Заложници

Четирисет Пасажер 1G

Ще излъжа, ако кажа, че исках да умра. По-скоро приемах тази съдба. Надявах се политиците да осъзнаят, че са в безизходица, и да се съгласят на исканията ни, а бързо намаляващото гориво да ги накара да ускорят вземането на решението. Нашето правителство обаче реши, че може да прежали няколкостотин живота. Това щеше да представлява неудобство за него известно време, но то щеше да бъде забравено под напора на по-важни въпроси. Лошите новини щяха да бъдат погребани.

Що се отнася до другите, разбираш, че нямаше как да им споделя. Вероятно щяха да се отдръпнат или да се откажат по средата на подготовката; щяха да провалят всичко — умишлено или не, — като се сбогуват с близките си. Можеше дори да се изпуснат пред някой пасажер и да се разбием много по-рано от планираното. За всички беше по-добре да смятат, че съществува шанс за оцеляване.

— Никой няма да умре — казах на другите, докато им разкривах плановете си. Правителството трябва да смята, че ще изчакаме горивото на самолета да свърши, за да приемат исканията ни сериозно. Пасажерите трябва да смятат, че ще умрат, за да ни се подчиняват. Разбира се обаче, това не е планът!

Технически погледнато, не ги излъгах. Планът не беше такъв.

Ала не беше и онзи, който им представих.

— Амазонка ще отклони самолета към вътрешността на пустинята Гибсън в Западна Австралия, казах им аз, където нашите другари активисти ще ни очакват в джиповете си. Ще евакуираме самолета и ще изчезнем. Пасажерите ще бъдат спасени. Псевдонимите ни ще ни помогнат да се измъкнем незабелязано.

Това не беше истинският план, защото представляваше пълно безумие. Да се измъкнем незабелязано? С половината австралийска армия, изпратена да ни залови? Не, това беше чиста фантазия, измислена, за да успокои притесненията на верните ми последователи. Те излагаха пред мен евентуални проблеми, които отхвърлях с умели решения, докато не се убедиха, че всичко е перфектно планирано.

— Ще бъдем герои! — написа Ганг, а другите го аплодираха.

Едва ли много от хората ми щяха да ме последват в тази мисия, ако знаеха истинските ми намерения. Вероятно един или двама щяха да го направят — психически нестабилните, природозащитниците фанатици, — ала не и другите. Замбези и Конго ми бяха в кърпа вързани заради обещанието за нов живот.

Много харесах Конго. Намерих го в един комедиен клуб, в който беше вечер на талантите в подкрепа на „Грийнпийс“. Барът беше пълен, а подмятанията изключително груби, така че когато Конго завлече огромното си туловище на сцената и дишането му се успокои, вече бяха минали петте му минути. Смехът се усилваше. Понесоха се въпроси от рода на: Кой изяде всички пайове? когато нашият комик най-накрая застана зад микрофона.

— Я се размърдай! — провикна се някой.

Материалът на Конго не беше добър, нито пък жестовете му бяха на правилните места в изпълнението му. Всяка шега завършваше с хриптящо покашляне. Ала той не се отказа. Когато накрая получи вяли аплодисменти, не се изчерви и не запелтечи. Вместо това огледа присъстващите в заведението и им заяви:

— Майната ви, женчовци. Мога да изям всички ви и пак ще ми остане място за кебап.

Забележката му беше възнаградена с най-силния смях за вечерта.

Последвах го на пиацата с таксита и се възхитих на способността му да върви — макар и болезнено бавно, — след като всяко от бедрата му копнееше за повече място, за да се размине с другото, а глезените му стърчаха над маратонките му. Конго си купи бургер от една будка и го отнесе в малка алея, където го погълна на три хапки, като след всяка една от тях бършеше сълзите си, които блестяха на светлината от уличната лампа. Толкова нещастен и в същото време толкова смел мъж!

В сайта му не пишеше нищо в секцията „Предстоящи събития“, но блогът му изобилстваше от материал. Конго беше станал по-предпазлив през последните години — вероятно след като бе започнал да се представя като стендъп комик, — но наскорошните му публикации бяха честни и неподправени и разказваха една неприятна история за тормоз и мъчения. Той беше върл природозащитник — поради тази причина бе изнесъл представление в онзи бар — и пишеше страстно за климатичните промени.

— Гледах изпълнението ти тази вечер — написах му. — Забавен си.

Представих се като двайсет и пет годишна блондинка от далечен град. Самотна. Заинтригувана. Моделирах интересите си на база всичко, което намерих в блога му, и изразих радостта си, когато Конго установи, че имаме много общи неща. Представих го пред групата и го окуражих да стане важна част от плановете ни.

— Невероятен си. Много си смел. И умен. Това, което правиш, е важно.

