Заложници

Пет 15:00 часът Адам

Спирам колата пред табела, на която пише „ТОЗИ ГАРАЖ СЕ ИЗПОЛЗВА ДЕНОНОЩНО“. Ръждясалият катинар и натрупалият по вратата сняг ми подсказват, че това е също толкова вярно, колкото новината, че съм избран да играя за „Ливърпул“, но без съмнение ще бъде направено оплакване до училището и ще последва нова вълна от писма, които да помолят родителите да бъдат по-съобразителни.

Майната ѝ на съобразителността, закъснявам. Срещата ми с инспектор Бътлър разклати концентрацията ми за цял ден и се наложи да провеждам разпитите два пъти по-дълго от обикновено.

— Добре ли сте? — Първата ми свидетелка видя разкрачените букви, които написах с треперещата си ръка, и килна обезпокоено глава на една страна.

Опитах се да разведря обстановката с „Мисля, че това е моя реплика“, но я видях, че продължава да хвърля нервни погледи към бележките ми от показанията ѝ. Разбрах, че съм допуснал много грешки, когато ги прочетох на глас, затова започнах отначало. Бях изключил телефона си и иконката на гласовата поща светеше червено. Имах двайсет и седем пропуснати повиквания. Колко време беше необходимо да бъде извадена разпечатка? Колко време ѝ трябваше на Бътлър, за да прегледа информацията и да види повтарящия се отново и отново номер с все по-нарастващите суми в дясната част на листа? Колко време щеше да ѝ е необходимо, за да сложи край на една градена двайсет години кариера?

Побягвам по алеята, която минава през жилищния квартал и води до главната улица. Снегът полепва по обувките ми и ме забавя. Стигам до половината на пътя и избирам една тясна уличка, която ще съкрати разстоянието до основното училище. Разминавам се с няколко жени, чиито деца стискат рисунки. По дяволите. Изпращат децата на занималня, ако закъснееш да ги вземеш дори с пет минути, и те таксуват с петак за привилегията. Сумата не е голяма, но в момента не разполагам и с толкова.

Влизам през вратата девет минути по-късно.

— Господин Холбрук. — Госпожица Джесъп се намръщва. Без съмнение се опитва да измисли как да ми сервира новината, че трябва да се изръся. — Опасявам се, че София вече я взеха.

— Кой? — Не е Мина, тъй като полетът ѝ беше преди обед.

— Бека. Детегледачката ви — отговаря учителката, сякаш съм забравил. — Госпожа Холбрук не ви ли каза? — Несъмнено случващото се ще бъде споделено в учителската стая. Явно нещата между родителите на София са доста зле… дори не си говорят…

— Да, каза ми. Просто забравих. Благодаря ви. — Насилвам се да се усмихна, макар че съм бесен на Мина, че ме направи на идиот.

Излизам от малката уличка, завивам наляво и побягвам към главната, за да ги настигна на ъгъла до полицейския участък. Забавям крачка. Косата на София, която е толкова тъмна и къдрава, че хората намират несъществуваща прилика между нея и Мина, експлодира изпод вълнената ѝ шапка и подскача върху раменете на яркочервеното ѝ вълнено палто. Тя гледа надолу, докато върви, и търси преспи непокътнат сняг между отъпканата киша, в които да скочи с ботуши.

— София!

Дъщеря ми се обръща. Първоначално се усмихва, но на лицето ѝ бързо се появява тревога. Намразвам се, че е предизвикана от мен.

— Здрасти, тате.

— Здрасти, Адам.

— Как си, Бека? Защо си тук? Казах на Мина, че днес ще си тръгна по-рано от работа.

Тя свива рамене.

— Просто получих съобщение. Обикновено не работя две нощи поред, но разходите през зимата са високи, нали разбираш, и трябва да се купуват коледни подаръци, да се посрещат празниците. Биковете ще изнасят представление, чийто билет е двайсет лири, а питиетата са отделно, и ако искаме след това да…

Изключвам се, докато вървим към нас. София танцува наоколо, подобно на риба на въдицата на Бека. Посягам към другата ѝ ръка, но тя я прибира в джоба си. Захапвам вътрешността на бузата си, докато не усещам вкуса на желязо.

