѝ.

— Паднах — казва тя. Долната ѝ устна потреперва.

— Справи се прекрасно, тиквичке.

— Една тийнейджърка я е видяла. — Инспекторката вдига София в линейката и тя побягва към мен да ме прегърне. — Живее до месарницата — явно е срещнала дъщеря ти в парка снощи? Добро хлапе, веднага се обади.

— Скъсах си пижамата.

— Ще отидем на пазар. Ще ти купим няколко нови.

— И мама ли ще дойде?

Сърцето ми се свива. Отварям уста, но не знам какво да кажа, затова поглеждам Бътлър, която се усмихва и подава телефона си на София.

— Искаш ли да покажеш на татко си?

Дъщеря ми засиява.

— Мама пилотира самолета. — Тя натиска бутона за пускане на видеоклип и притиска глава в моята. Заедно гледаме как Мина приземява успешно самолета в Сидни.