Той искаше да се срещнем. Естествено, че искаше.

— Ще се видим — обещах му аз. — В Австралия.

Никога не използвах истинското си име онлайн, взех самоличността на една студентка, която извърши самоубийство преди много години. Семейството на Саша живееше в чужбина и докато прибирах вещите ѝ, ми хрумна, че още едно удостоверение за раждане и паспорт няма да са ми излишни. Дотогава все успявах да избегна отпечатъците и ДНК-то ми да попаднат в полицията, но с навлизането ми все по-надълбоко във водите на политическия активизъм растяха и рисковете. Затова беше по-добре бедната Саша да трупа негативи за моите деяния.

Представях се с няколко различни псевдонима в интернет и на всеки вербуван член осигурявах подходящия ментор. В едно от превъплъщенията се представих като човек, изгубил брат си от ръцете на полицията. В друго си падах по компютърни игри. За Замбези бях добрият приятел, който винаги я подкрепя, а за Конго така желаната любовница. Приемах най-различни самоличности, като давах на всеки онова, от което се нуждаеше, за да го използвам за личните си цели.

Карах марионетките си да спорят една с друга и да се нахвърлят върху онези, които не бяха съгласни с плановете ми. Веднъж направих постановка — убедих останалите, че някой си е отворил устата и това е довело до нещастния край на един от хората ни. С това ги спечелих още повече на своя страна.

Последователите ми вече не бяха индивиди, а една хомогенна маса, която можех да насочвам в желаната от мен посока. Ала знаех, че трябва да се възползвам скоро от подчинението им, или щях да го изгубя. Кучето може да води стадото си километри наред, без да изгуби нито една овца, но лисицата е способна да го пръсне за секунди. Не можех да им споделя истината, макар че тя щеше да създаде заглавията, които всички искахме.

Две хиляди души щяха да посетят концертната зала на Операта на Сидни за богослужебен концерт. Три месеца наред повече от петдесет души се срещаха в църкви, кабинети, заведения и къщи, за да репетират десет песни. Представях си изпълнителите, които щяха да излязат за първи път заедно на сцена, всички облечени в черно, а единствената им отличителна черта щеше да е розетка с цвета на техните градове. Представях си и гостите — знаменитости, журналисти, „приятели на операта“, — които щяха да пият коктейли на това специално събитие.

Защо Операта на Сидни?

Заради хората.

Терористите не взривяват празни сгради, съборени магазини и затворени фабрики. Стрелците не ходят в училищата през уикендите и в моловете в малките часове на нощта. Общественото внимание се печели с хора, а не със сгради, но тези хора трябва да са правилните хора.

Смяташ ли, че ще се обърне същото внимание на ограбена самотна майка в бедно гето, като това на богаташка в скъп квартал? Обърни внимание на репортажите за отвлечени деца — хората са по-загрижени за красивите и бели момиченца, отколкото за грозните, инвалидите и черните — и ме убеди, че съдим всички еднакво.

Исках да ги накарам да ги е грижа. Исках политиците по света да седнат и да си кажат: „Трябва да направим нещо за климатичните промени.“ Исках да признаят, че още много хора ще умрат, ако не променим радикално подхода си. Надявах се да е достатъчно основание, че планетата умира, но отдавна бях разбрал, че не е.

Изрекох молитва. Не до Бог, а до Майката Земя. Благодарих ѝ за всичко, с което ни е благословила, и за ресурсите, които ни осигурява, дори след като я измъчваме и вземаме повече, отколкото се нуждаем. Самолетът потрепери под мен, все едно той също беше от моя отбор.

Естествено, че се страхувах. Ти нямаше ли, ако беше на мое място? Не те ли е било страх, докато се въртиш на въртележката, макар и изборът да се качиш на нея да е бил твой? Страхувах се, но в същото време прегръщах страха. Потисках болката, паниката и притеснението, като си представях заглавията във вестниците и срещите на високо равнище. Представях си всички разговори, които щяха да се проведат по целия свят — те щяха да започнат още докато хората лежаха в останките със скъсани и овъглени розетки. Тези хора щяха да променят света за идните поколения. Щяха да се превърнат в герои.

Тази мисъл будеше вдъхновение. Тя ми позволи да се съсредоточа по-сериозно върху онова, което трябваше да се случи, за да постигна плана си. Замислих се за „свободното падане“, което щеше да ни отведе до целта ни. Замислих се за смачкания метал, натрошените стъкла и всеизвестните платна на Операта на Сидни, които щяха да се превърнат в пепел. Счупените крайници, ококорените очи, безжизнеността. Те отнеха живота на Земята и Земята щеше да отнеме техния.

Красива симетрия, не мислиш ли?