Проклетата Мина. Казах ѝ, че аз ще взема София. Пратих ѝ съобщение, за бога, има го черно на бяло. Сега не мога да отпратя Бека, без да ѝ дам някакви пари — не и след като е очаквала да ѝ бъде платено за няколко часа.

— Магазинът за плодове и зеленчуци — казва София. — „Сейнсбърис“.

Типично за Мина. Първо ми обяснява как трябва да дам своя принос за семейството, а след това ми спретва подобна постановка, за да ме направи на глупак.

— Сега е месарницата. Ъгх. Сега е агентът, който продава…

— Къщи, да, знаем, София, за бога!

Усещам погледа на Бека, когато дъщеря ми млъква.

Лесно е да си перфектният родител, щом нямаш деца и малките им странности ти се струват очарователни, а не дразнещи. Ако Бека беше слушала София да повтаря маршрута си до училище хиляди пъти или Мина да чете „Лека нощ, Луничке“ всяка проклета вечер през изминалите пет години, щеше да ме разбере.

Мина няма да си погледне телефона, докато самолетът не кацне, но натрупаното в мен раздразнение трябва да бъде изпуснато, затова изваждам моя. Според нея аз съм този, който не комуникира, а тя не може да уговори дори прибирането на дъщеря ни от училище като хората…

Опулвам се срещу дисплея и поредицата от съобщения, които съм отворил, за да изпратя гневния си отговор на Мина.

Няма нужда от бавачка. Успях да се освободя за утре, така че аз ще взема

Съобщението ми е недовършено. Изведнъж си спомням обаждането от ареста и как прибрах телефона си в джоба вчера следобед, защото заподозреният беше готов да си признае.

Смятах, че съм го изпратил.

Бях сигурен, че съм го изпратил.

Става ми топло. Разкаянието е първи братовчед на гнева. Това се случи само защото знаех, че Мина няма да си вдигне телефона и се наложи да ѝ пиша съобщение. Или имейл. Имейл! Кой пише имейли на съпругата си, за бога!

По-лесно е.

По-лесно за кого? Не и за мен, това е сигурно. Тя не може да понесе дори да чуе гласа ми, нали? Предпочита да ѝ изпращам имейли, за да се преструва, че съм просто някакво административно главоболие, с което трябва да се справи за доброто на София.

— Остани тогава — казвам на Бека и дори аз усещам горчивината в гласа си. Преглъщам я. — Ще направиш ли чай на София? Ще ѝ хареса.

Бека се поколебава, след което свива рамене.

— Добре.

Това ли щеше да направи Мина? Или щеше да ми каже, че прахосвам пари, които нямаме? Имаше времена, когато бях перфектен в очите ѝ. Сега не правя нищо както трябва.

Лъжец.

Прелюбодеец.

Не ставаш за баща.

Най-лошото от всичко е, че е права. Аз съм лъжец. Измамник. Едва ли ме мрази повече, отколкото се ненавиждам аз. Няма откъде да знае, че се отвращавам от себе си дори само като се зърна в огледалото. Как се стигна дотук?

Вероятно Бътлър вече е получила разпечатката. Ще я прегледа с маркер в ръка и ще прочете написаното между редовете. Ще оцвети края на кариерата ми.

Какво ще правя? Да си ченге не е като другите професии — не е като да си барман или търговец, които просто ще продължат напред. Да си полицай е като учителската и лекарската професия. Това е част от теб. Ала скоро ще я изгубя.

Бивш съпруг, бивш баща, бивш полицай. Едва ли може да стане по-зле.

Стигаме до края на града и София пуска ръката на Бека. Отново вали сняг и гумените ѝ ботуши оставят малки стъпки на пътеката. Тя завива зад ъгъла на двайсет метра пред нас. Викам я по име, но дъщеря ми само се кикоти и бяга още по-бързо.

— Гони ме!

Хуквам да бягам. Завивам зад ъгъла, но улицата е пуста. Сивата киша от пътя е изпръскала тротоарите и търся правилния размер следи.

— София!

— Успокой се, играе си на криеница — казва Бека, която е на няколко метра зад мен. — О, не! — провиква се престорено тя. — Къде ли е София? — Ухилва ми се, но аз нямам желание да играя.

— София!

Една кола минава покрай нас. Поглеждам вътре в нея, номера, шофьора, посоката на пътуване. Необходими са само няколко секунди, за да се отвлече едно дете, и минути, за да изчезне.

— София! — побягвам отново. — Излез… не е забавно.

— Тя няма да го направи, ако смята, че си ѝ сърдит — изсъсква Бека след мен и се провиква напевно: — Никъде не я виждам!

Спирам толкова рязко, че едва запазвам равновесие.

— Моля те, не ме учи как да си гледам детето. — Въртя се в кръг и оглеждам улицата. Къде е тя?

По време на всяко полицейско разследване, в което е намесено дете, настъпва момент, в който си казваш: Ами ако това беше моето дете? Какво щях да направя? Какво щеше да е чувството? Трябва бързо да изгониш колебанието си, защото ако му позволиш да остане за по-дълго, няма да успееш да си свършиш работата.

Минава почти минута.

— София! — Извиквам името ѝ толкова силно, че засяда на гърлото ми и се налага да се прокашлям, за да го прочистя.

— Това не е хубаво! — въздиша мелодраматично Бека. — Трябва да се приберем без нея.

— Не! — София изскача иззад един контейнер за боклук на колела и се втурва към детегледачката ни. — Тук съм!

— О, Господи, наистина си се крила! Помислих си, че си се изпарила!

Кръвта бучи в ушите ми, когато се навеждам, хващам София за ръката и я придърпвам към мен.

— Никога повече не прави така, чу ли? Можеше да се случи какво ли не.

— Тя просто си играеше…

Прекъсвам Бека с поглед и карам дъщеря ми да ме погледне. Долната ѝ устна потреперва.

— Съжалявам, татко.

Лицето ми е червено и усещам бодежи в очите. Сърцебиенето ми бавно се нормализира. Дарявам София с бърза усмивка. Пускам ръката ѝ и ѝ оправям шапката.

— Изплаши ме, Соф.

Дъщеря ми ме поглежда с тъмните си очи и задържа погледа ми, все едно знае всичките ми тайни.

— Татковците не се плашат.

— Всички се плашат понякога — казвам спокойно аз. Тя ми позволява да я държа за ръката през останалата част от пътя и се чудя дали знае колко много означава това за мен. Улавям Бека да ме гледа. Веждите ѝ ми показват, че според нея съм реагирал прекалено рязко. Разбира се, не го казва на глас. Мина би го направила. Много си черноглед, не пропуска да отбележи тя. Винаги смяташ, че ще се случи най-лошото.

Така е. Ала съм такъв, защото най-лошото често се случва.

— Мама е на самолета — казва София, докато ѝ помагам да си събуе гумените ботуши. Удрям ги един в друг и ги оставям на изтривалката, заедно с обувките, които нося на работа. Къщата ни на „Фарм Котиджис“ 2 е средната от три къщи, които някога са били ферма. Имотът е обхващал площта на километър и половина оттук.

— Точно така.

Трите къщи разполагат с градини отзад, в края на които започва парк с огромни дъбове и пътека във формата на цифрата осем. В едната част на осмицата се намира детска площадка, а в другата — малко езеро с остров с къщичка за патици. В парка има още градина с диви цветя, предимно напръстници и метличини, и пътека, на която София обича да бяга.

— Тя ще е на самолета двайсет часа и още двайсет часа ще пътува обратно към дома, като между тях ще отседне в хотел.

— Точно така.

— Умно момиче — казва Бека и поглежда телефона си.

— Самолетът е „Боинг 777“, в който пътуват 353 души.

— Да. — Мама, мама, винаги мама.

— Къде е тя?

Броя до пет, преди да отговоря.

— Току-що ми каза къде е. Тя е на самолет.

— Да, но къде точно?

Другите мъже като мен ли се чувстват? Онези, чиито деца искат да са само с майките си? Има ли други бащи, които се приемат като утешителна награда независимо колко много се опитват? Предполагам, че никога няма да разбера, защото това би означавало да споделя с някого колко е неприятно дъщеря ти постоянно да иска да е с някой друг.

Изваждам си телефона и пускам проследяващото приложение, което е любимо на любителите на самолети и на семействата на онези, които постоянно летят.

— Мама е… — Изчаквам приложението да зареди местоположението на самолета на Мина. — Тук.

— Бел-ар-уз.

— Рус. Като трус. Беларус.

София го повтаря, докато гледа името на дисплея и съм сигурен, че ще го запомни за следващия път. Тя никога не забравя нищо.

— Ностровия — казва Бека и се ухилва.

— Какво?

Тя отива в кухнята, като оставя ботушите си в локва на плочките.

— Това е руската дума за „наздраве“.

Премествам обувките ѝ на изтривалката и поглеждам мигащата точка на телефона си — Мина е на десет хиляди метра във въздуха. Скоро ще се премести над руското въздушно пространство, а после над Казахстан, над Китай. Най-накрая ще мине над Филипините и Индонезия и преди София да се събуди, ще е прекосила Австралия и ще е кацнала в Сидни.

— Двайсет часа — изненадах се аз, когато Мина ми каза, че ще лети с този полет. — Това е доста дълга смяна.

— Не аз ръководя авиокомпанията, Адам.

Известно време не проговорих, защото не исках да подхващам спора, който се опитваше да започне.

— Ще е приятно да прекараш няколко дни в Сидни през това време на годината.

— Няма да съм на почивка!

Предадох се. Стояхме пред училището — бях дошъл, за да предам Слончо, който едва не забравихме същата сутрин, и София, която прегърна силно Мина, а на мен просто кимна, все едно се бяхме срещали само веднъж на скучна конференция: Припомни ми с какво се занимаваш?

Мина продължи да се заяжда:

— Престани да ме караш да се чувствам виновна, Адам. Такава ми е работата.

— Знам, аз…

— Нямам избор. — Тя се разгневи и се зае да закопчава копчетата на палтото на София. Забелязах, че си поема дълбоки и равни глътки въздух и когато отново се изправи, нямаше следа от раздразнението ѝ.

— Ще ми липсваш — казах нежно аз. Зачудих се дали съм престъпил границата, но очите ѝ проблеснаха. Мина се извърна, вероятно с надеждата, че не съм забелязал.

— Това е просто още един полет.

Ала ще продължи двайсет часа.

Трескавото очакване на този паметен полет продължи цели две години. Вероятно вниманието ми беше насочено в него поради факта, че Мина работи за тях, но „Уърлд Еърлайнс“ сякаш беше навсякъде. Телевизионни реклами, които показваха меките матраци на леглата в бизнес класа и протегнатите крака на пасажерите в икономична класа. Интервюта с пилотите, които участваха в тестовите полети, и носталгичните сравнения с 55-часовия „Маршрут на кенгуруто“, който изпълниха през 40-те години и който се отби в шест страни по пътя си.

— През 1903 година — каза Юсеф Диндар преди два дни от дивана на „Би Би Си Брекфаст“ — братята Райт са се преборили с гравитацията и са осъществили първия продължителен полет на летателен апарат с двигател. След повече от сто години имаме възможност да задържим 150 тона метал във въздуха за двайсет часа без прекъсване. — Той се отпусна назад, сложи уверено ръка на дивана и се усмихна. — Земните сили са силни, но ние доказахме, че сме по-силни. Победихме природата.

Полазват ме тръпки, когато си спомням върховната му увереност. Не се съмнявам, че разполага с най-добрия екип, с най-добрите самолети. Но природата може да погълне цял град, да събори небостъргачи, да отнесе цели брегове в океана…

Прогонвам лошите мисли за бедствия от главата си. Мина е права — много съм черноглед. Изпробваха полета три пъти. Целият свят ги гледа. Репутацията им, както и стотици животи, са заложени на карта.

Нищо няма да се обърка.